Майкъл Морпурго
Боен кон (19)

Осемнайсета глава

През еуфоричните дни, които последваха нашата среща, преживяният от мен кошмар като че ли постепенно избледня и стана някак нереален, а войната изведнъж се беше отдалечила на един милион мили разстояние и вече нямаше особено значение. Оръдията най-накрая бяха заглъхнали и единственото напомняне, че страданието и конфликтът продължаваха, беше редовното пристигане на ветеринарните коли от фронта.

Майор Мартин почисти раната ми и я заши. И макар в началото да не можех да стъпвам добре на болния си крак, се чувствах все по-силен с всеки следващ ден. Албърт беше отново с мен и това само по себе си беше достатъчно лекарство. Добре хранен с топла ярма всяка сутрин и с неизчерпаемия запас от сладко уханно сено, оздравяването ми изглеждаше само въпрос на време. Албърт като всички други санитари имаше много коне, за които да се грижи, но използваше всяка свободна минута да бъде с мен в конюшнята, суетейки се за едно или за друго. В очите на другите войници аз бях нещо като знаменитост и рядко оставах сам. Винаги имаше едно-две лица, които надничаха с възхищение над вратата ми. Дори старият Тъндър^[1], както наричаха сержанта, ме оглеждаше ревностно, когато наоколо нямаше други хора, галеше ме по ушите, гъделичкаше ме по гърлото и нареждаше: „Юнак си ти, момчето ми! Дяволски добър кон, няма друг като тебе. И гледай да се оправиш бързо, чуваш ли?“.

Но времето минаваше и аз не се оправях. Една сутрин открих, че не мога да довърша ярмата си и че всеки по-рязък шум като звука на ритната кофа или дрънченето на мандалото изопват нервите ми и ме сковават целия от главата до опашката. Нещо се беше случило с предните ми крака. Те бяха вдървени и уморени и чувствах силна болка по протежение на целия ми гръбнак, която пълзеше към врата и дори към муцуната ми.

Албърт разбра, че нещо не е наред, когато видя недоядената ярма в кофата ми.

— Какво става, Джоуи? — каза той неспокойно и протегна ръка да ме погали, както правеше често, когато беше притеснен. Дори самият вид на идващата към мен ръка, обикновен жест на обич, който иначе толкова ценях, извика тревога у мен и ме накара да отстъпя назад към ъгъла. И тогава открих, че предните ми крака са вече толкова сковани, че почти не мога да пристъпя с тях. Препънах се и паднах на тухлената стена в дъното на конюшнята, отпускайки се тежко на нея. — Вчера си помислих, че нещо не е наред — каза Албърт, стоейки неподвижно в средата на помещението. — Стори ми се малко болнав. А сега гърбът ти е корав като дъска и целият си плувнал в пот. Какво, по дяволите, става с теб, глупчо? — Той тръгна бавно към мен и въпреки че докосването му ме накара да потръпна, събуждайки в мен ирационален страх, останах на мястото си и му позволих да ме погали. — Може би си пипнал нещо по време на твоите скиталчества. Или си ял нещо отровно? Но ако беше така, щеше да си проличи по-рано, нали? Ще се оправиш, Джоуи, но ще отида да повикам майор Мартин просто за всеки случай. Ще те прегледа и ако нещо не е наред, бързо ще те изправи на крака, както казваше баща ми. Чудя се какво ли щеше да каже той, ако ни видеше сега заедно? Той също не вярваше, че ще те намеря някога, и не одобри решението ми да се запиша в армията. Каза, че съм тръгнал да гоня вятъра и най-вероятно ще намеря смъртта си заради това. Но след твоето заминаване баща ми стана друг човек, Джоуи. Знаеше, че е постъпил неправилно и това като че ли напълно смекчи проклетия му нрав. Оттам насетне живееше единствено за да изкупи онова, което беше сторил. Спря запоите във вторник и започна да се грижи за мама, както правеше, когато бях малък. Дори и с мен започна да се държи добре и престана да ме третира като работно добиче.

От тихия тон на гласа му разбирах, че се опитва да ме успокои, както бе правил винаги през годините, когато бях буйно и изплашено жребче. И думите му действително ми носеха утеха, въпреки че не можех да спра да треперя. Всеки нерв в тялото ми като че ли беше опънат до скъсване и дишах с усилие. Всяка жилка в мен беше обхваната от целокупното и необяснимо чувство на ужас и паника.

— Веднага се връщам, Джоуи — каза Албърт. — Не се тревожи. Ще се оправиш. Майор Мартин ще те излекува, този човек прави истински чудеса с конете. — След това той отстъпи назад и излезе.

Скоро след това Албърт се върна със своя приятел Дейвид, майор Мартин и сержант Тъндър. Но само майор Мартин влезе в конюшнята. Другите се облегнаха на вратата и гледаха. Офицерът се приближи към мен предпазливо и клекна до предния ми крак, за да прегледа раната. Сетне прокара ръка по мен, започвайки от ушите, през гърба и стигайки чак до опашката, преди да ме заобиколи, за да ме огледа от другата страна. Накрая поклати тъжно глава, миг преди да се обърне и да заговори на другите:

— Какво мислите, сержант? — попита майорът.

— Същото каквото и вие, сър, съдейки по това, което виждам — отвърна сержант Тъндър. — Той стои там като пън, изпънал опашка и почти не може да помръдне главата си. Като че ли е ясно какво става с него.

— Да — съгласи се майор Мартин. — Ясно е като бял ден. И това не се случва за пръв път тук. Ако не е ръждива бодлива тел, тогава ще бъде рана от шрапнел. Едно малко парченце, останало вътре, един разрез — и това е всичко, което е нужно. Имал съм много такива случаи досега. Съжалявам, момчето ми — рече майорът, слагайки ръка на рамото на Албърт, за да го утеши. — Знам колко много означава този кон за теб. Но ние не можем да направим почти нищо за него, не и в този случай.

— Какво имате предвид, сър? — попита Албърт с треперещ глас. — Какво искате да кажете? Какво му е, сър? Не може да е нещо много сериозно, нали? Той беше съвсем добре вчера, като изключим това, че не си изяде храната. Малко е скован може би, но иначе е съвсем добре.

— Това е тетанус, синко — намеси се сержант Тъндър. — И както още му викат „заключена челюст“. Всички признаци са налице. Тази негова рана сигурно е забрала, преди още да дойде тук. А когато един кон хване тетанус, шансовете му са много малки, наистина много малки.

— По-добре да приключим с това бързо — каза майор Мартин. — Няма смисъл животното да страда. Така е по-добре и за него, и за нас.

— Не, сър — протестира Албърт, не вярвайки на ушите си. — Не можете да направите това, сър. Не и с Джоуи. Трябва да опитаме нещо. Трябва да има нещо, което може да се направи. Не можете просто ей така да го оставите, сър. Не можете! Не и Джоуи!

— Моля за извинение, сър — заговори Дейвид с твърдото намерение да подкрепи приятеля си. — Но аз си спомням какво ни казахте първия път, когато дойдохме тук, и то беше, че животът на един кон е може би дори по-важен от живота на един човек, защото конят не носи в себе си никакво зло, с изключение на онова, което хората са вложили в него. Вие тогава ни казахте, че работата във Ветеринарния корпус ще изисква да се блъскаме ден и нощ, ако трябва двайсет и шест часа на денонощие, за да спасим живота на всеки кон, който можем, че всеки кон е ценен сам по себе си и е важен за спечелването на войната. Защото без коне няма оръдия. Без коне няма муниции. Без коне няма кавалерия. Без коне няма линейки. И без коне, няма вода за войниците на фронта. Спасителен пояс за цялата армия, така нарекохте нашия корпус, сър. И казахте още, че никога не трябва да падаме духом, защото където има живот, има и надежда. Това бяха вашите думи, сър, и моля да бъда извинен.

— Мери си приказките, синко — рече сержант Тъндър рязко. — Това не е начинът да разговаряш с един офицер. Ако майорът смяташе, че има шанс дори едно на един милион бедното животно да бъде спасено, щеше да се възползва от него, нали така, сър? Нали не греша, сър?

Майор Мартин хвърли мрачен поглед на сержант Тъндър, разбирайки намека му и след това кимна бавно.

— Добре, сержант. Разбрах накъде биете. Разбира се, че има шанс — каза той предпазливо. — Но ако се заемем със случай на тетанус, това е целодневна работа за един човек в продължение на цял месец, та дори и повече. И дори и тогава шансовете на коня няма да бъдат повече от едно на хиляда.

— Моля ви, сър — проплака Албърт. — Моля ви. Ще правя всичко, сър, без да изоставям другите си коне. Имате честната ми дума, сър!

— И аз ще му помагам, сър — намеси се Дейвид. — Както и останалите момчета. Знам, че ще го направят. Нали разбирате, сър, Джоуи е малко специален за всички тук, като започнем с това, че някога е бил конят на Бърти и се е върнал при него.

— Така те искам, синко! — отсече сержант Тъндър. — И това е самата истина, сър. В това конче има нещо специално, нали разбирате, след всичко онова, което е преживял. С ваше разрешение, сър, мисля, че трябва да му дадем шанс. Гарантирам, сър, че нито един кон няма да бъде пренебрегнат. Конюшните ще бъдат в изряден и безупречен вид както винаги.

Майор Мартин сложи ръцете си на вратата на конюшнята.

— Добре, сержант — рече той. — Така да бъде. Аз също обичам предизвикателствата. Искам да прекарате тук една примка. На този кон не трябва да му се позволява да пада на земята. Случи ли се това веднъж, никога повече няма да може да стане. Към настоящите разпоредби искам да прибавите още една, сержант, която да гласи, че никой не може да говори по друг начин, освен шепнешком на двора. Всякакви по-силни шумове ще бъдат непоносими за него. Искам всяка сутрин конюшнята му да се застила с чиста свежа слама. Искам прозорците тук да бъдат затъмнени, така че да бъде постоянно на тъмно. Не трябва да бъде хранен със сено, може да се задави с него, само мляко и каша от овесено брашно. И нещата предстои да се влошат, преди да се оправят, ако това изобщо се случи. Челюстите му ще се сковават все повече с всеки следващ ден, но той трябва да продължи да се храни и да пие. Ако не го направи, ще умре. Искам да бъде под двайсет и четири часово наблюдение, което означава един човек да бъде постоянно покрай него по цял ден. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър — отвърна сержант Тъндър, усмихвайки се широко под мустак. — И ако мога да отбележа, сър, мисля, че взехте мъдро решение. Ще се погрижа заповедта ви да бъде изпълнена, сър. Хайде, размърдайте се, лентяи! Чухте какво каза офицерът!

Същия ден около мен бяха прокарани въжета, които прехвърлиха тежестта ми върху гредите на тавана. Майор Мартин отвори раната ми отново, сетне я почисти и обгори. А след това ме навестяваше през няколко часа, за да види как съм. Но, разбира се, Албърт беше този, който стоеше с мен през цялото време, държейки кофата до устата ми, докато успея да преглътна топлото мляко и кашата. През нощите Дейвид и той спяха един до друг в ъгъла на конюшнята, като ту единият, ту другият бдеше над мен.

Както очаквах и както се нуждаех, Албърт ми говореше утешително през цялото време, докато накрая капнал от умора, лягаше в ъгъла да поспи няколко часа. Той разказваше надълго и нашироко за майка си и баща си и за чифлика. А също и за момичето от село, с което се срещал няколко месеца преди да замине за Франция. То не разбирало нищо от коне, но това бил единственият й недостатък.

Дните минаваха бавно и мъчително за мен. Сковаността в предните ми крака тръгна към гърба ми и се усили. Апетитът ми отслабваше с всеки изминал ден и аз почти не намирах сили и желание да погълна храната, от която знаех, че се нуждая, за да остана жив. В най-мрачните дни на моята болест, когато бях сигурен, че всеки ден може да се окаже последен, единствено постоянното присъствие на Албърт поддържаше волята ми за живот. Неговата преданост и непоколебимата му вяра, че ще оздравея, ми даваха упование да продължа да се боря. Бях заобиколен от приятели — Дейвид и всички санитари, сержант Тъндър и майор Мартин. Те всички ми дадоха своята подкрепа и насърчение. Чувствах колко искрено беше желанието им да живея. Макар понякога да се питах дали искаха това заради мен или заради Албърт, защото знаех колко високо го ценяха. Но след като се замислех, стигах до извода, че те държаха поравно и на двама ни, сякаш бяхме техни родни братя.

След това една зимна нощ, след дълги и мъчителни седмици върху примката, аз изведнъж почувствах гърлото и шията си някак по-отпуснати — дотолкова, че да успея да изцвиля тихо за първи път. Албърт седеше в ъгъла на конюшнята както обикновено с гръб до стената, прибрал колене и лакти върху тях. Очите му бяха затворени и затова изцвилих отново тихо, но достатъчно силно, за да го събудя.

— Ти ли беше това, Джоуи? — каза той, изправяйки се на крака. — Ти ли беше това, стари глупчо? Направи го пак, Джоуи. Може да съм сънувал. Направи го пак. — Затова аз изцвилих отново и за първи път от седмици насам вдигнах глава и я поклатих. Дейвид също ме чу, при което скочи на крака и се втурна навън, викайки всички да дойдат. Минути по-късно конюшнята беше пълна с развълнувани войници. Сержант Тъндър си проби път през тях и застана пред мен.

— Заповедта е да се шепне — каза той. — А това, което чувам, не е шепот, дявол да го вземе! Какво става? Каква е тази врява?

— Той помръдна, сержант — обясни Албърт. — Повдигна главата си и изцвили.

— Разбира се, че го е направил, синко — рече сержант Тъндър. — Разбира се, че го е направил. Той ще се пребори с това, както вече съм ви казвал. Винаги съм ви казвал, че ще се пребори с това! И някога да сте ме хващали да греша, негодяи такива?

— Никога, сержант — отвърна Албърт, ухилен до уши. — Той се оправя, нали сержант? Нали не си въобразявам?

— Не, синко, не си въобразяваш — отвърна сержант Тъндър. — Твоят Джоуи ще се оправи, съдейки по вида му, стига да не вдигаме шум и да не го пришпорваме твърде много. Само се надявам, ако някой ден легна болен, да имам около себе си сестри, които да се грижат за мен така, както вие, момчета, се грижехте за този кон. Но, разбира се, разчитам те да бъдат доста по-красиви от вас!

Скоро след това вече можех да стоя на краката си и малко по малко си отиде и сковаността в гърба ми. Войниците махнаха въжетата под мен и една пролетна утрин ме изкараха навън на слънце. Това беше един триумфален парад из калдъръмения двор, при който Албърт ме водеше, вървейки назад, и ми говореше през цялото време:

— Ти се справи, Джоуи! Ти се справи! Всички разправят, че войната скоро ще свърши — знам, че това се говори отдавна, но сега сам го чувствам с всяка фибра на тялото си. Проклетата война ще свърши скоро и ние и двамата ще се върнем у дома, в нашата ферма. Нямам търпение да видя лицето на баща ми, когато те поведа по алеята към къщата. Просто нямам търпение!