Стив Бери
Гробницата на императора (18)

15

Провинция Шанси, Китай

23:40 ч.

Тан крачеше сред замръзналите във вечна стража теракотени воини. Вече беше напуснал Изкоп 3 и в момента се намираше обратно в Изкоп 1. Експертът си беше отишъл. Многозначителен беше фактът, че в хранилището на Изкоп 3 липсваха текстове на Конфуций, въпреки че там би трябвало да има най-малко шест от тях. Не по-малко многозначителен беше и сребърният часовник, който продължаваше да стиска в дланта си.

Беше подозирал, че много неща се бяха случили преди трийсет години. Сега вече беше сигурен.

По онова време Линтун бил предимно аграрен район. Всички знаели, че под една от масивните могили лежи гробницата на Първия император, управлявал преди повече от 2200 години. Но никой не подозирал за съществуването на подземната армия. След откриването на първите теракотени фигури започнали интензивни разкопки. В продължение на години работниците копаели денонощно, пробивали дълбоки шахти сред пръстта, пясъка и глината, събирали стотици хиляди отломки, които били надлежно описани и фотографирани. После дошъл ред на другите, които започнали да възстановяват потрошените фигури, слепвайки търпеливо отделните парченца. Плодовете на техния изтощителен труд бяха пред очите му.

Теракотената армия се приемаше като монументално доказателство за стремежа на китайците да живеят в организирано общество, превръщаше се в символ на обединената държава, творческата култура и правителството, което работи със и за народа. Един почти съвършен символ.

За пръв път от доста време насам той беше съгласен с начина, по който миналото бе използвано, за да оправдае настоящето. По време на разкопките най-вероятно бяха открити и документите, които са били част от изгубената библиотека на Цин Шъхуан.

Никой не бе разбрал за тях. Въпреки едно безспорно веществено доказателство — сребърния часовник. Нарочно ли е оставен?

Кой знае? Тан не можеше да отхвърли нищо, тъй като знаеше кой бе направил откритието.

Пау Уън. Специален сътрудник на Централния комитет, съветник на Мао Дзъдун и Дън Сяопин, човек с аналитичен ум и изключителни способности за постигането на конкретни резултати. Мао и Дън бяха управлявали със замах, но бяха оставили детайлите на хора като Пау. Този човек беше ръководил много археологически експедиции из страната и лично беше надзиравал разкопките на теракотените воини и тяхната реставрация.

Дали часовникът в ръката му не беше на Пау? Най-вероятно.

Тан се взря във воина, изправен на няколко крачки пред него. Авангард, който е трябвало да посрещне първата вълна на противника. Следван от многобройните вълни на батальоните зад него, готови да влязат в смъртен бой. Безкрайни вълни от ужасяващи и непобедими мъже. Като самия Китай.

Сега обаче страната беше на кръстопът. Трийсет години безпрецедентна модернизация бяха родили едно нетърпеливо поколение, което беше равнодушно към комунистическите постулати и искаше не национализъм, а нормален живот, икономическа сигурност и свободен културен избор. Лекарката в онази болница беше негов типичен представител. Китай се променяше.

В историята на страната нямаше пример за режим, който се бе отказал от властта без кръвопролития. Може би комунистическата партия щеше да го направи. Което означаваше коренна и опасна промяна в плановете му за завземане на властта. Силно се надяваше, че онова, което търсеше в момента, щеше да му донесе известна сигурност, полъх на легитимност, а дори и повод за пробуждане на националната гордост.

Вниманието му беше привлечено от някакво раздвижване горе. Той спря и зачака. През парапета на пет метра над главата му надникна облечена в черно фигура, после още една. Те принадлежаха на стройни и силни мъже с късо подстригани коси и безизразни лица.

— Тук, долу — тихо подвикна той.

Мъжете изчезнаха. Те бяха придружили експерта, когото бе повикал от западната част на страната. По време на инспекцията на разкопките те чакаха наблизо, готови да реагират на повикването му. Той им позвъни, докато се отдалечаваше от Изкоп 3. Появиха се в далечния край на редицата древни воини и безшумно се приближиха към него.

— Всичко да се изгори! — заповяда той. — Ще хвърлим вината за пожара на кабелите и трансформатора.

Мъжете се поклониха и изчезнаха.

* * *

Малоун и Стефани прекосиха Хобро Плац. Следобедното слънце беше потънало отвъд стръмните покриви на Копенхаген. Иван бе казал, че има работа за около час, и бе изчезнал.

Малоун спря пред един от фонтаните и седна на каменния парапет.

— Преди две години ти откраднаха чантата на това място — подхвърли той.

— Помня — усмихна се тя. — Беше истинско приключение.

— Искам да разбера за какво става въпрос. С всички подробности.

Стефани не отговори.

— Трябва да знам какви са залозите — твърдо добави той. — Ясно е, че не става въпрос нито за отвлеченото дете, нито за следващия премиер на Китай.

— Иван е убеден, че не знаем нищо, но ние знаем — промълви тя.

— Просвети ме.

— Всичко опира до нещо, което навремето Сталин е научил от нацистите.

И това е някакво начало, каза си Малоун.

— По време на Втората световна война Германия доставяла голяма част от горивото си от петролните рафинерии в Румъния и Унгария. Но през четирийсет и четвърта година съветската авиация ги бомбардирала и скоро след това войната свършила. Сталин видял как Германия буквално блокира от липсата на петрол и стигнал до заключението, че Русия никога не трябва да стига до подобно състояние. За него зависимостта от петрола трябвало да бъде избегната на всяка цена.

Това не беше никаква изненада.

— Всеки на негово място би постъпил така — сви рамене Малоун.

— Но за разлика от останалия свят, включително Съединените щати, Сталин знаел как да го постигне. Благодарение на професор Николай Кудрявцев.

Малоун мълчеше и чакаше.

— Кудрявцев открил, че петролът няма нищо общо с вкаменелостите.

По тези въпроси Малоун имаше информация колкото всеки средно интелигентен човек. В продължение на милиони години праисторическите мочурливи растения и животни, включително динозаврите, били затрупвани от утаечни наноси. След още милиони години, благодарение на налягането и високите температури, тези наноси се превърнали в петрол, получил името „фосилно гориво“.

— Според руския професор петролът е „абиотичен“ — тоест не се създава от някога жив материал, както беше прието досега. Според него той е първичен продукт на земните недра, който се трупа постоянно.

Малоун моментално схвана за какво става въпрос.

— Значи запасите са неизчерпаеми, така ли? — попита той.

— Този въпрос ме доведе тук, Котън — въздъхна Стефани. — И ние трябва да намерим отговора му.

После тя му разказа за едно откритие на руснаците, направено през петдесетте години на миналия век. На тяхна територия се оказали няколко огромни петролни полета на дълбочина от няколко хиляди метра — нещо, което влизало в противоречие с теорията за „фосилното гориво“.

— И при нас се е случило същото — добави тя. — През седемдесет и втора година в Мексиканския залив бе открит петролен залеж на дълбочина две хиляди метра, чиито запаси намаляват изненадващо бавно въпреки интензивната експлоатация. Малко по-късно тази тенденция се наблюдавала и при няколко дълбоки сондажа в Северна Аляска.

— Искаш да кажеш, че залежите се възстановяват сами? — попита Малоун.

— Не точно — поклати глава тя. — Обясниха ми, че това зависи от състоянието на скалните разломи. Дъното на океана в Мексиканския залив е прорязано от дълбоки пукнатини, които позволяват на петрола да се издигне нагоре вследствие на налягането. Но има и още нещо.

Веднага пролича, че тази жена се беше подготвила добре както винаги.

— Геоложката възраст на суровия петрол от тези кладенци е различна от тази преди двайсет години.

— Какво означава това?

— Означава, че петролът идва от друг източник.

Което говореше за нещо съвсем друго.

Че не идва от мъртви растения и динозаври.

— Залежите на биотичен петрол лежат плитко, Котън. От стотици до няколко хиляди метра под повърхността на Земята. Докато абиотичният петрол се намира на много по-голяма дълбочина. Няма научно обяснение за потъването на органичния материал толкова дълбоко под земята. А от това следва, че съществува друг източник на тази суровина. Сталин преценил, че ако теорията за възобновяемия петрол бъде доказана, Съветският съюз ще получи голямо стратегическо предимство пред своите съперници. Още през петдесетте години на миналия век той предвидил важното политическо значение на суровия петрол.

Малоун бавно осъзна важността на темата, която засягаха, но все пак искаше повече подробности.

— Защо никога не съм чувал за това? — попита той.

— Сталин не е имал причини да информира враговете си, най-вече нас. Всички публикации по въпроса излизали на руски, а в онези години малцина извън тази страна са ползвали езика й. Западът поддържал теорията за фосилното гориво и не обръщал внимание на алтернативите, отхвърляйки ги като налудничави.

— А какво се е променило сега?

— Вече не мислим, че тези алтернативи са налудничави.

* * *

Тан напусна музея на Изкоп 1 и излезе в топлата нощ. Широкият площад около историческия комплекс тънеше в тишина. Наближаваше полунощ.

Мобилният телефон започна да вибрира в джоба му. Той го извади и погледна дисплея. Търсеха го от Пекин.

— Имаме добри новини, министре — каза гласът насреща. — Открихме Лев Соколов.

— Къде?

— В Ланджоу.

Само на няколко километра в западна посока.

— Държим го под постоянно, но незабележимо наблюдение.

Най-после. Вече можеше да направи следващия си ход. Тан изслуша детайлите по операцията и заповяда:

— Продължавайте наблюдението. Утре рано сутринта ще бъда там.

— Има и още нещо — добави сътрудникът му. — Обади се началникът на сондажния участък. Молбата му е да побързате.

Гансу се намираше на двеста километра в северна посока. Последната спирка от предварително планираното пътуване. Хеликоптерът чакаше наблизо, зареден и готов за полет.

— Кажи му, че след два часа съм там.

— Една последна информация.

Сътрудникът му явно не си беше губил времето.

— Министър Ни вече три часа се намира в дома на Пау Уън.

— Успя ли да разбереш дали пътуването на Ни е официално?

— Нямаме подобни сведения. Резервацията за полета си е направил лично, а два дни по-късно внезапно е заминал.

Това потвърждаваше подозренията на Тан, че Ни Юн разполага със свои агенти сред най-близките му сътрудници. Откъде иначе би разбрал, че трябва да отиде именно в Белгия? Не беше особено изненадан, но започваше сериозно да се безпокои от шпионската мрежа на Ни. Само няколко от най-близките му сътрудници знаеха за важната роля на Пау Уън.

— Още ли е там? — попита на глас той.

— Допреди десет минути беше.

— Незабавно ликвидирайте Ни. Също и Пау.