Стив Бери
Гробницата на императора (66)

63

Тан се настани в хеликоптера, който бързо се вдигна в нощното небе. Виктор седна насреща му. Залата за съхранение на хармонията. Отдавна не беше ходил там.

 

 

— Братя, това е последният ни разговор лице в лице — каза Пау Уън.

Тан беше сред петдесетте избрани. Гърдите му жадно поемаха чистия планински въздух, който нахлуваше през отворените прозорци. Не изпитваше студ, въпреки че беше облечен само с тънка роба без ръкави като всички останали.

— Свършихме добра работа — добави Пау Уън.

Издължената зала завършваше с преграда от изящна дърворезба, зад която имаше стотици малки лавици, запълнени с древни документи. Всеки ръкопис беше дълъг близо метър и съдържаше по няколко самостоятелни листа от коприна или лен, загънати в плат и плътно притиснати между две резбовани дъски. По време на обучението си той лично беше поправил няколко от тях. Стените бяха осеяни със сребърни лампи, но осветлението от тях беше излишно, защото през високо разположените прозорци нахлуваха щедрите лъчи на следобедното слънце. Отвън прозвуча протяжното стенание на куха раковина, с която един от братята отбеляза точния час — три следобед.

— Вие сте нашите избраници, които имат най-голям шанс да се издигнат до високи позиции на власт и влияние. Един от вас може би ще стане министър-председател и ще помогне за постигането на целите ни. Аз се погрижих всички да имате равен старт. Подготвени сте добре и можете да започнете. Тоу лианхуан джу.

„Подменете гредите и колоните с гнили трупи.“

Тан отлично разбираше смисъла на тази пословица.

Подмяна или унищожение на ключовите структури на противника чрез саботаж, блокиране на властта му, превземане отвътре.

— Когато колелата са блокирани, каляската не може да се движи — каза Пау Уън. — Когато се отстранят носещите темели, къщата рухва.

Тан изпитваше гордост от участието си в това, което предстоеше да се случи.

— Аз скоро ще напусна страната — добави Пау. — Това е задължително условие за успеха на нашия план. Но ще продължавам да контролирам и ръководя вашите действия. Тук ще ме замества брат Тан.

Правилно ли беше чул? Защо не някой друг от по-възрастните? Той още нямаше трийсет и беше сравнително нов в „Ба“. Но въпреки това ще поеме ръководството?

— Младостта ми е предимство — поясни Пау. — Изпълнението на нашия план ще отнеме време. Мнозина от вас притежават по-голям опит, но времето не е на тяхна страна.

Очите му крадешком обиколиха залата. Лицата на присъстващите не издаваха никакви емоции. „Ба“ не беше демократична организация. На практика легалистката концепция напълно отсъстваше от устава на братството. Решенията се вземаха единствено от Хегемона и не подлежаха на обсъждане.

— А защо трябва да напуснеш страната? — внезапно попита един от по-възрастните братя.

— За разсейване на противника — отвърна с каменно лице Пау.

— Което означава, че очакваш намеса от негова страна, така ли?

— Ти от край време изпитваш недоверие към нашата кауза — хладно констатира Пау.

— Това не е вярно. Изпитвам недоверие към теб.

Тан знаеше, че статутът на този човек се доближава до този на Пау Уън. Той имаше влияние в столицата и бе добре известен и уважаван в партийните среди. Но едновременно с това Тан разбираше тактиката на Пау. Примамваше тигъра да напусне планините.

По-добре е да подмамиш врага да излезе от леговището си и да се бие с теб, вместо да търсиш конфронтация на непозната и опасна територия.

— Ти ни подготвяш за една трудна битка, в която нямаш желание да участваш — продължи противникът му. Знаеш, че някои от нас могат да успеят, но повечето ще се провалят. Самият ти обаче не искаш да загубиш.

— Какво трябва да направя според теб?

— Най-малкото да останеш тук.

Умна стратегия, помисли си Тан. Когато предимството е на страната на противника, директната конфронтация с него е лудост. Далеч по-добре е да опиташ да го лишиш от ресурси и да ограничиш силата му. Да го принудиш да направи грешка. При друг човек тази стратегия може би щеше да има успех, но…

— Ако го сторя, ти няма как да урониш авторитета ми.

Двамата си размениха пламнали от омраза погледи.

— Аз съм наясно с онова, което си намислил — обяви Пау. — Знам, че веднага след като си тръгна, ти ще узурпираш всичко, което съм планирал. Това е причината да не бъдеш избран за мой емисар. Това е причината и за настоящото събиране. Всички трябва да знаят за твоето предателство.

Противникът му не трепна. Стоеше с гордо вдигната глава, твърд като гранит.

— Ти ще ни съсипеш! — обяви той.

Ръцете на Пау бяха скръстени на гърдите, китките му бяха скрити в гънките на робата. Тан забеляза как поглежда наляво. Човекът, който стоеше най-близо до противника на Пау, направи две бързи крачки напред, хвана главата му с две ръце и рязко я завъртя надясно. В тишината се разнесе остро пропукване и тялото рухна на мраморните плочи.

Никой от останалите не помръдна. Пау Уън стоеше изправен, неподвижен като статуя.

— След като завършил великото си творение „Изкуството на войната“, Сун Дзъ бил поканен в двореца на владетеля на У. Той желаел да поеме командването на императорската армия, но владетелят не вярвал в качествата му на воин и го подложил на изпитание. „Ако научиш дворцовите наложници да се бият, ще те назнача за главнокомандващ на моята армия“, обявил той. Сун Дзъ приел, дал офицерско звание на две от жените и ги запознал с командите, използвани при поход. Но когато барабаните известили началото на похода, всички жени избухнали в смях. Сун Дзъ знаел, че когато заповедите не се възприемат ясно, вината за това е на генерала. Затова повторил обясненията си, но офицерите и жените отново ги посрещнали със смях. Сун Дзъ знаел, че когато заповедта е ясна, но не се изпълнява, вината за това е на офицерите. Затова заповядал двете удостоени с офицерско звание наложници да бъдат обезглавени, въпреки че били любимки на владетеля. След това всички останали жени изпълнявали безпрекословно неговите заповеди и се превърнали в отлични воини. Макар да бил гневен и отвратен, владетелят му поверил командването на армията.

Всички стояха, без да шукнат.

— Ясни ли са моите заповеди? — попита Пау.

Всички кимнаха.

 

 

Тан помнеше какво се беше случило след тази среща. С помощта на двама от братството той изнесе тялото навън и го понесе към святото място оттатък скалите. Там отсякоха крайниците, нарязаха трупа на парчета и го превърнаха в кървава каша с помощта на остри камъни. Посипаха го с мляко и ечемично брашно и го оставиха на лешоядите.

Много пъти беше ставал свидетел на този ритуал, наречен дзхатор. В буквален превод изразът означаваше „да дадеш милостиня на птиците“. По тези земи, които бяха твърди каменисти за копаене на гробове и нямаше достатъчно дървета за кремиране, това беше единственият сигурен начин да се освободиш от човешките останки.

— Когато се налага да примамваш птиците да изядат трупа, това е лошо предзнаменование — беше казал тогава Пау Уън. — Същото е и когато отлетят, без да го довършат докрай.

Но в онзи ден птиците отлетяха едва след като унищожиха всичко.

Много му се искаше да се разправи с Ни Юн с лекотата, с която Пау Уън беше ликвидирал своя противник. Смелостта на Ни го караше да тръпне от безпокойство. Нима премиерът действително го беше упълномощил да се разправи с него? Реши да провери и заповяда на пилота да се свърже с Пекин. Минута по-късно се обади главният му помощник, от когото научи, че преди няколко часа премиерът е напуснал столицата.

— Накъде се насочи?

— Към провинция Синдзян. В Кашгар предстои празненство по случай годишнината от откриването на първия балнеоложки център в страната.

Събитие, което едва ли изискваше присъствието на премиера и председателя на партията, помисли си Тан, а после изрази загрижеността си и на глас.

— И аз си помислих същото — каза помощникът му. — Затова си позволих да направя известни проучвания. Оказа се, че губернаторът е сериозно загрижен от нарастващото напрежение в региона.

Западната част на територията на страната винаги беше създавала проблеми. С нея граничеха осем различни държави, а културата беше повече мюсюлманска и централноазиатска, отколкото източна. Навремето Мао беше насърчавал заселването в тези райони, опитвайки се да разреди почти 90-процентовото местно некитайско население. Управляващите след него, включително и сегашните, продължаваха същата политика. Но тя предизвика реакцията на местните, които я наричаха „културна агресия“.

— Това ли е всичко, което успя да разбереш? — попита на глас Тан.

— Започнаха да ме разпитват защо проявявам интерес. Принудих се да им кажа, че вие настоявате за среща.

Добра идея, кимна Тан.

— Току-що получих и друга информация, министре.

Промяната в тона на сътрудника никак не му хареса.

— Срещу лабораторията в Ланджоу е било извършено нападение. Работещите в нея са избити, а от Лев Соколов няма нито следа.