Стив Бери
Гробницата на императора (3)

Пролог

Северните райони на Пакистан

Петък, 18 май, 8:10 ч.

Куршумът свирна покрай ушите на Котън Малоун и го принуди да се просне на каменистата земя между хилавите тополи. Касиопея Вит направи същото и двамата запълзяха сред острите камъни към по-надеждното укритие на близката скала.

Стрелбата продължаваше.

— Нещата стават сериозни — подхвърли Касиопея.

— Мислиш ли?

До този момент всичко беше спокойно. Пътеката беше заобиколена от най-непристъпните върхове на планетата. „Покривът на света“ се намираше на три хиляди километра от Пекин в най-югозападната част на китайската автономна провинция Синдзян — или според гледната точка — най-северната част на Пакистан. Спорна територия между двете страни.

И това обясняваше появата на войниците.

— Успях да ги зърна — добави Касиопея. — Със сигурност са пакистанци.

Ледници белееха между назъбените заснежени шестхилядници, по склоновете на които тъмнееше иглолистна растителност. Тук се събираха няколко планински вериги — Хималаите, Каракум, Хиндукуш и Памир. Земята на синия мак, черните вълци, дивите кози и снежните леопарди. Земята на самодивите, беше казал някакъв възхитен пътешественик. Която може би беше вдъхновила Джеймс Хилтън за невероятната Шангри-Ла, помисли си Малоун. Рай за катерачите, алпинистите, рафтърите и скиорите. За съжаление Индия и Пакистан имаха териториални претенции за него, но Китай го беше включил в своите граници и споровете между трите страни продължаваха вече десетилетия.

— Изглежда, са наясно къде отиваме — отбеляза Касиопея.

— И на мен така ми се струва — кимна Малоун. — Казах ти, че този човек ще ни донесе неприятности.

Бяха облечени с кожени якета, джинси и високи обувки с дебели подметки. Въздухът беше изненадващо мек, въпреки че се намираха на две хиляди и петстотин метра надморска височина. Може би девет-десет градуса, прецени Малоун. За щастие и двамата бяха въоръжени с полуавтоматични пистолети китайско производство и разполагаха с по няколко резервни пълнителя.

— Трябва да се насочим натам — рече той и махна в обратна посока. — Войниците са прекалено близо.

Той напрегна изобретателния си ум, за да открие правилното решение.

Вчера, докато разглеждаше картите на района, беше открил, че това късче земя с размерите на Ню Джърси се бе казвало Хунза и в продължение на деветстотин години бе самостоятелно царство, но в крайна сметка бе изгубило независимостта си през 70-те години на миналия век. Обитателите му, със светла кожа и още по-светли очи, се смятаха за наследници на воините от армията на Александър Велики, която бе окупирала тези територии преди повече от две хилядолетия. Кой знае? Може би наистина беше така, защото територията бе в пълна изолация столетия наред, до построяването на магистралата „Каракорум“ през 80-те, която свърза Китай и Пакистан.

— Да се надяваме, че той ще се справи — обади се най-сетне Касиопея.

— Идеята беше твоя, затова тръгваш първа — отсече Малоун. — Аз ще те прикривам.

Пръстите му стиснаха ръкохватката на китайския пистолет. Нелошо оръжие. Пълнителят му побираше петнайсет патрона, стреляше сравнително точно. Затова му харесваше Касиопея — винаги предвидлива, винаги готова за неочаквани ситуации. Двамата бяха превъзходен екип.

Тя се стрелна напред към хвойновите дръвчета наблизо.

Малоун вдигна пистолета над ръба на скалата, готов да реагира на всяко движение. Вдясно, сред призрачната зеленина на храстите, проблесна дулото на пушка.

Той се прицели и стреля.

Дулото изчезна.

Малоун реши да се възползва от паузата и хукна след Касиопея, като скалата остана между него и преследвачите.

Настигна я и двамата продължиха да тичат, като използваха дърветата за прикритие.

Зад тях се разнесе пушечен залп. Куршумите звучно зачаткаха по стволовете наоколо.

Пътеката напусна горичката и се изви нагоре по стръмен, но преодолим хълм между заоблени скали. Встрани зейнаха дълбоки тъмни пропасти, до дъното на които слънцето стигаше единствено по пладне.

Двамата затичаха нагоре.

От дясната им страна, само на сантиметри от пътеката, започваше дълбока клисура. Отвъд нея блестяха ослепителните слънчеви лъчи, а на дъното й, на трийсетина метра под краката им се пенеха сивите води на буен поток.

Продължиха нагоре по пътеката.

После Малоун зърна мостчето. Точно там, където трябваше да бъде.

Беше тясно — клатушкащи се пръти, закрепени между камъните в двата края, и хоризонтални греди, завързани с конопено въже.

— Трябва да се прехвърлим оттатък — спря на крачка от него Касиопея.

Малоун не беше очарован от тази перспектива, но тя беше права. Целта им се намираше от другата страна. Нови изстрели зад тях го накараха да се обърне. Войници не се виждаха никъде и това го разтревожи.

— Може би той им отвлича вниманието — подхвърли Касиопея.

Недоверието му беше очевидно, но сега нямаше време да анализира ситуацията. Пъхна пистолета в джоба си и последва Касиопея, която вече беше стъпила на мостчето.

Гредите вибрираха от силата на водата, която клокочеше долу. Разстоянието до отсрещния бряг беше по-малко от трийсет метра, но абсолютно голо, без никакво прикритие. Трябваше да го изминат под ярките слънчеви лъчи, далеч от всякаква сянка. Отвъд мостчето се виждаше тясна пътека, която чезнеше в рехава горичка. На скалата преди нея беше издълбана петметрова статуя на Буда, точно както ги бяха информирали.

Касиопея се обърна да го погледне. Азиатските й очи контрастираха с европейските черти на лицето й.

— Това мостче е виждало и по-добри времена — подхвърли тя.

— Дано да издържи още малко.

Тя протегна ръце към увисналите въжени парапети от двете страни.

Той също стисна здраво грубото въже и обяви:

— Аз ще мина пръв.

— Защо реши така?

— Защото съм по-тежък. Ако гредите издържат мен, ще издържат и теб.

— Подчинявам се на логиката — кимна тя и се дръпна встрани. — Моля, заповядай.

Малоун стъпи на мостчето, нагаждайки краката си към вибрациите. От преследвачите им нямаше и следа. Той реши да премине бързо, без да дава време на моста да се залюлее.

После над грохота на водата се появи нов звук.

Хвуууп, хвуууп, хвуууп…

Малоун рязко изви глава надясно и успя да улови сянката на хеликоптер върху почти отвесния склон на заснежения връх на повече от километър от тях. Достигна някъде до средата на мостчето, което се държеше, въпреки че покритите с мъх греди се огъваха под краката му. Дланите му не се отделяха от въжето отстрани, готови да се вкопчат в него при евентуално пропадане.

Далечната сянка бавно нарасна, превръщайки се в характерния силует на боен хеликоптер АХ-1 „Кобра“. Американско производство, което в случая не означаваше спасение.

Подобни машини бяха на въоръжение и в пакистанската армия, доставени от Вашингтон на един предполагаем съюзник в борбата срещу тероризма.

„Кобрата“ се насочи директно към тях. С два пропелера и два двигателя, тя беше въоръжена с 20-милиметрови картечници, противотанкови реактивни снаряди и въздушни ракети. Хеликоптерът бе бърз като пчела и също толкова повратлив.

— Този не е тук, за да ни помогне — отбеляза Касиопея.

Той беше съгласен, но нямаше смисъл да изтъква, че през цялото време е бил прав. Бяха ги подмамили тук с точно определена цел.

Дали мръсникът няма да…

„Кобрата“ откри стрелба. В тяхна посока бяха изстреляни няколко 20-милиметрови снаряда. Малоун се просна по корем върху дъските и се затъркаля, мяркайки през краката си Касиопея, която направи същото.

Хеликоптерът се носеше с пълна скорост към тях, сухият въздух свистеше в турбините му. Мостчето се разтърси от попаденията, разлетяха се трески и парчета от въжетата. Застигна ги следващият залп — този път насочен директно към трите метра, които го деляха от Касиопея.

За миг Малоун зърна гневния блясък в очите й, докато заставаше на колене и насочваше пистолета си в търбуха на хеликоптера. Но това беше акт на отчаяние. Машината бе бронирана отдолу, а и при скорост от двеста и петдесет километра в час шансовете за някакви щети бяха на практика нула.

— Лягай долу, по дяволите! — изкрещя той.

Следващият картечен залп буквално преряза мостчето между него и Касиопея. Гредите и въжените парапети се превърнаха в купчина летящи отломки.

Той скочи на крака в мига, в който въженият мост започна да се разпада. Нямаше връщане назад. До отсрещния край имаше шест-седем метра, които той преодоля вкопчен във въжетата. Мостчето под краката му бързо пропадна.

„Кобрата“ прелетя над тях, насочвайки се към близкото дефиле. Увиснало на въжетата, тялото му се люшна към насрещната скала. Другата част на прекъснатия мост се залюля в обратна посока. Той се блъсна в скалата, отскочи обратно, после успя да убие инерцията. Нямаше време дори да изпита ужас. Започна да се набира нагоре, бавно преодолявайки разстоянието до ръба на скалата. Ушите му се изпълниха с грохота на хеликоптера и пенещата се под краката му вода. Обърна се и се загледа с надеждата, че Касиопея беше повторила упражнението, но в обратна посока.

Видя я почти веднага и сърцето му се сви. Беше се вкопчила с две ръце в останките от моста и тялото й се люшкаше край отвесната скала. Нямаше как да й помогне. Между тях имаше само въздух.

„Кобрата“ описа широк завой над дефилето, набра височина и отново тръгна в атака.

— Можеш ли да се покатериш? — изкрещя Малоун, като се опитваше да надвие грохота на водата.

Тя поклати глава.

— Направи го! Бързо!

Главата й се извърна в негова посока.

— Махай се от тук!

— Няма да мръдна без теб!

„Кобрата“ беше на около километър от тях. Картечниците й щяха да затракат всеки миг.

— Хайде, давай нагоре! — изкрещя той.

Едната й ръка се протегна. После тялото й изведнъж полетя надолу, преодоля 15-метровата бездна и изчезна в пенливите води.

Малоун нямаше представа за дълбочината на потока, но стърчащите назъбени скали от двете му страни не предлагаха особени шансове.

Касиопея потъна в кипящата вода, която със сигурност беше леденостудена, тъй като идваше от топящите се снегове по околните върхове.

Малоун изчака с надеждата, че тя ще изплува на повърхността. Но нищо подобно не се случи.

Мътната вода под краката му със сигурност влачеше ситни камъчета и остри скални късове. Първата му мисъл беше да скочи след нея, но бързо си даде сметка, че това е невъзможно. Едва ли щеше да оцелее при падането. Той остана на място. Отчаян, невярващ, безпомощен.

След всичко, което бяха преживели през последните три дни, Касиопея Вит просто изчезна.