Лулу Тейлър
Златна клетка (75)

75.

Да се преобрази отново в Дафни Фрейзър се оказа трудно. Харесваше й, когато Кристоф я наричаше с истинското й име.

Още щом се върна, Карън О‘Мали я извика да й докладва. Дейзи й представи версията, която беше изпратила по имейла на Дарли с надеждата той да потвърди думите й, когато оздравее.

— Добре — каза Карън, когато тя приключи с обясненията. — Значи всъщност сте отишли на разузнавателна експедиция и Дарли се е разболял, а ти си попаднала в снежен капан?

— Горе-долу — усмихна се Дейзи. — Искахме да проверим дали си струва да инвестираме в хотелиерския бизнес на Анатолски. Според мен инвестицията е разумна.

— Склонна съм да ти повярвам. Но първо ще видим какво мислят важните клечки.

— Искате да кажете… господин Дейнджърфийлд?

— Точно така. Трябва да му докладвам лично. Говорят, че не останал очарован от случая с двамата изчезнали директори. Но мисля, че обяснението ти звучи убедително. Сигурна съм, че ще го задоволи.

Сърцето й се сви; изпита странна смесица от страх и вълнение.

— Разбирам. Ако се наложи, ще обясня отново положението.

Излезе от кабинета на Карън, обзета от необяснимо въодушевление. Колкото и странно да изглеждаше, след преживяното в Сибир и срещата с Кристоф се чувстваше освободена. Не усещаше до болка познатото напрежение, когато съзнанието й сякаш беше вкопчено единствено в яростната, невидима битка с баща й. Някак си вече й беше безразлично. През цялото време се бе стремила да му покаже, че е способна, че може да се гордее с нея, макар да не му е дъщеря.

Сега си представяше гнева му, когато я види в новото й превъплъщение, и я напушваше смях. „Все пак трябва да довърша започнатото — помисли си. — Вече съм готова да отмъстя. Но искам ли го наистина?“

 

 

Отведоха ги от затрупаната със сняг ловна хижа, както Кристоф беше предвидил. Бяха прихванали сигнала и бяха изпратили спасителен хеликоптер да издири източника на зова за помощ. Машината не успя да се приземи, но изтеглиха с въже първо Дейзи, а после и Кристоф. Хеликоптерът се понесе над снежната шир и сякаш след минути стигнаха града. На другия ден Сергей им поднесе пламенни извинения. Увери ги, че е направил всичко възможно да стигне до тях, но снеговалежът бил твърде обилен и блокирал всички пътища.

По целия път към дома Дейзи и Кристоф се държаха за ръце. Не искаха да се разделят повече и Кристоф заживя в апартамента й под наем в Шордич, но бъдещето им се струваше неясно.

— Мислех, че знам какво искам — каза му Дейзи, докато вечеряха в деня след разговора с Карън. — Движеше ме стремежът да покажа на татко на какво съм способна. Но днес това вече е без значение. — Тя му се усмихна. — Обидата и амбицията… просто се изпариха. Ти си отново при мен и вече не изпитвам необходимост да се изправя срещу него.

— Не е необходимо да се доказваш пред този човек — отвърна Кристоф.

— Знам. Но нали разбираш, че съм в състояние да унищожа „Дейнджърфийлд“? Знам за скритите дългове, които разклащат основите на цялата компания, знам как един изпълнителен директор я е въвлякъл в безумен рудодобивен бизнес, който е по-скоро разорителна, а не разумна инвестиция…

Кристоф й се усмихна. Озарени от пламъка на свещите, кафявите му очи изглеждаха още по-кадифени.

— Унищожи „Дейнджърфийлд“, щом искаш. Защо не?

— Защото все още държа на компанията — отвърна простичко тя. — И искам да продължа да работя в нея. Не знам обаче докога ще мога да остана Дафни Фрейзър. Той трябва да разбере за мен. Това е последната крачка.

— Така ли? — Погледна я нежно. — Може би ти трябва да разбереш себе си. На теб са ти необходими отговори, но не го съзнаваш.

Дейзи сбърчи чело. Изведнъж разбра колко е прав.

— Да. Сигурно се нуждая точно от това. — Погледна го право в очите. — Но дори да реша да напусна „Дейнджърфийлд“, първо трябва да уредя един въпрос. Ще замина за Шотландия и искам да дойдеш с мен.