Стив Бери
Гробницата на императора (14)

11

Касиопея се отдръпна от неподвижния мъж на пода и пристъпи към вратата. Най-после беше преминала в нападение. Бе твърдо решена да застреля всеки, който се изправи между нея и свободата. Внимателно надникна в тесния коридор. На два метра от нея зееше полуотворената врата на тоалетната. На още метър по-нататък се виждаше друга, плътно затворена. Коридорът свършваше в малко входно антре, ярко осветено от слънцето. Тя излезе от килията.

Стените бяха в мръснорозов цвят, таванът се нуждаеше от боядисване. Намираше се в къща, вероятно взета под наем. Със сигурност на затънтено място, с удобен килер без прозорци под стълбището.

Беше облечена с джинсите и блузата, които носеше от три дни. Още първия ден й взеха якето. Но странно защо й бяха оставили чантичката и паспорта. Миришеше на пот, изведнъж й се прииска да вземе горещ душ, въпреки че стомахът й се сви при мисълта за водата, която се стича по лицето й. Тя пое напред, внимавайки къде стъпва. Държеше пистолета отпуснат до тялото си, с пръст на спусъка. Стигна антрето и пристъпи към вратата, но изведнъж се закова на място, доловила някакъв тих глас. Напрегна слух. Гласът изрече няколко думи, после млъкна. Още няколко думи, последвани от нова пауза. Сякаш говореше по телефона. Няколко секунди й бяха достатъчни, за да се ориентира. Човекът беше сам. Изведнъж Касиопея стигна до решението, че трябва да види сметката на мръсника. И бездруго вече беше изляла гнева си срещу онзи, който лежеше на пода на килията. Защо да не приключи и с другия?

Гласът идваше иззад открехнатата врата в дъното на друг къс коридор. Преди да се насочи натам, Касиопея пристъпи към един от прозорците и надникна навън. Нищо. Само дървета и трева. Намираше се някъде в провинцията. Бяха я докарали до тук в автомобилен багажник, с превръзка на очите. Пътуването бе продължило най-много половин час, но предвид местоположението на Антверпен тази къща можеше да се намира някъде в Белгия, Холандия или Франция.

Отпред беше паркирана тъмна на цвят тойота. Дали ключовете бяха на таблото или в джоба на някой от похитителите? Приглушеният глас продължаваше да говори по телефона. Би могла да се възползва от уединението, което й бяха предложили. Трябваше да разбере за кого работят тези хора. Може би щяха да я насочат към отвлечения син на Лев Соколов. Той беше единствената й грижа. Трябваше да го открие на всяка цена. Слава богу, че беше проявила съобразителността да замеси Котън. В противен случай щеше да е мъртва, а детето — окончателно загубено.

Тя спря на крачка от вратата, заковала поглед във вертикалната ивица светлина, проникваща през процепа. Нещо в гласа й беше познато. Нямаше представа колко хора чакат отвъд вратата, но не й пукаше. Нервите й бяха опънати до крайност, търпението й свърши. Беше уморена, мръсна и гладна. Но най-вече бясна. Касиопея стисна оръжието с две ръце, прехвърли тежестта си на левия крак, а с десния нанесе силен ритник по вратата. Тя отскочи на пантите си и шумно се блъсна в стената.

Касиопея нахлу в стаята и насочи пистолета в главата на мъжа, който разговаряше по мобилния си телефон. Други нямаше. Той не показа никаква изненада от появата й, изключи телефона и кимна.

— Беше крайно време.

Тя го гледаше втренчено, сякаш беше призрак. Което до известна степен си беше чиста истина.

* * *

Никога досега Малоун не беше чувал думата „евнух“ да се произнася в нормален разговор.

— Става въпрос за кастриран мъж, така ли? — попита той.

— Че за какво друго? — сви рамене Иван. — Гадна работа. Лягат, разтварят краката си и — кръц, кръц — всичко отива по дяволите. — Вдигна показалец и многозначително добави: — И не издават нито звук! Не трепват от болката.

— А по каква причина го правят?

— Въпрос на чест. Молят се да бъдат скопени. А знаеш ли какво правят с отрязаните части? Наричат ги пао, което ще рече съкровище. Слагат ги в буркан и ги поставят на някой рафт, за да си ги гледат. Као шън — високопоставено положение. Символ на придобиването на висок пост. Истинско безумие.

Малоун беше съгласен с това определение.

— Но не престават да го правят. Днес евнусите се готвят да завземат Китай.

— Я повтори?

— Говориш с южняшко наречие. Там си роден, оттам е и името ти Котън.

— Отговори на шибания въпрос!

Явно Иван обичаше да го вземат за глупак, но съвсем не беше такъв.

— Става въпрос за „Ба“, една тайна китайска организация. Създадена е преди две хиляди години, но съвременната й версия не е по-добра от оригинала. Твърдо са решени да заграбят властта. Което не е добре нито за моята страна, нито за твоята. Те са лоши хора.

— Какво общо има това с Касиопея?

— Не знам точно. Но има връзка.

Тоя тип очевидно лъже, помисли си Малоун, а на глас каза:

— Престани да дрънкаш глупости!

— Харесваш ми, Малоун — ухили се руснакът. — Но ти не ме харесваш. Излъчваш негативизъм.

— Онези двамата на улицата едва ли са настроени по-позитивно.

— Не се тревожи за тях. Убиването помага на света да се освободи от два проблема.

— Значи всички ние имаме късмет, че сте се заели с тази работа.

— Имаме сериозен проблем, Котън.

Малоун се стрелна напред, сграбчи Иван за реверите и го блъсна в тухлената стена.

— Бих казал, че си прав — изсъска той и се надвеси заплашително над него. — Къде, по дяволите, е Касиопея?

Даваше си сметка, че подкреплението със сигурност ще реагира, и беше готов да се справи и с двамата. Разбира се, ако не решеха да стрелят първи.

— Точно този гняв ни е нужен — изрече на пресекулки Иван, обливайки го с лошия си дъх.

— Кого имаш предвид с това „ни“?

— Мен, Котън.

Гласът дойде отдясно. Женски и до болка познат. Би трябвало да се досети. Той пусна реверите на руснака и се обърна. На три метра от него стоеше Стефани Нел.

* * *

Касиопея вдигна ударника и насочи оръжието в лицето на Виктор Томас.

— Ах ти, гадно и нещастно…

— Не изричай думи, за които после ще съжаляваш.

Стаята приличаше на нещо като щаб. Имаше няколко маси и столове. Прозорците гледаха към предната част на къщата, където беше паркирана тойотата.

— Ти ме подложи на изтезания!

— На мое място и ти щеше да направиш същото — сви рамене Виктор. — Ако не друго, разбрах, че изтезанието е поносимо.

Тя стреля в основата на тапицирания стол, точно между краката му.

— Така ли му викаш? Поносимо?

Мъжът не трепна. Очите му на бухал бяха безизразни.

— Е, изкара ли си го? — спокойно подхвърли той.

Преди година го беше видяла за последен път. Тогава слугуваше на някакъв азиатски диктатор, но явно си беше намерил друга работа.

— За кого работиш?

— За вицепремиера на Китай Карл Тан — изправи се той.

В душата й отново бликна гняв.

— Дай ми поне една основателна причина да не ти пръсна главата! — изсъска тя.

— Знам къде държат отвлеченото дете на Лев Соколов.