Лулу Тейлър
Златна клетка (51)

51.

Там бяха всички — усмихнати лица в социалната мрежа.

Седнала в кухнята в апартамента си в Бристол, Дейзи разглеждаше снимките на приятелите си от училище, пораснали, но все пак същите. Нямаше достъп до личните им профили. Запита се дали я обсъждат в момента. Написа името си в търсачката, в случай че някой е публикувал снимка в нейна памет, но снимка нямаше.

По няколко пъти дневно претърсваше интернет за информация за смъртта на Дейзи Дейнджърфийлд от деня, когато видя ужасното съобщение във вестника, но не намираше нищо ново. Всички новинарски агенции описваха инцидента еднакво — нелепа случайност, дължаща се на неизправна екипировка.

Кръвта й се смразяваше, когато си помислеше колко зловещо е да разследва собствената си смърт. Още повече я плашеше обаче доказателството за безпощадността на баща й, който предпочиташе тя да е мъртва, отколкото пътищата им да се пресекат отново. Запита се дали планът й няма да я изправи пред смъртна опасност. Как щеше да реагира Деди, когато разбереше какво е правила през цялото време?

„Каквото и пъклено наказание да измисли, аз ще съм постигнала своето, дори да ми е за последно“ — заключи тя.

Следващата й среща с Люси не се състоя в „Дейнджърфийлд Флори“. След сравнително безгрижния им обяд там събитията бяха взели опасен обрат. Дейзи пристигна в Лондон с тъмни очила и широкопола шапка, въпреки че изобщо не приличаше на момичето, чиито снимки бяха публикували вестниците миналата седмица. Носеше безличен черен костюм и обувки с нисък ток. Не желаеше да привлича внимание.

— Божичко, Дейзи! — просъска Люси с пребледняло, изопнато от напрежение лице, когато седна на масата в бистрото. — Ужасно зловещо е! Какво, по дяволите, става?

Дейзи се озърна и отговори тихо:

— Обади ли се?

— Да.

— Какво ти казаха?

— Няма да има погребение. Кремирана си в Тайланд. — Очите на Люси се напълниха със сълзи. — Това е ужасно! Ужасно! Как са могли да направят такова нещо?

— Наистина е ужасно. Те са безпощадни.

— Вече го разбрах — поклати глава тя. — Наистина се надявах, че всичко ще отшуми. Недоумявах как е възможно баща да се отнесе толкова зле към собственото си дете. Не е за вярване!

— Какво ти казаха за фондация „Дейнджърфийлд“? — прекъсна я Дейзи, която не искаше да обсъждат зловещата ситуация. Опитваше се да не мисли за това.

Люси се приведе напред.

— Попитах както ми каза. Но жената, която вдигна телефона, ми препоръча да се информирам от уебсайта. Но там няма почти нищо.

— Сайтът още се разработва. От месеци е така — намръщи се Дейзи. — Много странно! Татко винаги е действал бързо. Но така и не успявам да науча нищо за загадъчната му фондация.

Сервитьорът дойде и двете си поръчаха кафе. Когато се отдалечи, тя продължи:

— Люси, положението наистина е опасно. Вече не е игра. Последния път, когато бях във „Флори“, видях личната асистентка на татко да пристига. Придружаваше я красиво младо момиче. Имаш ли представа коя е?

— Никаква. Друга асистентка?

Дейзи се засмя.

— Как не! Маргарет едва ли изгаря от желание да има такава асистентка! Момичето беше наконтено като от картинка. — Тя се облегна на стола, объркана и изтощена. — Тъна в догадки. Интернет не разбулва мистерията.

— Ще се опитам да науча нещо. — Люси поклати глава. — Все едно пия кафе с призрак. Всички момичета ми се обадиха да ми съобщят за теб.

— Ще ми се да бях подочула разговорите ви — пошегува се Дейзи. — Щяха да ме развеселят. Не ми отредиха много място в медиите, нали?

— Да, за жалост. Следващия път гледай да умреш в новинарска суша — отвърна Люси и двете се засмяха, вкопчили се в оскъдните поводи за веселие, които положението им предоставя.

— Просто продължавай да разпитваш — каза Дейзи. — Не забравяй какво говорихме.

— Непременно — усмихна й се смело приятелката й. — Разчитай на мен! Пет пари не давам какво ще измисли старият кучи син!

Дейзи й се усмихна в отговор и двете си стиснаха ръцете по-здраво от всякога.