Стив Бери
Гробницата на императора (70)

67

Малоун насочи поглед към Йечън, който бавно изплува под тях. Градът беше разположен в южния край на пустинята Такламакан, в подножието на висока планина. Според Ни жителите му бяха около двайсет хиляди души. Преди векове от тук тръгвали керваните за Индия, но днес населението се занимаваше предимно с търговия на дребно. През 70-те години край него било построено малко летище за улеснение на комуникациите.

— Намира се на няколко километра извън града — отбеляза Малоун.

Градът под тях беше тъмен. Осветен беше единствено асфалтираният път, който пресичаше равния терен и свършваше пред малка кула, два големи хангара и писта, маркирана от сигнални лампи.

Какво ли ги чакаше долу? Отговор на този въпрос дадоха светлините на два автомобила, които се носеха с пълна скорост към летището. В този късен час?

— По всичко личи, че са ни устроили тържествено посрещане — промърмори той.

— Виждам — кимна Касиопея, надвесена над илюминатора до себе си. — Карат като луди.

— Министър Тан е предвидим — обади се Ни.

Соколов запази мълчание, но лицето му беше загрижено.

— Не се безпокой — подхвърли му Малоун. — Всички знаем какво трябва да направим.

* * *

Кацането премина гладко и самолетът зарулира към кулата. Асфалтовото покритие тънеше в мрак, но зоната около кулата и двата хангара беше ярко осветена от прожекторите, окачени на високи пилони. Самолетът плавно спря. Двигателите продължаваха да работят. Касиопея отвори задната врата и скочи на земята. Ни я последва.

Изминаха около петдесетина метра, очаквайки двата автомобила всеки момент да заковат пред тях. Единият беше рейндж ровър, а другият — микробус в светъл цвят. И двата бяха обозначени като полицейски. Ни беше виждал хиляди подобни коли навсякъде из Китай, но никога досега не беше ставал мишена на някоя от тях.

Той си пое дълбоко въздух в опит да се успокои. Едва сега разбра как са се чувствали обектите на неговите разследвания. Нащрек, несигурни какво предстои да се случи, опитващи се да разберат какво знае другата страна. И бързо стигна до заключението, че е по-добре да бъдеш извън клетката, а не в нея.

Двете коли заковаха пред тях с остро скърцане на спирачките. От рейндж ровъра изскочи нисък и широкоплещест мъж с тибетски черти. Беше облечен в официална зелена униформа и усилено дърпаше от цигарата между устните си. Шофьорът остана на мястото си. От микробуса не слезе никой.

Малоун беше обяснил какво има предвид и Ни го беше приел, вероятно защото нямаха кой знае какъв избор.

— Министър Ни, аз съм Лян от окръжната полиция — представи се мъжът. — Имаме заповед да задържим вас и всички останали на борда на самолета.

— От кого е издадена тази заповед? — хладно попита Ни.

— От Пекин.

— В Пекин живеят двайсет милиона души. Можете ли да бъдете по-конкретен?

Лян не хареса забележката, но бързо възвърна самообладанието си.

— Заповедта дойде от кабинета на министър Тан — отвърна той. — Ясна и категорична.

Касиопея направи малка крачка встрани. И двамата бяха напрегнати. Неговият пистолет беше скрит под сакото, а нейният — под блузата й.

— Знаете ли кой съм аз? — попита на мандарин Ни.

— Известно ми е какъв пост заемате — отвърна полицаят и захвърли угарката.

— И въпреки това възнамерявате да ме задържите?

— На борда има ли човек на име Соколов? — не отговори на въпроса мъжът. — От руски произход?

Забелязал, че Касиопея долови името, Ни подхвърли на английски:

— Той се интересува дали с нас пътува човек на име Соколов.

Тя сви рамене и поклати глава, а той се обърна към Лян и обяви:

— Не знаем нищо за такъв човек.

— Трябва да претърся самолета. Заповядайте на пилота да изключи двигателите.

— Както желаете.

Ни се обърна, вдигна глава към кабината и кръстоса ръце, изпращайки добре известния сигнал. Нищо не се случи.

— Искате ли да съобщя на другите двама пътници, че трябва да слязат? — обърна се към Лян той.

— Моля ви. Би било прекрасно.

Ни се обърна към Касиопея и кратко нареди:

— Доведете ги!

 

 

Малоун наблюдаваше развоя на събитията от около трийсет метра. Правилно беше предположил, че емисарите на Тан щяха да очакват четирима пътници и щяха да бъдат учудени, че виждат само двама.

 

 

Ни изчака приближаването на Касиопея до отворената врата на кабината. Тя спря и махна с ръка. На бетона скочиха двама души и тръгнаха след нея към мястото, където ги очакваше началникът на полицията. Лян бръкна в джоба си и извади навит на руло лист хартия. Точно от това се страхуваше Ни. Лян разгъна листа и Ни видя черно-бялата снимка.

На Лев Соколов.

— Никой от тези хора не е руснакът — обяви Лян. — Вторият би трябвало да е американец, но тези са китайци.

 

 

Малоун веднага усети, че нещата не се развиват добре.

След приземяването той и Соколов размениха местата си с пилотите, които нямаха никакво желание да се противопоставят на заповедта на Ни Юн.

Видя как Ни отново размахва ръце, сякаш за да накара пилотите да изключат двигателите. Но полицията не се остави да бъде заблудена.

— Какво ще правим сега? — попита с треперещ глас Соколов.

— Не онова, което очакват.

 

 

Касиопея чу как двигателите увеличават оборотите си и витлата засвистяха в нощния въздух. Машината зави наляво и започна да се приближава към тях. Полицаят извика нещо с възбуден глас. Нямаше нужда от преводач, за да отгатне думите му.

Ни бавно се обърна към самолета, който все по-бързо се приближаваше. Четирийсет метра. Двамата пилоти изпаднаха в паника и хукнаха към контролната кула. Очевидно наясно, че тези хора не му трябват, полицаят ги остави да се отдалечат.

Витлата свистяха в сухия нощен въздух. Касиопея се почувства по-добре, въпреки че все още носеше вчерашните дрехи, които беше намокрила във водите на езерото, а после беше посипала с праха на хилядолетната гробница. Самолетът се насочи право към тях. Трийсет метра. Поредната поява на Котън. С гръм и трясък както обикновено.