Стив Бери
Гробницата на императора (59)

56

Тан огледа вътрешността на разнебитената постройка, в която беше изчезнал Ни Юн. На монитора се беше видяло съвсем ясно как влиза през вратата, но сега се оказа, че го няма вътре.

— Излязъл е оттам — подхвърли Виктор и посочи към срутената задна стена.

Придружаваха ги още двама души, също членове на „Ба“, които подобно на колегите им в Изкоп 3 бяха дали клетва да му се подчиняват. Тан мислено се поздрави за предвидливостта си, особено предвид хода на събитията в момента. Дъждът отслабна, но не и влагата във въздуха. Очите му се спряха на изтърбушената стена с опадала мазилка, под която се виждаха преплетени бамбукови пръти. Направи няколко крачки напред по хлъзгавия под, засипан с потрошени съдове, след което се промъкна през дупката.

Останалите го последваха.

Навън цареше мрак. Пепелявото небе почти не се виждаше през гъстата плетеница на мократа растителност. Край дънерите на дърветата синееха първите теменужки за сезона. Външната ограда на периметъра беше на петдесет метра по-нататък и изглеждаше непокътната. Ни би могъл да я прескочи, но къде, по дяволите, можеше да отиде?

Тан забеляза контурите на някакъв кладенец и се насочи натам.

Присъствието му не беше необичайно, целият район беше осеян с тях. Всъщност прокопаването на първия кладенец през 1974 г. беше довело до разкритието на теракотената армия. Но този беше запушен с тежък железен капак. Къде бе изчезнал Ни?

Той огледа мокрия гъсто залесен склон на могилата. Появата на Ни не беше случайна. Тази ограда е била построена в началото на 90-те по заповед от Пекин. От тогава зоната бе забранена за външни лица. Но защо? Никой не знаеше. Според рапорта на Виктор Пау Уън беше уверил Малоун и Вит, че знае как да проникнат в гробницата. А по-късно се беше насочил право към наскоро разкритата императорска библиотека, където бяха открили входа на двата подземни тунела, в единия от които бяха изчезнали чужденците.

— Министре — обади се Виктор.

Мислите му бързо се върнаха в настоящето. Виктор сочеше нещо във вътрешността на кладенеца.

— Вижте тези драскотини по стените. Още са пресни. Някой е повдигнал капака, а после го е върнал на мястото му.

Наистина беше така. Жълтеникавите лишеи по камъка бяха разкъсани. Той нареди на двамата мъже да вдигнат капака и под него се разкри дървена стълба.

Бяха стигнали до тук с една от колите на музейната охрана.

— Иди да провериш дали в колата няма някое фенерче — заповяда той на единия от двамата членове на братството.

Мъжът кимна и бързо се стопи в мрака.

— Накъде води този кладенец? — попита Виктор.

Тан вече имаше отговор на този въпрос.

— В гробницата. Там, където вече ни чака Ни.

* * *

Малоун внимателно пристъпи към открехнатата врата, зад която идваше светлината. Касиопея се залепи за насрещната стена. Фенерчетата бяха потънали в джобовете им, заменени от пистолетите. Малоун забеляза бронзовите скоби на вратата откъм неговата страна. Вдясно от рамката също имаше такива. На стената беше опряна дебела греда. Предназначението й беше ясно: ако бъде вкарана в скобите, никой не би могъл да отвори вратата от другата страна.

Какво им беше прочел Пау?

Наложниците на императора без мъжки рожби били принудени да го последват в смъртта. Същата била съдбата и на работниците, които останали погребани в гробницата.

Малоун протегна шия и предпазливо надникна към осветеното пространство зад вратата. Подземната зала се оказа огромна, с размерите на футболно игрище. Извитият таван се издигаше на 10–12 метра над главата му, крепен върху поредица от арки и масивни колони. На всеки седем-осем метра бяха поставени осветителни тела на триножници. На жълтеникавата им светлина проблясваха кристали, перли и скъпоценни камъни, разпръснати като звезди по каменния свод. Подът представляваше триизмерна топографска карта, изпъстрена с каменни реки, езера, океани и планини. В низините се виждаха изящно изработени макети на градове, сред които се издигаха храмове и дворци.

— Пресвети боже! — възкликна Касиопея.

Той споделяше смайването й. Творението на Сима Циен изглеждаше сравнително точно.

Горе са разположени съзвездията, долу е Земята.

Забеляза леките изпарения над течността, която представляваше водните площи. Живак.

Те запълнили с живак стотиците реки, изобразени на картата, включително Жълтата река и Яндзъ, а също така и морето. Специални машини пресъздавали движението на водата.

Неволно потръпна, но после си спомни какво беше казал Пау за предпазните мерки. Дано мръсникът не беше излъгал поне за това.

Никой не се виждаше наоколо. Но тогава кой беше включил осветлението? Може би Пау Уън?

Той рискува да надникне още веднъж и установи, че се намират в късата страна на огромния правоъгълник. Главният вход се намираше точно насреща. И четирите стени бяха облицовани с полиран камък, върху който бяха гравирани животински глави и някакви странни символи. Сред тях той различи тигър, изправен на задните си крака кон, крастава и обикновена жаба, риба и бивол. Цветовете бяха пищни. Полирани в жълто арки и колони, виолетови стени, пурпурночерен таван.

В центъра се издигаше масивен подиум с широка основа, плавно изтъняваща нагоре. Материалът, от който беше изработен, приличаше на нефрит, а две специално поставени лампи осветяваха сложните гравюри по повърхността му. Отгоре нямаше нищо. Беше гол, като всичко наоколо. Край стените се издигаха каменни пиедестали, разположени на седем-осем метра един от друг, на три метра от пода. Той бързо се досети какво е имало някога върху тях.

Изобретиха се факли, напоени с петрол, за да горят продължително време.

Но лампи не се виждаха никъде.

В гробницата на Цин има стотици петролни лампи. Самият аз запалих една от тях.

Поредната лъжа на Пау Уън.

Беше чел достатъчно за гробниците на китайските императори, за да съобрази, че те са символизирали техния свят. Не паметници, а по-скоро аналогия на живота, чрез която императорът упражнявал вечната си власт. Което означаваше, че тази зала би трябвало да е пълна с предмети. Погледна Касиопея, която кимна в знак на съгласие. Бе разбрала какъв ще е следващият им ход.

Той се отдели от стената и бавно излезе на светло. Подът беше оформен като югозападните покрайнини на империята от времето на Цин Шъхуан. Планинските вериги бяха изработени от нефрит. Плоското пространство на север изобразяваше пустинята, простираща се на изток, към сърцето на империята. По-нататък се виждаха други равнини, плата и гористи планини, сред които блестяха села и градове, дворци и храмове. Те бяха изработени от скъпоценни камъни и бронз, свързани помежду си с гъста мрежа от пътища.

Малоун обърна внимание на каменния панел, който блокираше входа. В затворено положение със сигурност щеше да се слее със стената. Вратата можеше да се види и отвори единствено отвън. В камъка бяха издълбани свити на кълбо дракони, човешки лица и дългоопашати птици.

Той махна с пистолета и двамата предпазливо се насочиха към средата на помещението, като внимаваха къде стъпват. Котън все още се безпокоеше за живачните изпарения. Наведе се над една от реките. Извитото й корито беше широко около трийсет сантиметра, дълбоко десетина и беше запълнено с живак. Но отгоре имаше още нещо. Прозрачно и мазно. Той докосна блестящата повърхност с дулото на пистолета. Появиха се леки вълни. Огледа внимателно дулото и предпазливо го помириса. Миришеше на петрол.

Всичко му стана ясно.

— Минерално масло — прошепна той. — Пау е покрил живака с него, за да предотврати изпаренията.

Преди време самият той беше прибегнал до същата операция в наводненото мазе на къщата си. Петролът върху водата забавяше изпарението и изолираше газовете, които идваха от канализацията. Безпокойството му относно чистотата на въздуха се стопи, но продължаваше да се пита къде изчезна Пау Уън и дали наоколо не ги дебнеха други опасности.

Насочиха се към централния подиум, стъпил на висока платформа. Предположението му се оказа вярно — той беше изработен от огромен къс нефрит, покрит с множество изображения на хора, растения и животни. Дело на майстори, които отлично бяха използвали характерните за камъка светлосенки. Малоун не можа да се стърпи и докосна полупрозрачната му повърхност.

— Невероятно! — прошепна Касиопея. — Никога не съм виждала подобно нещо!

Той знаеше, че китайците смятат нефрита за божи дар и ключ към безсмъртието. За тях той е символ на вечността и носител на чудотворна сила, която гони злото и носи късмет. Затова императорите са били погребвани в нефритени одежди, съшити със златни нишки и обсипани с перли.

— Тук е лежал императорът — прошепна Касиопея.

Нямаше друго обяснение за една наситена със символизъм култура. Но пиедесталът беше празен. Горната му част бе осеяна с гравирани образи в рамка от китайски символи.

— Прилича на картата в дома на Пау Уън — подхвърли Касиопея.

И той си помисли същото. Внимателно огледа гравюрите и установи, че са копие на онова, което лежеше на пода — империята на Цин Шъхуан. Какво беше казал Пау за картата в дома си? Това е репродукция на нещо, което видях преди време на друго място. С известни промени.

Малоун измъкна айфона от джоба си и направи няколко снимки на картата и помещението около нея.

— Лежал е нависоко, заобиколен от царството си — прошепна той.

— Но къде е самият император? — попита Касиопея.

* * *

Ни се стресна от светлината, която се включи, след като натисна лоста. Премиерът го беше предупредил, че в гробницата е прокаран електрически ток, който захранва предварително монтираните осветителни тела на триножници. Целта била да се установи дали тя може да бъде използвана за пропагандни цели, подобно на теракотената армия. Но комплексът се оказал празен. Изчезнали били не само ценните артефакти, но и самият император. Което обясняваше защо държавата бе прекратила по-нататъшните археологически разкопки. Твърде много смущаващи въпроси, на които нямаше отговор. После бе изкопан кладенец върху импровизирания вход, районът бе отцепен с висока ограда и достъпът до обекта бе забранен.

Премиерът се беше запитал дали крушките все още работят. Оказа се, че повечето от тях са в ред и хвърлят обилна светлина към украсените с арки преддверия и намиращата се зад тях погребална зала. Бяха го уверили, че няма опасност от изпарения, тъй като още по време на първите разкопки Пау Уън беше заповядал живакът да бъде покрит с минерално масло.

Ни се запита дали Карл Тан ще успее да проникне в гробницата. Той със сигурност беше открил кладенеца главно поради множеството доказателства за скорошното отместване на капака. А приближаващите се стъпки в тунела бяха доказателство, че предположението му е вярно.

После той долови и нещо друго. Движение в погребалната зала. По стените затанцуваха сенки. Странно.

Ни напрегна взор по посока на преливащите едно в друго преддверия и успя да зърне някакви тъмни фигури. Беше готов да посрещне Карл Тан с пистолет в ръка. Но сега изведнъж осъзна, че е попаднал в капан. Между познатото и неизвестното.