Майкъл Морпурго
Боен кон (18)

Седемнайсета глава

Беше ми изключително трудно да се задържа на трите си здрави крака във ветеринарната кола, в която ме качиха още същата сутрин след случката с героичния дребничък уелсец. На тръгване бях заобиколен от шумна тълпа войници, която ме изпрати с поздравителни викове. Но когато поехме по дългия път с дълбоки коловози, аз се строполих тромаво на дъното на трополящата каруца. Раненият ми крак пулсираше болезнено и колата се клатушкаше ту насам, ту натам, докато бавно се отдалечавахме от фронта. Тя беше теглена от два здрави черни коня, и двата добре гледани и с безупречни, напоени с масло хамути. Изтощен от дългите часове на болка и глад, не намерих сила да се изправя, когато най-накрая почувствах колелата да се търкалят по равна калдъръмена настилка и малко по-късно каруцата спря рязко под топлото, бледо, есенно слънце. Пристигането ми беше посрещнато от хор от развълнувано цвилене, което ме накара да вдигна глава. Успях да видя над ритлите широк каменен двор с великолепни конюшни от всяка страна и голяма къща с кули малко по-нататък. Над всяка врата от конюшнята надничаше любопитна глава на кон с наострени уши. Навсякъде имаше мъже в сиво-кафяви униформи. Неколцина войници се затичаха към мен, а един от тях носеше въже.

Свалянето ми от каруцата беше мъчително, защото не ми беше останала почти никаква сила и краката ми бяха сковани от пътуването. Но те ме изправиха на крака и ми помогнаха внимателно да сляза назад по една специално издигната рампа. Посред двора се озовах в центъра на тревожното и възторжено внимание на група войници, които ме бяха наобиколили отвсякъде и ме преглеждаха щателно, опипвайки всяка част от тялото ми.

— Гръм и мълния! Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — прогърмя нечий силен глас. — Това е кон. Това е само кон като всички останали. — Към нас крачеше огромен мъж, чиито ботуши скърцаха по облите камъни. Едрото му червендалесто лице беше наполовина скрито от сянката на фуражката му, която почти докосваше носа и рижите му мустаци, които бяха засукани нагоре и отиваха към ушите му. — Това може да е прочут кон. Може да е най-прославеният кон в цялата проклета война, докаран тук жив от ничията земя. Но въпреки това си остава само кон, и при това мръсен. Тук са идвали и други коне в недобро състояние, но този е най-мърлявият, най-мръсен и кален кон, който някога съм виждал. Той е истински срам за армията, а вие стоите тука и го зяпате. — Мъжът имаше три нашивки на рамото си и ръбовете на безупречната му сиво-кафява униформа бяха остри като бръснач. — Слушайте сега, в тази болница има повече от сто болни коня и само дванайсет души, които да се грижим за тях. На този млад хаймана беше заповядано да се заеме с него, когато пристигне, и затова всички останали безделници да побързат да се върнат към задълженията си. Хайде, мърдайте, маймуни мързеливи, да ви видя гърбовете! — При тази заповед мъжете се разпръснаха във всички посоки и аз останах сам с младия войник, който ме поведе към една от конюшните.

— Хей ти! — чу се отново същият гръмлив глас. — Майор Мартин ще дойде от къщата след около десет минути да прегледа коня. Погрижи се да го почистиш достатъчно добре, така че да можеш да го използваш като огледало за бръснене, ясно ли е?

— Тъй вярно, сержант — дойде отговорът, който изведнъж изпрати тревожни тръпки по гърба ми. Нямах представа къде бях чувал този глас преди. Знаех само, че тези две думи извикаха у мен трепетна радост и надежда и ме стоплиха някак отвътре. Той ме поведе бавно по калдъръма и аз се опитвах да зърна лицето му по-добре. Но през цялото време младият мъж вървеше достатъчно напред пред мен, така че единственото, което виждах, беше гладко избръснатият му врат и двете му розови уши.

— Как, по дяволите, си се озовал в ничията земя, глупчо такъв? — каза младежът. — Ето това се питат всички, откакто дойде съобщението, че те карат тук. — И как успя да се докараш на такъв хал? Кълна се, че няма нито един сантиметър от тялото ти, който да не е покрит с кал и кръв. Питам се, как ли изглеждаш под цялата тази мръсотия? Но това е нещо, което скоро ще разберем. Ще те вържа тук и ще изчистя по-голямата част от калта, преди да те вкарам вътре. После ще те изчеткам както трябва, така че офицерът да те види в подходящ вид. Хайде, глупчо. Щом те почистя, офицерът ще може да те прегледа и ще превърже тази лоша рана. Не мога да ти дам храна, съжалявам, нито пък вода. Не и преди да ми кажат, че може. Такива са заповедите на сержанта. Това е само в случай че се наложи да те оперират. — И когато той започна да си подсвирква, докато чистеше четките, това пак ми напомни за гласа, който познавах. Надеждите ми се сбъднаха и вече знаех, че не може да греша. Обзет от буйна радост, аз се изправих на задните си крака и изцвилих силно, за да го накарам да ме познае. Исках просто да го накарам да ме погледне. — Хей, по-леко, глупчо. Едва не ми събори шапката — каза той кротко, държейки здраво въжето и галейки ме по муцуната, както правеше винаги когато нещо ме мъчеше. — Няма нужда да правиш такива работи.

Всичко ще бъде наред. Много шум за нищо. Познавах един млад кон, също като теб. Доста неспокоен беше, докато двамата с него свикнахме един с друг.

— Пак ли говориш на конете, Албърт? — разнесе се глас от съседната конюшня. — Бога ми, какво те кара да смяташ, че те разбират и думичка от това, което им казваш?

— Някои може и да не разбират, Дейвид — отвърна Албърт. — Но един ден, един ден един от тях ще разбере всичко каквото му казвам. Той ще дойде тук и ще познае гласа ми. Той непременно ще дойде. И тогава ти ще видиш кон, който разбира всяка думичка, която му казвам.

— Нали не говориш пак за твоя Джоуи? — Другият войник показа глава над вратата на конюшнята. — Никога ли няма да се откажеш, Бърти. Казвал съм ти го и преди, може би вече хиляда пъти. Разправят, че в армията има близо половин милион коне и ти си се записал във Ветеринарния корпус, разчитайки на нищожната вероятност да се натъкнеш случайно на твоя кон. — Аз ударих с копито по земята, за да накарам Албърт да ме погледне по-внимателно, но той само ме потупа по врата и се зае да ме чисти. — Шансът твоят Джоуи да влезе тук е само едно на половин милион. Трябва да гледаш по-реалистично на нещата. Той може да е мъртъв, каквато е съдбата на много от тях. Може да е заминал за проклетата Палестина с кавалерията. Може да бъде навсякъде сред стотиците мили окопи. Ако не разбираше толкова много от коне и не беше най-добрият ми приятел, щях да си помисля, че малко си се чалнал около този твой Джоуи.

— Ще разбереш защо, като го видиш, Дейвид — отговори Албърт, навеждайки се, за да свали вкоравената кал от корема ми. — Тогава ще разбереш. Няма друг кон като него по целия свят. Той е светло алест с черна грива и опашка. Има бял кръст на челото си и четири бели чорапа на краката, които са напълно равни по височина до последния милиметър. Висок е повече от метър и седемдесет и е абсолютно съвършен от главата до опашката. Гарантирам ти, че като го видиш, дори и ти ще разбереш, че това е той. Аз мога да го позная сред хиляда други коня. В него просто има нещо специално. Капитан Никълс — онзи, за който съм ти разправял, дето купи Джоуи от баща ми, изпрати ми негова картина и сега е мъртъв — той също знаеше това. Забеляза го на мига, в който го зърна. Аз ще го намеря, Дейвид. Затова заминах толкова надалече и на всяка цена ще го намеря. Или аз ще го намеря, или той ще ме намери. Казвам ти, аз му дадох думата си и ще удържа на нея.

— На теб ти хлопа дъската, Бърти — каза приятелят му, който отвори вратата на конюшнята и дойде да огледа крака ми. — Направо ти хлопа дъската, това е, което мога да кажа. — Той хвана копитото ми и го повдигна внимателно. — Във всеки случай това конче има бели чорапи на предните си крака, което е видно въпреки цялата тази кал и кръв. Само ще избърша раната с влажна гъба, ще я почистя малко, докато съм тук. Иначе изобщо няма да ти стигне времето. Освен това приключих с проклетите конюшни. Нямам нищо друго за правене и ми се струва, че се нуждаеш от едно рамо. Старият сержант Тъндър няма да възрази, стига да съм си свършил работата, а аз я свърших.

Двамата мъже се бъхтеха неуморно над мен — търкаха, триеха и миеха. Аз стоях неподвижно, опитвайки се само от време на време да навра муцуна в Албърт, за да го накарам да ме погледне. Но сега той беше зает с опашката и задницата ми.

— Три — каза приятелят му, след като изми още едно от копитата ми. — Станаха три бели чорапа.

— Престани, Дейвид — отвърна Албърт. — Знам накъде биеш. Знам, че всички си мислят, че никога няма да го намеря. Има хиляди армейски коне с четири бели чорапа — знам това, но има само един кон с чисто бял кръст на челото. И колко коне пламтят като огън под лъчите на залязващото слънце? Казвам ти, няма друг като него по целия свят!

— Четири — рече Дейвид. — Четири крака и четири бели чорапа. Сега остава само кръстът на челото и малко червена боя под тази камара от кал, за да се сдобиеш с твоя Джоуи.

— Стига, Дейвид — каза Албърт тихо. — Не се закачай с мен. Знаеш как гледам на Джоуи. Ако го намеря отново, ще бъда най-щастливият човек на света. Той беше единственият ми приятел, преди да се запиша в армията. Казвал съм ти. Отраснах с него и той беше единственото същество на земята, което ми е било близко до сърцето.

Дейвид сега стоеше до главата ми. Повдигна гривата и потърка челото ми, първо леко, а после по-енергично, духайки прахта от очите ми. Той се вгледа в мен по-отблизо, затърка отново края на носа и после продължи нагоре между двете ми уши, докато накрая аз тръснах глава нетърпеливо.

— Бърти — рече Дейвид тихо. — Не се занасям, честно. Не и сега. Ти каза, че твоят Джоуи имал четири бели чорапа еднакво високи до последния милиметър. Нали така?

— Точно така — отвърна Албърт, четкайки опашката ми.

— И каза, че Джоуи имал бял кръст на челото си?

— Да — потвърди Албърт разсеяно.

— Никога не съм виждал такъв кон, Бърти — рече Дейвид, приглаждайки с ръка гривата на челото ми. — Нито пък съм допускал, че такова нещо е възможно.

— Е, аз пък ти казвам, че е възможно — тросна се Албърт. — И освен това е алест, пламтящо червен под лъчите на слънцето, както вече ти казах.

— Не съм допускал, че такова нещо е възможно — продължи приятелят му, говорейки приглушено. — Всъщност не и до този момент.

— О, стига, Дейвид — извика Албърт и в гласа му прозвуча искрено раздразнение. — Колко пъти вече съм ти казвал? Знаеш колко сериозно гледам на Джоуи.

— Аз също, Бърти. Не те подкачам, говоря съвсем сериозно. Този кон има четири бели чорапа — всичките еднакво високи, точно както ти каза. Този кон има бял кръст на челото. Този кон, както можеш да видиш и сам, има черна грива и опашка. Този кон е висок повече от метър и седемдесет и когато бъде почистен, ще бъде красив като картинка. И този кон е алест под цялата тази кал, точно както ти каза, Бърти.

Докато Дейвид говореше, Албърт изведнъж пусна опашката ми и бавно ме заобиколи, прокарвайки ръка по гърба ми. Тогава най-накрая ние застанахме лице в лице един срещу друг. Чертите му бяха малко по-грубовати, около очите му имаше повече бръчици и той изглеждаше доста по-широкоплещест и едър в униформата си, отколкото го помнех. Но иначе си беше същото момче и нямаше никакво съмнение, че това е моят Албърт.

— Джоуи? — промълви той неуверено, гледайки ме в очите. — Джоуи? — Аз повдигнах високо глава и изцвилих щастливо, при което звукът отекна из целия двор и накара много мъже и коне да се приближат към вратите на конюшните. — Възможно е — каза Албърт тихо. — Прав си, Дейвид. Възможно е да е той! Дори гласът му е същият. Но има само един начин да сме сигурни. — След това той развърза въжето и свали хамута от главата ми. Тръгна към изхода на двора, обърна се, когато стигна там, доближи ръце до устните си и подсвирна. Това беше неговото подсвиркване, наподобяващо зова на нощна птица, ниско и накъсано, с което през всичките онези дълги години ме викаше да дойда при него по време на нашите разходки из чифлика. Изведнъж вече кракът ми не ме болеше и аз припнах леко към него, заравяйки нос в рамото му. — Това е той, Дейвид — рече Албърт, обвивайки шията ми с ръце и увисвайки на гривата ми. — Това е моят Джоуи. Намерих го. Той се върна при мен, точно както ти бях казал, че ще стане.

— Виждаш ли? — каза Дейвид с крива усмивка. — Аз какво ти казах? Да знаеш, че рядко греша.

— Така е, Дейвид — съгласи се Албърт. — Ти рядко грешиш… и този път определено си прав.