Майкъл Морпурго
Боен кон (10)

Девета глава

Бяхме поведени надолу по селските пътища през овощни градини и по моста над някаква река, преди да бъдем вързани до палатката на една военнополева болница на няколко мили от мястото, където бяхме пленени. Те ни потупваха и галеха и аз започнах да размахвам нетърпеливо опашка. Бях гладен, жаден и сърдит, че са ме разделили от редник Уорън.

Като че ли все още никой не знаеше какво да правят с нас, докато от палатката не излезе някакъв офицер с дълъг сив шинел и превръзка на главата. Той беше необикновено висок мъж и стърчеше с цяла глава над останалите около него. Походката и поведението му говореха красноречиво, че е човек, свикнал да командва. Над едното му око минаваше превръзка и затова се виждаше само половината от главата му. Когато тръгна към нас, видях, че куца, че единият му крак е солидно бинтован и че се налага да се подпира с пръчка. Войниците трепнаха при появата му и застанаха мирно. Офицерът ме погледна с неприкрито възхищение, поклати глава и въздъхна. Сетне се обърна към другите мъже.

— Още стотици такива красавци са оплетени мъртви в нашата тел. Казвам ви, ако имахме поне малко от смелостта на тези животни, досега щяхме да сме в Париж, вместо да затъваме тук в калта. Тези два коня са преминали през адски огън, за да стигнат дотук и те са единствените, които са успели. Не е тяхна вината, че са били хвърлени в една налудничава атака. Това не са циркови животни, а герои, разбирате ли, герои, и искам да се отнасяте към тях като с такива. А вместо това вие само стоите и ги зяпате. Нямате тежки наранявания и докторът сега е твърде зает, че да се занимава с вас. Затова искам тези коне да бъдат разседлани, разтрити, нахранени и напоени веднага. Те ще се нуждаят от овес, сено и по едно одеяло за всеки от тях, хайде, мърдайте!

Те се завтекоха в различни посоки и няколко минути по-късно Топхорн и аз бяхме обсипани с несръчните им грижи. Никой от тях, изглежда, не беше гледал кон, но това нямаше значение за нас — толкова благодарни бяхме за фуража и водата, които ни донесоха. Нищо не ни липсваше през тази сутрин и през цялото време високият офицер ни наглеждаше изпод дърветата, подпрян на пръчката си. От време на време идваше при нас и ни галеше по гърбовете и задниците, кимайки одобрително и поучавайки хората си за тънкостите при отглеждането на коне. Малко по-късно към него се присъедини мъж с бяла престилка, който излезе от палатката разрошен и с пребледняло от изтощение лице. По престилката му имаше следи от кръв.

— Обадиха се от щабквартирата за конете, хер Хауптман — каза мъжът в бяло. — И ми казаха да ги задържа за случаите, когато трябва да се теглят носилки. Знам вижданията ви, Хауптман, но се боя, че конете не могат да останат при вас. Ние отчаяно се нуждаем от тях тук и като гледам как вървят нещата, май ще ни трябват и още. Това беше едва първата атака, а ще има и други. Очакваме продължителна офанзива, битката ще бъде дълга. Изглежда, че и ние, и те сме едни и същи — веднъж щом започнем нещо, искаме да докажем, че сме били прави, а това коства време и живота на много хора. Ще имаме нужда от много линейки, както моторизирани, така и теглени от коне.

Високият офицер се изправи в цял ръст, настръхнал от негодувание. Изглеждаше страховит, докато се приближаваше към мъжа в бяло.

— Докторе, не можете да карате британски кавалерийски коне да теглят каруци! Всеки конен полк, в това число и моят кавалерийски полк от копиеносци, би бил горд и дори повече от горд да има такива прекрасни създания сред редиците си. Не можете да направите това, докторе. Няма да го допусна!

— Хер Хауптман — отвърна докторът търпеливо и очевидно не изглеждаше изплашен, — наистина ли си мислите, че след тазсутрешната лудост, която и да е от двете страни ще използва отново кавалерия в тази война? Не разбирате ли, че ние се нуждаем от транспорт, хер Хауптман? И то веднага. В този момент там има мъже, смели мъже, германци и англичани, които лежат на носилки в окопите, но ние не разполагаме с необходимия транспорт, за да ги докараме в болницата. Искате ли всички те да умрат, хер Хауптман? Кажете ми. Искате ли те да умрат? Ако тези коне бъдат впрегнати, те могат да докарат десетки от тях тук. Ние просто нямаме достатъчно линейки за целта и сме поставени пред избора или да използваме тези животни, или да оставим хората в калта. Моля ви, хер Хауптман, нуждаем се от помощта ви.

— Светът трябва да е полудял — каза германският офицер, поклащайки глава. — Щом благородни създания като тези биват превръщани в товарни животни, светът трябва да е полудял. Но виждам, че сте прав. Аз съм кавалерист, хер доктор, но дори аз знам, че хората са по-важни от животните. Но вие трябва да се погрижите някой да отговаря за тези два коня — не искам някакъв прост механик да ги докосва с мръсните си ръце. И трябва да им кажете, че това са ездитни коне. На тях няма да им е приятно да теглят каруци, колкото и благородна да е каузата.

— Благодаря ви, хер Хауптман — отвърна докторът. — Много сте любезен, но аз имам един проблем. Сигурен съм, ще се съгласите, че в началото тези коне ще се нуждаят от някой, който е вещ в тези неща, особено ако никога преди не са били впрягани в каруца. Проблемът е, че имам на разположение само санитари. Да, един от тях е работил с коне във ферма преди войната, но истината е, че нямам хора, които могат да се справят с тези двамата — тоест никой, освен вас. На вас ви предстои да бъдете преместен в базовата болница със следващия конвой от линейки, но те ще пристигнат тук чак привечер. Знам, че искам прекалено много от един ранен, но виждате колко съм затруднен. Фермерът долу в селото има няколко каруци, обаче ще ми бъде много трудно да преценя какви хамути ще бъдат необходими за впрягането. Какво ще кажете, хер Хауптман? Можете ли да ми помогнете?

Превързаният офицер тръгна, куцайки към нас и ни погали нежно по носовете. След това се усмихна и кимна.

— Добре. Това е кощунство, докторе, истинско кощунство — рече той. — Но щом трябва да бъде направено, по-добре да го направя сам и при това както трябва.

И така още същия следобед след пленяването ни Топхорн и аз бяхме впрегнати един до друг в една стара каруца за сено и с двама санитари под ръководството на офицера бяхме подкарани обратно през гората към тътена на оръдията и ранените, които ни очакваха. Топхорн през цялото време беше много неспокоен, защото очевидно никога през целия си живот не беше теглил. Най-накрая беше дошъл моят ред да му се отплатя и сега аз бях този, който му помагаше и му вдъхваше увереност. Най-напред офицерът ни водеше, куцукайки до мен с бастуна си, но скоро реши, че нещата вървят достатъчно добре, за да може да се качи в каруцата при двамата санитари и да вземе юздите.

— Ти си правил това и преди, приятелю — рече той. — Виждам го. Винаги съм си мислел, че англичаните са луди. Но сега, когато виждам, че са използвали коне като теб за впрегатен добитък, вече не се съмнявам в това. Цялата тази война се свежда до това, приятелю — кой от нас е по-луд. И очевидно вие англичаните сте имали първоначално предимство. Вие сте си били луди и преди това.

През целия този следобед и през цялата вечер, докато битката бушуваше, ние обикаляхме бойните линии, товарехме носилки с ранени и ги връщахме в полевата болница. Пътят във всяка от посоките беше няколко мили, осеян с кратери и тела на хора и коне. Артилерийският огън от двете страни не спираше нито за миг. Снарядите ревяха над главите ни през целия ден, докато армиите хвърляха хората си едни към други през ничията земя. Ранените, които можеха да вървят, се мъкнеха с усилие по пътя. Бях виждал същите тези посивели лица и преди, с очи, надничащи изпод каските. Само униформите бяха различни — сега те бяха сиви и с червени ширити, а каските вече не бяха кръгли, а с широка периферия.

Беше почти нощ, когато високият офицер ни остави. Махна ни за довиждане на нас и на доктора от задната част на линейката, която потегли, поклащайки се през полето, докато накрая се изгуби от поглед. Докторът се обърна към санитарите, които бяха прекарали целия ден с нас.

— Погрижете се тези двамата да са добре — каза той. — Те спасиха живота на много хора днес — живота и на немци, и на англичани. И затова заслужават внимание. Погрижете се да го получат.

За пръв път тази нощ, откакто бяхме на война, Топхорн и аз се радвахме на удобствата на истинска конюшня. Сайвантът, който се намираше на известно разстояние от фермата, беше опразнен от прасета и пилета и ние бяхме въведени вътре, за да намерим пълна ясла със сладко сено и кофи с утоляваща хладна вода.

След като изядохме всичкото сено, Топхорн и аз се отпуснахме на земята в дъното на сайванта. Бях наполовина буден и можех да мисля единствено за болките в мускулите и изранените си крака. Изведнъж вратата изскърца и конюшнята се изпълни с потрепваща оранжева светлина. Чуха се нечии стъпки. Вдигнахме глави и за кратко бях обзет от нещо като паника. За момент ми се стори, че съм в някогашната си конюшня на село. Танцуващата светлина събуди тревога у мен и изведнъж си спомних за бащата на Албърт. Изправих се бързо на крака и заотстъпвах от светлината, усещайки как Топхорн се опитва да ме предпази. Но когато някой заговори, това не беше хрипливият пиянски глас на бащата на Албърт, а по-скоро тих и нежен глас на момиче, на малко момиче. Едва сега видях, че зад светлината имаше двама души — възрастен мъж, приведен възрастен мъж в груби дрехи и дървени налъми, и до него стоеше момиче, чиито рамене и глава бяха загърнати с шал.

— Ето, виждаш ли, дядо — рече то. — Казах ти, че ги вкараха тук. Виждал ли си някога нещо толкова красиво? О, колко искам да бъдат мои, дядо? Моля те, може ли да бъдат мои?