Майкъл Морпурго
Боен кон (11)

Десета глава

Ако въобще е възможно да бъдеш щастлив по средата на един кошмар, точно това се случи на мен и на Топхорн това лято. Всеки ден потегляхме на опасните пътувания до фронтовата линия, която въпреки почти непрестанните офанзиви и контраофанзиви се преместваше само по няколкостотин метра в едната или другата посока. Докато теглехме нашата каруца линейка, натоварена с ранени и умиращи по осеяния с кратери път, станахме позната гледка на фронта. Неведнъж се случваше да чуваме поздрави от маршируващи покрай нас войници. Веднъж, след като дълго се бяхме бъхтили по разорания от снарядите път, твърде уморени, за да чувстваме страх, един войник, чиято куртка беше покрита с кръв и кал, се приближи и се спря непосредствено до мен, сетне ме прегърна със здравата си ръка през шията и ме целуна.

— Благодаря ти, приятелю — каза той. — Никога не съм вярвал, че ще ни измъкнат от онази адска дупка. Намерих това вчера и мислех да го задържа за себе си, но сега знам къде му е мястото. — После войникът се пресегна и окачи на шията ми една окаляна лента, на края на която висеше малък железен кръст^[1]. — Ще трябва да го споделиш с приятеля си — добави той. — Чух, че и двамата сте били английски коне. Обзалагам се, че сте първите английски коне в тази война, които печелят Железен кръст, а вероятно ще бъдете и последните.

Ранените, които чакаха пред болничната палатка, заръкопляскаха и нададоха одобрителни викове, при което отвътре наизлязоха лекари, медицински сестри и пациенти, за да видят какъв може да е поводът за овации посред това всеобщо нещастие.

Те окачиха Железния кръст на пирон до вратата на конюшнята ни и в онези редки тихи дни, когато артилерийският огън спираше и не се налагаше да пътуваме до фронта, малцината ранени, които можеха да ходят, тръгваха от болницата към чифлика, за да ни посетят. Аз бях озадачен от тези поклонения, но им се радвах и всеки път щом чуех войниците да влизат в двора, показвах глава над високата врата на конюшнята. Топхорн и аз стояхме един до друг пред портата и приемахме благосклонно неизменните похвали и обич, придружавани понякога от бучка захар или ябълка, които винаги бяха добре дошли.

Но не друго, а летните вечери се запечатаха толкова силно в паметта ми. Често влизахме в двора, потропвайки с копита, едва когато паднеше здрач. И там до вратата на конюшнята винаги ни очакваха малкото момиче и дядо й, които бяха дошли при нас през онази първа нощ. Санитарите просто ни оставяха на техните грижи и толкова по-добре, защото, макар и да бяха добри хора, те изобщо не разбираха от коне. Малката Емили и дядо й сами бяха настояли да се грижат за нас. Те ни разтриваха и превързваха раните ни. Хранеха ни, пояха ни, чистеха ни и винаги някак намираха достатъчно слама за сухо топло легло. Емили направи за всеки от нас пискюл, който върза над очите ни, за да ни пази от мухите, а през топлите летни вечери ни извеждаше на моравата до чифлика и дълго ни гледаше как пасем, докато дядо й не ни повикаше. Тя беше слабичко и крехко създание, но ни развеждаше уверено из стопанството, разказвайки ни през цялото време какво е правила през деня, колко сме смели и колко много се гордее с нас.

Когато зимата дойде отново и тревата вече не беше така сочна и уханна, Емили се качваше в плевника над конюшнята и ни хвърляше сено отгоре, след което лягаше по корем на дъските и ни гледаше през отвора в тавана как ядем. А след това, докато дядо й се занимаваше с нас, тя бъбреше весело как като станела по-голяма и по-силна и всички войници се приберели по домовете си и войната свършела, тя щяла да ни язди в гората — първо единия и после другия — и как ние никога нямало да се нуждаем от нищо, стига само да останем при нея завинаги.

Топхорн и аз бяхме вече калени бойци и може би затова сутрин потегляхме смело към окопите въпреки тътена на оръдията, но имаше и нещо друго. Това беше надеждата, че вечерта ще се върнем отново в конюшнята и малката Емили ще бъде там, за да ни утеши и да ни обича. Тази мисъл ни окриляше и ни даваше нещо, за което да копнеем. Всеки кон инстинктивно харесва децата, защото те говорят по-тихо и ръстът им изключва всякаква заплаха. Но Емили беше специално дете, защото прекарваше с нас всяка своя свободна минута и ни обсипваше с любовта си. Вечер ни разтриваше от горе до долу и преглеждаше краката ни, а сутрин ставаше призори, за да се увери, че са ни нахранили добре, преди санитарите да ни отведат и да ни впрегнат в каруците. Сетне се качваше на стената на малкия водоем и ни махаше оттам за довиждане. И макар да не можех да се извърна да я видя, знаех, че тя е там и ще остане там, докато пътят ни скриеше от погледа й. И вечерта отново щеше да бъде там, стиснала ръце от вълнение, докато ни разпрягат.

А една вечер Емили не дойде да ни посрещне както обикновено. Този ден беше много по-тежък, защото първите снегове бяха блокирали пътищата и до окопите можеха да стигат само теглените от коне каруци. Затова се наложи да направим два пъти повече пътувания, за да превозим ранените. Изтощени, гладни и жадни, ние бяхме вкарани в конюшнята от дядото на Емили, който не каза нито дума, докато се занимаваше с нас, и след това побърза да се върне в къщата. Двамата с Топхорн прекарахме вечерта до вратата на конюшнята, гледайки тихия сняг и мъждукащата светлина, която идваше от чифлика. Знаехме, че нещо не е наред, още преди старецът да се върне и да ни го каже.

Чухме хрущенето на снега под стъпките му късно през нощта. Беше приготвил кофите с гореща ярма, която бяхме свикнали да очакваме, и седна на сламата под фенера, наблюдавайки ни как ядем.

— Тя се моли за вас — каза старецът, кимвайки бавно с глава. — Знаете ли, че всяка вечер, преди да заспи, тя се моли за вас? Чувал съм я. Моли се и за мъртвите си майка и баща, които загинаха само седмица след като войната започна. Един заблуден снаряд и това беше всичко. Моли се също и за брат си, когото никога повече няма да види — седемнайсетгодишно момче, което си няма дори гроб. След това се моли за мен и войната да ни подмине и да ни остави на мира и най-накрая се моли за вас двамата. Моли се за две неща: първо, да преживеете войната и да изкарате до дълбоки почтени старини и второ, ако това се сбъдне, тя ужасно много иска да бъде там с вас. Да… моята Емили е само на тринайсет години и сега лежи сама в стаята си и аз дори не знам дали ще дочака сутринта. Германският доктор от болницата казва, че е пневмония. Той е добър доктор, макар да е германец, и направи каквото е по силите му. Сега всичко е в ръцете на Бог, а Бог до този момент не беше много милостив към семейството ми. Ако тя си отиде, ако моята Емили умре, тогава ще угасне и последната светлина в живота ми. — Той ни погледна през сбръчканите си очи и избърса сълзите от лицето си. — Ако сте разбрали нещо от това, което ви казах, помолете се за нея на вашия Бог на конете така, както тя се моли за вас.

През цялата нощ имаше тежък артилерийски огън и още преди да се съмне на другия ден, санитарите дойдоха и ни поведоха през снега, за да бъдем впрегнати в каруцата. Емили и дядо й ги нямаше. Тегленето на каруцата, макар и още празна, беше изключително трудно заради пресния неотъпкан сняг. Той криеше напълно коловозите на пътя и ямите от снарядите, поради което често се налагаше да напрягаме всичките си сили, за да измъкнем колата от преспите и пропадащата кал под него.

Стигнахме до фронтовата линия, но само с помощта на двамата санитари, които скачаха от каруцата всеки път щом срещнехме трудности и започваха да въртят колелетата на ръце, докато ги освободят от снега.

Превързочната зад бойната линия беше пълна с ранени и се наложи да вземем товар, по-тежък от всякога преди, но за щастие по-голямата част от пътя на обратно беше по нанадолнище. По едно време някой неочаквано си спомни, че е Коледа и през целия път на връщане пяха бавни и красиви коледни песни. Повечето от ранените бяха ослепени от газ и в болката си, докато пееха, някои от тях плачеха за изгубеното си зрение. Направихме толкова много пътувания този ден и спряхме едва когато болницата не можеше да приеме нито човек повече.

Беше вече звездна нощ, когато стигнахме чифлика. Артилерийският огън беше спрял. Нямаше вече светлини, които да озаряват небето и да крият звездите. През целия път обратно не беше проехтял нито един изстрел. Поне за една нощ се беше възцарил покой. Снегът на двора хрущеше заради студа. В конюшнята се виждаше някаква танцуваща светлинка, след което дядото на Емили дойде при нас и пое поводите от санитаря.

— Прекрасна нощ — каза той, вкарвайки ни вътре. — Прекрасна нощ и всичко останало е прекрасно. Приготвил съм ви ярма, сено и вода, и при това малко в повече. Но не защото е студено, а защото сте се молили. Трябва да сте се молили на вашия Бог на конете, защото днес по обяд моята Емили се събуди, седна в леглото и знаете ли какво беше първото нещо, което ми каза? „Трябва да стана и да приготвя кърмилото им, за да бъде готово, когато се върнат. Те ще бъдат премръзнали и уморени“, рече тя. Германският доктор успя да я задържи в леглото едва когато й обеща, че ще получите допълнителни дажби тази вечер и освен това тя го накара да й обещае, че ще продължите да получавате такива, докато е все така студено. Затова влизайте, красавци мои, и се наяжте до насита. Ние всички получихме коледен подарък днес, нали така? И всичко е прекрасно, както ви казах. Всичко е прекрасно!