Стив Бери
Гробницата на императора (26)

23

Все още разтърсен от битката, Ни гледаше с отвращение. Четвъртият мъж, заловен от Пау Уън, бе изведен от къщата към хамбара, който се намираше в горичката на петдесетина метра отвъд високите стени на имението. Там свалиха дрехите му, завързаха го с дебело въже и го вдигнаха във въздуха с помощта на макарата, окачена на стърчащата над входа греда.

— Отглеждам коне и кози — обясни Пау. — А с макарата качваме снопите сено в горната част на хамбара.

Гредата се намираше на десетина метра от земята, непосредствено под двойната врата на подпокривното пространство. Оттам надничаше един от хората на Пау — същият, който беше записан на видеото. Облечени в зелени халати без ръкави, другите трима запалиха купчината дърва и сено, струпана под макарата. Топлината се усещаше ясно, въпреки че всички бяха на десетина метра от огъня.

— Огънят трябва да е буен — добави Пау. — Иначе нищо няма да се получи.

Нощта беше настъпила, тъмна и непрогледна. Вързаният пленник висеше на въжето близо до горния край на съоръжението. На устата му имаше лепенка, но на светлината на пламъците ясно се виждаше разкривеното му от ужас лице.

— Какво целиш с това? — попита Ни.

— Трябва ни информация — отвърна Пау. — Най-любезно го помолихме да ни я предостави, но той отказа.

— И затова ще го опечеш жив?

— Нищо подобно. Това би било варварство.

Ни се опита да запази спокойствие. Карл Тан беше поръчал смъртта му. А заговорите, чистките, арестите, мъченията и дори екзекуциите бяха нещо нормално за днешен Китай.

Но откритото политическо убийство?

Тан вероятно се надяваше да остане чист, тъй като то щеше да бъде извършено в Белгия, далеч извън границите на страната. Така беше станало през далечната 1971 г., при внезапната смърт на Лин Бяо, сочен за наследник на Мао. Официалната версия на властите гласеше, че самолетът му се разбил в монголската пустиня при бягството му от Китай, след като му било повдигнато обвинение в опит за държавен преврат. Така и не се разбра къде, как и кога е загинал Лин Бяо.

Ни поклати глава, продължавайки да си повтаря, че човекът, който висеше на въжето, беше дошъл да го убие.

Единият от мъжете долу направи знак, че огънят е готов.

Онзи горе завъртя гредата с макарата и тя застана перпендикулярно на хамбара. Босите крака на жертвата увиснаха на три метра над пламъците.

— Огънят не бива да докосва живата плът — тихо поясни Пау. — Това би довело до прекалено бърза, но безрезултатна развръзка.

Старецът явно е майстор на изтезанията, смутено си помисли Ни. Очевидно всички някогашни съратници на Мао са били такива.

Облечен в дълга бяла роба, Пау безстрастно наблюдаваше гърчещата се на въжето фигура.

— Ще отговориш ли на въпроса ми? — внезапно подвикна той.

Мъжът не реагира. Тялото му продължаваше да се мята над пламъците.

— Сама по себе си горещината е непоносима, министре — промълви Пау. — Но има и нещо по-лошо.

Ръката му направи едва забележимо движение. Един от хората му изсипа в огъня съдържанието на ведрото, което държеше в ръце. Разнесе се силно съскане. Прахът докосна пламъците и започна да се изпарява, обвивайки жертвата в облак отровна пара.

Тялото се разтърси от агонизираща болка.

Във въздуха се разнесе странна миризма.

— Чили на прах — обясни Пау. — Нагорещената пара предизвиква невероятна агония, но изпаренията на химическата мъгла многократно увеличават въздействието й върху кожата. Ако той не затвори очите си веднага, ще остане сляп в продължение на часове, защото парата уврежда зениците.

Той направи знак и нова порция чили потъна в пламъците.

Ни се опита да си представи какво изпитва онзи нещастник на въжето.

— Не го съжалявай — безпогрешно отгатна състоянието му Пау. — Този човек е сътрудник на Карл Тан и твой враг. А аз искам само да изтръгна от него всичко, което знае.

Всъщност и Ни искаше същото.

Огънят продължаваше да се разгаря, пламъците със сигурност вече докосваха босите пети на пленника. Главата му енергично закима. Знак, че се е предал.

— Стана бързо, нали? — подхвърли Пау и вдигна ръка. Макарата беше отстранена от пламъците. Дръпнаха лепенката от устата на жертвата и нощният въздух беше пронизан от агонизиращ вик на болка.

— Няма кой да те чуе — подвикна в отговор Пау. — Най-близките съседи са на километри от тук. Ако не отговориш на въпроса ми, ще започнем отново.

Мъжът конвулсивно си пое дъх, опитвайки да се овладее.

— Тан… Заповяда да те убием… Също и министър Ни.

— Друго?

— Той търси… лампата…

— А Касиопея Вит?

— И тя… я търси… Пуснаха я да избяга… За да я проследят…

— Виждаш ли за какво става въпрос, министре? — тихо подхвърли Пау. — Ето я ползата от изтезанията. Благодарение на тях човек научава много неща, всички от жизненоважно значение.

Стомахът на Ни започна да се бунтува. Този човек нямаше морал, жестокостта му беше безгранична. Къде беше останала съвестта му?

По знак на Пау пленникът беше свален на земята. Един от мъжете със зелени роби извади пистолет и го простреля в главата.

Ни замръзна от ужас.

— Нужно ли беше това? — попита на пресекулки той.

— А ти какво очакваше? — хладно го изгледа Пау. — Може би да го освободя?

Ни не отговори.

— Как възнамеряваш да управляваш Китай, ако нямаш кураж да защитиш себе си? — продължи да го притиска Пау.

Въпросът никак не му хареса.

— Аз вярвам в правосъдието и закона! — тросна се той.

— Но в момента водиш двубой, след който само един ще оцелее — напомни му Пау. — А подобен конфликт не може да бъде решен от никакъв съд и никакви закони.

— Нямах представа, че борбата ще бъде на живот и смърт.

— Но Карл Тан току-що ти доказа, че тя ще бъде именно такава, нали?

Със сигурност е така, призна в себе Ни.

— Тан е безскрупулен — продължаваше да го настройва Пау. — Изпраща хората си да приключат битката още преди да е започнала. Как ще реагираш на това, министре?

Последните няколко часа, прекарани на това странно място, изведнъж го бяха превърнали в беззащитно същество, което подлагаше на съмнение цялата си същност. Никога досега не беше заповядвал директно убийството на когото и да било — въпреки че беше арестувал много хора, които впоследствие щяха да бъдат екзекутирани. За пръв път усети цялата тежест на онова, което предстоеше да направи. Пау може би бе прав. Управлението на Китай изискваше сила. Но той продължаваше да се пита дали ще съумее да убива с хладнокръвието, което демонстрираше Пау Уън.

Вероятно не.

— Трябва да вървим — подкани го Пау. — С кола ще стигнем бързо.

Той знаеше къде отиват.

В музея „Дрис ван Егмонд“.

Преди да е станало късно.