Майкъл Морпурго
Боен кон (12)

Единайсета глава

И поне за известно време всичко беше добре. Защото през пролетта войната неочаквано се отдалечи от нас. Знаехме, че не е свършила, защото все още чувахме далечния тътен на оръдията и от време на време през чифлика минаваха войници, които отиваха надолу към фронта. Но ранените сега бяха по-малко и все по-малко се нуждаеха от нас да ги извозваме от окопите в полевата болница. През повечето дни двамата с Топхорн ни оставяха да пасем на ливадата до водоема, но вечерите бяха все още студени, случваше се да падне слана и нашата Емили винаги идваше да ни прибере, преди да се мръкне. Не беше нужно да ни води. Достатъчно беше само да ни повика и ние тръгвахме след нея.

Емили беше все още слаба от болестта и кашляше много, докато се суетеше около нас в конюшнята. Понякога тя се покачваше на гърба ми и аз обикалях внимателно из двора или ливадата, като през цялото време Топхорн вървеше непосредствено след нас. Тя не използваше нито поводи, нито седло, нито юздечка, нито шпори и ме яздеше не толкова като моя господарка, а по-скоро като приятел. Топхорн беше по-висок и по-едър от мен и й беше много трудно да се качи на него, а след това още по-трудно да слезе. Понякога ме използваше като опора, за да се прехвърли върху него, но това беше трудна маневра и неведнъж се случваше да падне при нея.

Но между мен и Топхорн нямаше никаква ревност и той беше напълно доволен да се мъкне след нас и да я приема на гърба си винаги когато тя пожелаеше. Една вечер, докато търсехме прохладата на едно кестеново дърво от горещината на новото лятно слънце, чухме звука на приближаваща се колона от камиони, които се връщаха от фронта. Когато минаха през портата на чифлика, те ни извикаха и ние разпознахме в тях санитарите, сестрите и лекарите от военнополевата болница. Щом конвоят спря, двамата с Топхорн препуснахме към портата при езерото, за да видим какво се случва. Емили и дядо й излязоха от мандрата, разговаряйки оживено с доктора. Изведнъж се видяхме обкръжени от санитарите, които познавахме вече толкова добре. Те се прехвърлиха през оградата и започнаха да ни потупват и милват с искрена обич. Изглеждаха бодри и жизнерадостни и в същото време някак тъжни. В този момент видяхме Емили да тича към нас, пищейки.

— Знаех, че това ще се случи! — извика тя. — Знаех си! Молех се да се случи и то наистина се случи. Те вече не се нуждаят от вас да им теглите каруците. Преместват болницата си на друго място в долината. Сега се води една много, много голяма битка другаде и затова се налага да отидат там. Но няма да ви вземат с тях. Добрият доктор каза на дядо, че и двамата можете да останете, което е нещо като отплата за ползването на каруцата, за храната, която им давахме, и за това, че се грижехме за вас през зимата. Той каза също, че можете да останете тук и да работите във фермата, докато отново не станете нужни на армията. Но те никога повече няма да се нуждаят от вас, а ако случайно им дотрябвате, аз ще ви скрия. Ние никога няма да им позволим да ви отведат, нали дядо? Никога, никога!

И така, след дълги и тъжни сбогувания конвоят продължи надолу по пътя сред облак от прах, а ние останахме сами и в мир с Емили и дядо й. Мирът се оказа сладостен, но твърде кратък.

За моя огромна радост аз отново бях селски кон. Топхорн и аз, впрегнати заедно, още на следващия ден взехме участие в косенето и обръщането на сеното. Когато след края на дългия ден Емили протестира пред дядо си, че ни преуморява прекалено много, той сложи ръце на раменете й и каза:

— Глупости, Емили. Те обичат да работят. Работата за тях е необходимост. И освен това единственият начин да продължим да живеем, Емили, е да правим, каквото правехме преди. Войниците си отидоха и ако се престорим, че всичко е наред, войната може би също ще си отиде. Трябва да живеем така, както винаги сме живели — да косим тревата си, да берем ябълките си и да орем земята си. Не можем да се държим така, все едно няма да има утрешен ден. Можем да живеем само ако ядем, а нашата храна идва от земята. Затова е нужно да обработваме земята си и тези двамата трябва да работят с нас. Те нямат нищо против и даже обичат да работят. Виж ги само, Емили, изглеждат ли ти нещастни?

За Топхорн преходът от транспортен кон в селскостопански не беше труден и той лесно се приспособи. Що се отнася до мен, това беше моята мечта и аз бях копнял за такъв живот безброй пъти, откакто напуснах фермата в Девън. Отново имах шанса да работя с щастливи засмени хора около мен, които на всичко отгоре ме обичаха. Двамата с Топхорн с охота участвахме в прибирането на реколтата, теглейки тежките каруци със сено към хамбарите, където Емили и дядо й ни разтоварваха. Емили продължи да ни обгражда с нежните си грижи, не оставяше нито една наша драскотина без внимание и никога не позволяваше на дядо си да ни преуморява, колкото и да спореше той с нея. Но връщането ми към мирния живот на селскостопански кон не можеше да продължи дълго, не и в разгара на една война.

Сеното беше почти събрано, когато една вечер войниците се върнаха. Ние бяхме в конюшнята си, когато чухме звука на приближаващи се копита и трополенето на колела по калдъръма. Колоната влезе в двора, движейки се в тръс. Впрягове от по шест коня бяха теглили огромни тежки оръдия и сега животните стояха на място, задъхани и запъхтени от усилието. Лицата на войниците, които яздеха конете, бяха строги и сурови под сивите им шапки. Забелязах веднага, че тези хора не бяха като кротките санитари, които бяха заминали само преди няколко седмици. В тях имаше нещо странно и ожесточено и очите им издаваха някаква непозната тревога и настойчивост. Тези мъже бяха различни от онези, които бяхме виждали преди. Само по-възрастният войник, който караше каруцата с боеприпасите, дойде да ни погали и да каже няколко добри думи на малката Емили.

След кратък разговор с дядото на Емили артилерийската част се разположи на лагер в нашата ливада и напои конете си в нашия водоем. Топхорн и аз бяхме развълнувани от идването на новите коне и прекарахме цялата вечер с глави над вратата на конюшнята, цвилейки към тях, но те изглеждаха твърде уморени, за да ни отговорят. Същата вечер Емили дойде да ни разкаже за войниците, но видяхме, че е разтревожена, защото говореше само шепнешком.

— На дядо не му харесва, че са тук — каза тя. — Той няма вяра на офицера, казва, че има очи на оса, а човек не може да се довери на една оса. Но утре сутринта те ще си отидат и тогава ние отново ще останем сами.

Рано на другата сутрин, когато нощният мрак избледня от небето, в конюшнята дойде посетител. Беше блед слаб мъж с прашна униформа, който надникна над вратата и спря погледа си на нас. Очите му изглеждаха някак вторачени зад очилата му с метални рамки, през които ни изучаваше съсредоточено, кимайки от време на време с глава. Той стоя там няколко минути и след това си тръгна.

Когато се съмна напълно и артилерийската част се събра на двора, готова за път, изведнъж някой почука силно и продължително по вратата на къщата. Малко по-късно видяхме Емили и дядо й да излизат навън, облечени все още в дрехите си за сън.

— Вашите коне, мосю — каза очилатият офицер и след това добави безцеремонно: — Ще взема вашите коне с нас. Имам един впряг, който е само с четири коня и се нуждая от още два. Изглеждат хубави и силни животни и бързо ще се научат. Затова ще ги вземем с нас.

— Но как ще работя във фермата си без коне? — попита дядото на Емили. — Това са само два селски коня и няма да могат да теглят оръдия.

— Господине — каза офицерът, — война е и на мен ми трябват коне за моите оръдия. Затова трябва да ги взема. Какво ще правите във фермата си, си е ваша работа, но аз трябва да взема конете. Армията се нуждае от тях.

— Но вие не можете да направите това — извика Емили. — Това са моите коне. И вие не можете да ги вземете. Не им позволявай, дядо, не им позволявай, моля те, не им позволявай.

Старецът сви тъжно рамене.

— Дете мое — рече той тихо. — Какво мога да направя? Как мога да ги спра? Да не искаш да ги посека с косата или да ги погна с брадвата? Не, дете мое, знаехме, че това може да се случи един ден, нали? И сме разговаряли за това. Знаехме, че един ден те може да дойдат. А сега не искам повече сълзи пред тези хора. Трябва да бъдеш горда и силна като брат си и не искам да показваш слабост пред тях. Иди и се сбогувай с конете, Емили, и бъди смела.

Малката Емили ни поведе към дъното на конюшнята и ни сложи оглавниците, намествайки внимателно гривите ни, така че да не се закачат за въжето. След това се протегна и ни прегърна. Сведе глава първо до единия от нас, а после до другия, проплаквайки тихо:

— Върнете се — каза Емили. — Моля ви, върнете се при мен. Ще умра, ако не се върнете при мен. — Тя избърса очите си и отметна косата си назад, преди да отвори вратата на конюшнята и да ни изкара на двора. Отведе ни право при офицера и му подаде поводите. — Искам си ги обратно — отсече Емили почти ожесточено. — Просто ви ги давам назаем. Тези коне са мои и мястото им е тук. Хранете ги добре, грижете се за тях и се постарайте да ми ги върнете обратно. — След това тя мина покрай дядо си и влезе в къщата, без дори да се обърне.

Когато напуснахме фермата, теглейки неохотно тежката каруца с боеприпаси, аз се обърнах и видях дядото на Емили, който стоеше още на двора. Той се усмихваше и ни махаше с ръка през сълзи. След това въжето се вряза рязко в шията ми, принуждавайки ме да премина в тръс, и така отново си спомних времето, когато бях вързан за една каруца и повлечен след нея против волята си. Но този път поне Топхорн беше с мен.