Майкъл Морпурго
Боен кон (14)

Тринайсета глава

И така Топхорн дочака пролетта ужасно отслабнал, все още страдащ от дрезгава кашлица, но все пак жив. Ние и двамата оцеляхме. Вече имаше твърда земя, по която да стъпваме и по полята отново растеше тучна трева. Затова телата ни скоро започнаха да се наливат, козината ни изгуби зимната си рунтавост и заблестя под слънцето. Заблестяха като че ли и войниците, чиито сиво-червени униформи вече изглеждаха по-чисти. Сега те се бръснеха по-често и както се случваше всяка пролет, отново заговориха за края на войната и за домовете си, за това как следващата атака ще сложи край на всичко и как отново ще видят семействата си. Бяха по-щастливи и затова се отнасяха и с нас по-добре. Дажбите също се подобриха с времето и нашият артилерийски впряг стъпваше с ново въодушевление и целеустременост. Раните изчезнаха от краката ни, коремите ни бяха пълни и имахме предостатъчно прясна трева и овес.

Двата дребнички хафлингера пухтяха и пръхтяха зад нас и засрамени от енергията им, двамата с Топхорн се виждахме принудени да се понесем в галоп — нещо, което се бе оказало невъзможно през зимата, колкото и силно да ни удряха нашите ездачи с камшиците си. Приливът на здраве и оптимизмът на войниците, които си пееха и подсвиркваха, събудиха у нас едно ново чувство на бодрост и ние окрилени теглехме оръдията по неравните пътища.

Но през лятото бойните действия бяха преустановени. Имаше спорадичен артилерийски огън и престрелки, както винаги, но на армиите като че ли им беше достатъчно да си ръмжат и да се заплашват, без да се вкопчват една в друга. До нас, разбира се, достигаше далечният тътен на подновената пролетна офанзива, но вече не се налагаше да теглим оръдията на позиции и затова прекарахме едно сравнително спокойно лято в тила. Времето минаваше в бездействие и дори скука, докато пасяхме в тучните ливади с лютичета. Дори натежахме, което се случваше за пръв път от началото на войната. И може би именно затова Топхорн и аз бяхме избрани да теглим колата с боеприпасите от железопътната снабдителна станция до артилерийските линии, които бяха на няколко мили разстояние. Така се озовахме под командването на великодушния стар войник, който беше толкова добър с нас през цялата зима.

Всички го наричаха лудия стар Фридрих. Мислеха го за луд, защото постоянно си говореше сам, а дори когато не го правеше, се смееше и хихикаше на някаква своя шега, която не споделяше с никого. Лудият стар Фридрих получаваше задачи, които никой друг не искаше, изпълняваше ги старателно и всички знаеха това.

Жегата, прахта и постоянната непосилна работа бързо ни отнеха теглото, което бяхме качили, и отново започнаха да изтощават силите ни. Каруцата беше винаги твърде тежка, защото войниците в снабдителната станция настояваха да я натоварят с колкото може повече снаряди въпреки неизменните възражения на Фридрих. Те просто му се смееха, не му обръщаха внимание и продължаваха да товарят снарядите. Докато пътувахме обратно към артилерийските линии, Фридрих винаги вървеше пеша нагоре по баирите и ни водеше бавно, защото знаеше колко тежка е каруцата. Спирахме често за почивка и водопой и той винаги се стараеше да ни подсигури повече храна, отколкото на другите коне, които почиваха през цялото лято.

Започнахме да очакваме с нетърпение сутрините, когато Фридрих идваше да ни вземе, да ни сложи хамутите и да ни поведе, оставяйки зад нас шума и суетнята на военния лагер. Скоро открихме, че Фридрих изобщо не е луд, а просто добър и благороден човек, който дълбоко в сърцето си ненавиждаше войната. Докато се бъхтехме към снабдителната станция, той ни призна, че единственото, за което мечтае, е да се върне отново в своята месарница в град Шлайден и че си говори сам, защото си дава сметка, че е единственият човек, който разбира какво е на душата му и би се вслушал в думите му.

— Казвам ви, приятели мои — поде той един ден. — Казвам ви, че аз съм единственият нормален човек в целия полк. Другите са лудите, но не го знаят. Водят война, но нямат и най-малка представа защо. Не е ли това налудничаво. Как е възможно един човек да убива друг и да не знае защо го прави, освен че онзи другият има различна униформа и говори различен език? А според тях аз съм лудият! Вие двамата сте двете единствени разумни създания, които съм срещал в тази пъклена война, и единствената причина да сте тук е, че са ви докарали тук, както и мен. Ако имах необходимата смелост, каквато за жалост нямам, щяхме да поемем надолу по този път и никога нямаше да се върнем. Но после като ме хванат, те ще ме разстрелят и клеймото на срама завинаги ще падне върху жена ми, децата ми и родителите ми. Затова смятам да изкарам тази война като „лудия стар Фридрих“, за да мога сетне да се върна в Шлайден и да стана отново касапина Фридрих, когото всички познаваха и уважаваха, преди да беше започнала цялата тази бъркотия.

С всяка следваща седмица Фридрих се привързваше все повече към Топхорн. Понеже знаеше, че е бил болен, му отделяше повече време и внимание и се грижеше и за най-малкото му нараняване, така че да не му създава неудобства. Той, разбира се, беше добър и с мен, но не мисля, че изпитваше към мен същата топлота, на която се радваше моят другар. Понякога просто се спираше и се любуваше на Топхорн с очи, грейнали от обич и възхищение.

Лятото постепенно премина в есен и скоро стана ясно, че нашето време с Фридрих е към края си. Толкова голяма беше привързаността на Фридрих към Топхорн, че той даже пожела да го язди по време на артилерийските обучения, които щяха да предхождат есенната военна операция. Всички артилеристи се смяха от сърце, като чуха това, но понеже никога не им достигаха добри ездачи — а нямаше съмнение, че той е такъв — в крайна сметка ние отново се озовахме като водеща двойка на артилерийски впряг с лудия стар Фридрих на гърба на Топхорн. Най-накрая бяхме намерили истински приятел и човек, на когото да можем да вярваме безрезервно.

— Ако трябва да умра тук далече от дома — довери един ден Фридрих на Топхорн, — бих искал да бъда близо до теб. Но ще направя всичко по силите си и тримата да преминем през това и да се приберем у дома — това мога да ти обещая.