Стив Бери
Гробницата на императора (36)

33

Той лежеше на тапицираната скамейка с разтворени крака и разголени гениталии. Преди стотици години съществували специални места за тази процедура, наречени чан-дзъ, обикновено пред портите на двореца, където услугата се предлагала срещу скромните шест таела. Майсторите поддържали традицията жива и предавали уменията си на чираци. Този срещу него беше опитен като тях, въпреки че работеше само за братята.

Почистването приключи. Горещата вода щипеше от лютия пипер в нея.

Той лежеше неподвижно и със стегнати мускули, докато двамата помощници стягаха с бинтове корема и бедрата му. Дишането му се затрудни, но така трябваше да бъде. Дали ще боли?

Направи усилие да прогони тази мисъл от главата си.

Болката нямаше значение. Важна беше клетвата. Връзката. Братята. Те бяха всичко за него. Учителят го беше представил пред членовете на „Ба“ и днес, след няколко години обучение, той най-сетне щеше да стане част от тях. Какво щяха да кажат майка му и баща му? Със сигурност щяха да бъдат съкрушени. Но те бяха нищожества, слепци. Прости инструменти като лопатата и греблото, които човек захвърля, когато няма нужда от тях. Той не искаше да бъде прост инструмент.

Искаше да командва.

Майсторът кимна и той се намести на стола, разтваряйки краката си още по-широко. Двамата братя го хванаха здраво. Всички мълчаха. Говоренето, особено за предстоящата болка, би било демонстрация на слабост. Но братята не можеха да бъдат слаби. Сред тях имаше място само за силните. Той видя ножа. Малък и назъбен.

— Хоу хуей пу хоу хуей?

Той бавно поклати глава. Никога нямаше да съжалява.

После всичко стана бързо. Два разреза бяха достатъчни за отделянето на скротума и пениса.

Мъжът неволно се стегна в очакване на болката. От раната бликна кръв, кожата около нея пламна, краката му започнаха да треперят. Но болка нямаше. Видя как поставят органите му в сребърен поднос. Кръвта приличаше на гарнитурата към ястие, поднесено в скъп ресторант. Едва тогава го връхлетя болката. Остра. Парлива. Разкъсваща. Мозъкът му се сгърчи в агония. Тялото му се разтърси. Двамата помощници го държаха здраво. Очите му се насълзиха, но той прехапа език и не издаде нито звук. Мълчанието беше единствената приемлива реакция. Един ден щеше да поведе братята. Искаше да запомнят куража, с който беше приел посвещаването.

 

 

Това се беше случило преди трийсет и шест години, но Тан помнеше всичко до последния детайл. Лежеше неподвижно, докато налагаха раната с многобройни пластове влажна хартия и кръвотечението спря. Бореше се с парализиращия шок, съзнанието му помътняваше. Трите дни, които последваха, бяха огромно изпитание. Изгаряше от жажда и не можеше да уринира. Спомни си как мечтаеше за четвъртия ден, когато се надяваше да се оправи.

И той дойде.

Тан стоеше неподвижен в тихата каравана, отдаден на спомените. Скоро трябваше да напусне сондажната площадка. Все по-рядко си спомняше за случилото се преди трийсет и шест години. Но днешният ден беше специален.

Сателитният му телефон издаде мелодичен звън.

Извади го и погледна номера. Международен разговор. Помнеше наизуст номера, който започваше с кода на Белгия. Търсеха го от резиденцията на Пау Уън.

— Изпълних инструкциите ти точно — прозвуча в мембраната гласът на възрастния мъж. — Заповядах нападението срещу Ни Юн да бъде извършено тук, в твоята резиденция. А после го спасих от сигурна смърт, както беше планирано. Сега той изпитва благодарност към мен и ми вярва безрезервно.

— Къде е Ни?

— Не след дълго ще отпътува за Китай. С лампата.

— Тя трябваше да попадне в мен.

— Лампата вече няма значение. Петролът в резервоарчето изгоря до последната капка.

— Но ти ме уверяваше, че ще пазиш лампата като очите си! — гневно повиши тон Тан. — Обеща да ми я предадеш невредима в мига, в който Ни напусне Белгия!

— А ти не трябваше да закачаш Касиопея Вит — спокойно контрира Пау. — Тя щеше да ти донесе лампата.

— Не можех да й имам доверие.

— И затова реши да я отвлечеш и да вземеш лампата насила?

— Направих онова, което ми се струваше най-разумно.

— Трябваше да нападнеш Ни Юн, а не да се опитваш да убиеш и мен — все така спокойно каза Пау.

Тан с усилие запази самообладание.

— Убихме трима от твоите хора и пленихме четвъртия — добави Пау. — Разпитах го лично. Той прояви крайна неохота да отговаря на въпросите ми, но все пак призна, че групата е имала заповед да убие както министър Ни, така и мен. Никой в дома ми не е трябвало да остане жив. Такава била изричната ти заповед. Той не беше член на „Ба“, разбира се. Просто наемник, който се провали.

Мигът настъпи.

— Вече нямаме нужда от теб! — отсече Тан.

— Да разбирам ли, че вече си начело на братството? Че „Ба“ е на твое подчинение?

— Така е от десет години насам. Аз съм единственият господар.

— Но аз съм Хегемонът. Законно избраният лидер.

— Който ни изостави преди години и избяга от родината си. Вече нямаме нужда от теб.

— И затова заповяда да бъда убит?

— Защо не? Това беше правилното решение.

— Което аз предвидих навреме. Още от самото начало, когато току-що те бяха приели в редовете на „Ба“.

— Тогава ли откри конфуцианските текстове, погребани в земята заедно с теракотените воини?

— Какво знаеш за това?

— Запечатаната гробница беше разкопана преди два дни. А вътре са открили часовника ти.

— Значи там съм го изгубил — въздъхна Пау. — Отдавна го подозирах. Но аз, разбира се, планирах да се върна отново за по-подробен оглед. За съжаление не стана.

— Защо си изнесъл само текстовете на Конфуций?

— За да ги запазя. Ако ги бяха открили археолозите на Мао, всичко щеше да бъде унищожено. Мао ненавиждаше Конфуций.

— Библиотеката изгоря в огромен пожар.

— И ти не си по-добър от останалите.

Тази арогантност решително не му хареса.

— Вече не съм зелен новобранец в братството, а първи вицепремиер на Китайската народна република! — изръмжа Тан. — Който скоро ще стане премиер и председател на партията!

— Благодарение на мен — допълни Пау.

— Едва ли — изсмя се Тан. — Теб отдавна те няма в родината. Ние наистина осъществихме твоя план, но без теб. Затова си стой в изгнание в Белгия. Китай няма нужда от теб.

— Но твоят враг се завръща помъдрял, министре. Ни вече знае всичко за „Ба“ и най-вероятно ще попречи на намеренията ти да наследиш премиера.

— Ни не може да се сравнява с мен.

— Но аз мога.

— Няма законен начин да се върнеш в Китай. Лично ще се погрижа да не ти бъде издадена входна виза. Същото се отнася и за неколцината членове на братството, които са там на твое разположение.

— Не всички те подкрепят — напомни му Пау.

Тан прекрасно го знаеше, но се надяваше огромното мнозинство негови привърженици да затворят устата на онези, които се съмняваха в него.

— Достатъчно си поговорихме, Пау! — остро каза той. — Надявам се, че няма да живееш дълго! — Натисна бутона за прекъсване на разговора. Нямаше какво повече да каже. В главата му изплува един от първите уроци, които беше получил като член на братството.

Никога не издавай намеренията си.

Той се усмихна. Не беше и нужно.