Стив Бери
Гробницата на императора (72)

69

Тан скочи на тревата. Хеликоптерът беше кацнал на някаква ливада в околностите на град Батан. Отлично знаеше къде се намира — в долина, заобиколена от непристъпни върхове, вековни ледници, гори и буйни реки, чиито води се спускаха почти отвесно надолу. Като младеж често беше идвал тук, за да попълни запасите на братството от ориз, месо, зеле, картофи и подправки.

Зората не беше далеч, но на тази височина дневната светлина идваше бавно. Тан напълни гърдите си с кристалночистия въздух и усети как се завръща силата, която някога беше черпил от тази усамотена земя на контрастите. Непрогледни нощи, ослепително ярки дни. Опасно разреден въздух, горещо слънце, плътни сенки, пронизващи земята като черен лед.

Батан спеше на стотина метра по-нататък. Три хиляди жители, никакви промени. Бели къщички с червеникави покриви. Пазарен град, гъмжащ от поклонници, овце, якове и търговци. Един от многото, пръснати по зеления килим между сивите върхове като зарове по игрална маса. Тук властваше предимно културата на Запада. Един затворен свят, особено подходящ за седалище на тайно братство като „Ба“.

Тан тръгна напред по отъпканата трева. Виктор вървеше до него.

Хеликоптерът се издигна в бързо порозовяващия въздух. Грохотът на моторите му се стопи и над моравата се възцари дълбока тишина. Йечън се намираше на трийсет минути полет в северна посока.

Тан все още беше облечен с мръсните си дрехи. По време на полета се бе насилил да хапне нещо от неприкосновените запаси на борда. Искаше да бъде готов за онова, което предстоеше. И което беше очаквал цели две десетилетия.

— Какво предстои да се случи? — попита Виктор.

— Това не е твоя работа.

— Така ли? — спря на място Виктор. — По ваша заповед убих един пилот от Китайската народноосвободителна армия. Доставих ви Малоун, Вит и Ни Юн. Играех по вашите правила, точно според заповедите ви. Но всичко това изведнъж вече не е моя работа?

Тан също спря, но не се обърна. Погледът му се насочи към далечните планини на запад, отвъд Батан. Към онова, което го чакаше там.

— Не изчерпвай търпението ми! — мрачно процеди той.

Не беше нужно да се обръща, за да усети насоченото оръжие. Нали сам беше позволил на Виктор да задържи пистолета си?

— Май си намислил да ме застреляш, а? — спокойно подхвърли той.

— Това ще реши много проблеми, включително изключителната ти неблагодарност! — изсъска Виктор.

Тан продължаваше да стои с гръб към него.

— Руснаците ти заповядаха да ме убиеш, нали? — подхвърли той. — Сигурно ще бъдат доволни!

— Ти плащаш по-добре — поклати глава Виктор.

— Това го чувам непрекъснато — каза Тан, решил да прибегне до дипломацията, докато се решат всички проблеми. — Знаеш, че се нуждая от помощта ти. Но всичко, за което ще те помоля, е още малко търпение. През следващите няколко часа нещата ще се изяснят.

— Аз трябваше да бъда в Йечън — отбеляза Виктор, намеквайки за отказа му.

— Нямаш работа там.

— А защо съм тук?

— Защото тук се намира онова, което търся.

След тези думи Тан тръгна напред.

* * *

Малоун и Касиопея седяха на мръсния тухлен под. Затвориха ги отделно от Ни и Соколов в малкия терминал на летището. За килия използваха някакъв склад със стени от дебела ламарина, осветен от слаба и прашна крушка.

— Не се получи — обади се Касиопея.

— Нямах време да измисля нещо по-добро — сви рамене Малоун.

Въздухът вонеше на гнило. Какво ли бяха държали тук?

— Съмнявам се, че Соколов е в опасност — добави той. — Поне засега. Тан си го върна обратно без особени усилия. Но при Ни нещата не стоят така. Мисля, че не го чака нищо добро.

Касиопея седеше, обвила ръце около свитите си колене. Изглеждаше уморена. Самият той също беше доста уморен, въпреки че и двамата бяха успели да подремнат по време на полета. Вече час седяха в килията. Отвън не се чуваше нищо.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Все ще измислим нещо.

— Винаги ли си такъв оптимист? — усмихна се тя.

— Това е най-добрата алтернатива.

— Ние с теб трябва да изясним някои неща.

— По-късно — кимна той. — Става ли?

— Добре. Нека бъде по-късно.

Ако изобщо има по-късно, беше неизказаната мисъл, която увисна във въздуха. После тишината беше нарушена от някакъв звук. Свистенето на витла.

* * *

Ни седеше в друга, по-добре осветена стая. Единственият прозорец се охраняваше отвън от един от мъжете с автоматите, пристигнали с микробуса. Друг със сигурност стоеше пред заключената врата. Чудеше се какво беше станало с Малоун и Вит. Беше ясно, че Тан бе заповядал да ги заловят живи. Лицето на Соколов беше мрачно, но не и изплашено.

— Защо никой друг не се е заинтересувал от твоето откритие? — попита го на мандарин Ни. — Малоун твърди, че руснаците отдавна са наясно със запасите от неизчерпаем петрол.

— Задачата им е далеч по-трудна — отвърна Соколов. — Колко са местата по света, където могат да се вземат проби от петрол на две хиляди години? — Замълча за момент и сведе очи към пода. — Само едно. Тук, в Китай. Никой друг не е бил в състояние да сондира толкова отдавна. Единствено китайците. Доказателството е тук и никъде другаде. — Говореше тихо, сякаш съжаляваше за откритието си.

— Синът ти ще бъде добре.

— Откъде знаеш?

— Ти си прекалено ценен, а Тан знае, че детето е единствената му възможност да ти окаже натиск.

— Но само докато изтръгне онова, което иска.

— Ти всичко ли му разказа?

— Не. Само някои неща.

Ни си спомни за отвращението, демонстрирано от руснака по време на полета.

— Не всички сме като Тан — промълви той.

— Сигурно е така — отвърна Соколов и за пръв път вдигна глава. — Но всички сте китайци и това ми стига.

* * *

Тан пое по единствената улица на Батан, отбелязвайки окаяното състояние на сградите от двете й страни, между които се виждаха тесни и мръсни улички. Всичко беше покрито с плътен слой прах. Виждаха се няколко каруци и един-два пикапа, зарязани почти в средата на улицата. На няколко крачки от него проскърцваха две колела, задвижващи камбанките си с всяко завъртане. От близката алея изскочи огромен мастиф, който се превъртя във въздуха и тупна по гръб, задържан от дебелата си верига. В следващия миг отново беше на крака, очевидно решен да се задуши или да скъса веригата, но да докопа непознатите. Тан се обърна с лице към лаещия звяр.

На няколко крачки от него висеше голям бронзов гонг, който скоро щеше да обяви настъпването на новия ден. Зад него се виждаше малък, полуразрушен хотел с открехнати врати и лъснати от мръсотия стени. И той не беше претърпял почти никакви промени. Кучето продължаваше да лае.

— Иди да събудиш собственика — заповяда на Виктор той.

Беше наясно, че изкачването на планината без слънце в небето е безумна идея. Пътеките бяха тесни и стръмни, с постоянна опасност от падащи камъни. С настъпването на деня мъглата бавно се вдигаше и разкриваше гледката към непристъпните върхове.

Още малко.

* * *

Страхът постепенно напусна душата на Ни. Тан беше получил чудесна възможност да го ликвидира в гробницата на Цин Шъхуан, за съществуването на която подозираха малцина, но това едва ли можеше да се случи тук, в присъствието на толкова много свидетели. Дори първият вицепремиер не би могъл да запази в тайна един толкова брутален акт. По всяка вероятност щяха да ги закарат на някое по-усамотено място, а грохотът на приближаващия се хеликоптер потвърждаваше това.

Соколов също реагира на звука.

— Отиваме при сина ти — каза Ни.

— Откъде знаеш?

— Тан се нуждае от нас живи. От мен само за малко, но ти ще му трябваш още дълго време. По тази причина ще те събере със сина ти, поне за фасада.

— Не се ли страхуваш?

— Страхувам се единствено от провал.

Соколов го погледна с разбиране.

— А какво ще стане с Малоун и Вит?

— За съжаление тяхното положение е далеч по-сериозно.