Стив Бери
Гробницата на императора (37)

34

Ни крачеше напред-назад из изложбената зала на Пау Уън. Веднага след като се прибраха в имението, Пау помоли за извинение и изчезна. По пътя от Антверпен Ни се свърза с главния си помощник в Пекин и поиска спешен доклад за действията на Карл Тан. Противно на мнението на Пау, той беше поставил Тан под постоянно наблюдение, използвайки свои шпиони в канцеларията на вицепремиера. Но никой от тях не беше споменавал нито за евнуси, нито за „Ба“.

Вече знаеше, че вчера Тан е напуснал Пекин под претекст за среща с ръководството на провинция Чунцин, но истинската цел на пътуването му била да присъства на екзекуцията на Дзин Джао, наскоро осъден на смърт от Върховния народен съд. Ни поиска от сътрудника си да научи повече за случая „Джао“ и участието на Тан в убийството му.

Стресна се от вибрирането на мобилния телефон. Беше доволен от бързата реакция на помощниците си. Натисна копчето с надеждата, че Пау ще се забави още няколко минути, за да може да говори на спокойствие.

— Дзин Джао е бил геохимик експериментатор — започна доклада си сътрудникът. — Обвинен е в предаването на секретна информация на руското правителство за добива на китайски петрол.

— Какъв вид информация?

— В делото не е уточнено. Държавна тайна.

— А агентът на руснаците?

— Не се споменава за него.

— Предадена ли е въпросната информация?

— Не. Според материалите по делото опитът за това е бил осуетен. В тях се споменава и името на Лев Соколов, към което проявихте интерес.

Ни беше приел съвета на Пау да поиска досието на Соколов заедно с местопребиваването му в момента.

— Той е руски емигрант, работил е с Дзин Джао в научноизследователски център по петрола в провинция Ланджоу, който е под прякото ръководство на Министерството на геоложките проучвания.

Което означаваше, че центърът се управлява от Карл Тан.

— Колеги ли са били Джао и Соколов?

— Работили са заедно по експериментален проект, свързан с нови методи за експлоатацията на нефтените залежи. Това е видно от бюджета на центъра, но липсват други подробности.

— Намерете ги.

Той знаеше, че има и други начини за събиране на информация, особено в неговия отдел.

Изслуша новината за нощното пътуване на Тан от Чунцин до разкопките с теракотените воини. И разказа за експонатите в един от изкопите, изгорели в пожар веднага след посещението му. Като причина за пожара било посочено късо съединение. По това време Тан вече бил отлетял към петролно поле в Северен Гансу. В това нямаше нищо необичайно, защото той отговаряше за цялата петролна промишленост на Китай.

— В момента се намира в Гансу — продължи доклада си сътрудникът му. — Там не разполагаме с очи и уши, но не е и необходимо. Вече знаем следващата му дестинация. Лев Соколов е изчезнал от две седмици насам, но вчера емисарите на Тан са го открили в Ланджоу. И министърът лети натам.

— Имаме ли хора в Ланджоу?

— Петима. Готови са и чакат.

Спомни си какво беше казал Пау Уън: Открий Соколов и той ще ти обясни всичко за лампата.

— Искам да изпреварите Тан и да заловите Соколов.

— Ще бъде изпълнено.

— Аз се прибирам у дома. — По обратния път беше потвърдил резервацията си за полет от Брюксел. — Ще кацна след петнайсет часа. Изпрати ми по електронната поща всичко, което откриеш за Соколов и Джао. Искам да знам какво ги свързва и защо Тан се интересува от дейността им.

Отвъд открехнатата врата на изложбената зала се появи Пау Уън, който пресичаше градината.

— Сега трябва да затварям.

Прекъсна разговора и прибра телефона.

— Хвърли ли още едно око на моите чудеса? — попита с усмивка по-възрастният мъж.

— В момента се интересувам единствено от лампата.

Пау я беше предал на един от хората си веднага след като се прибраха в имението.

— Страхувам се, че е доста повредена от пожара, а течността в резервоарчето й се е изпарила — поклати глава той.

— Искам да я прибера в Китай.

— Разбира се, министре, можеш да я вземеш. Само я дръж по-далеч от Карл Тан. Току-що научих някои обезпокоителни новини.

Ни го погледна в очакване.

— Преди няколко часа Тан е провел виртуално съвещание с няколко от членовете на „Ба“. На много високо равнище. Подготвят се за решителния удар.

Ни реши, че е крайно време да престане да приема на вяра думите, изречени от този човек.

— Къде е Тан? — сухо попита той.

В очите на Пау проблесна любопитство.

— На тест ли ме подлагаш, министре? Искаш да разбереш дали говоря истината? — Той въздъхна тежко. — Добре. Разбирам твоя скептицизъм, въпреки че след инцидента в музея се надявах да сме постигнали напредък. Но в предпазливостта няма нищо лошо. Тя ще удължи живота ти.

— Не отговори на въпроса.

— В момента Тан се намира на една сондажна площадка за добив на нефт в Гансу.

Точно както беше докладвал сътрудникът му.

— Издържах ли теста?

— Какъв решителен удар подготвят?

По лицето на Пау се разля доволна усмивка.

— След десетилетия зимен сън „Ба“ отново са се пробудили.

— Тръгвам си за родината.

— Лампата е опакована и те чака — кимна Пау.

— Но ти все още нямаш представа за нейното значение, така ли?

— Единственото, което знам, е, че министър Тан и Касиопея Вит искат да я притежават — поклати глава възрастният мъж. — Върху нея има някакви надписи, които може би са важни. Ти със сигурност разполагаш с експерти, които могат да ги разчетат.

Ни действително разполагаше с експерти, но в момента беше по-важно, че старецът лъже и той прекрасно го знае. Всъщност това беше без значение. В Китай го очакваше война. Нямаше време за губене. Но въпреки това искаше да си изясни нещата.

— Какво се случи в музея?

— Изнесли са три трупа. Предполагам, че единият от тях е на моя човек. Мис Вит и още двама мъже са били арестувани от властите.

— Какво ще стане сега?

— С теб ли, министре? Нищо. Но аз съм сигурен, че Касиопея Вит отново ще се върне тук.

— Откъде знаеш?

— От дългогодишния си опит.

Ни изпитваше смъртна умора от педантичността на този старец. Може би защото съзнаваше, че зад потоците от думи и безизразното лице се крие пъргав и съобразителен ум. Беше ясно, че, макар и емигрант, Пау беше успял да се превърне в част от китайската политика. Но той живееше в Белгия, далеч от бойното поле. Наблюдател, а не играч. Въпреки всичко любопитството продължаваше да го гложди.

— Какво ще направиш, когато се върне Вит? — пожела да узнае той.

— По-добре е да не знаеш, министре.

Ни се съгласи. Може би наистина беше по-добре да не знае.