Лулу Тейлър
Златна клетка (41)

41.

След като се съгласи да участва в плана, който Маргарет Андерсън й предложи, Коко откри, че вече не е господарка на живота си.

В безупречния си кабинет Маргарет я бе накарала да подпише споразумение. Тя не си направи труда да прочете обширния текст. Провери само колко ще й платят и кога и какво трябва да направи в замяна. Клаузата за парите й се стори пределно ясна — петдесет хиляди лири стерлинги, половината предварително, другите — когато задачата й приключи. „Петдесет хилядарки! Достатъчно за ново начало! Ще ги вложа в студио за танци. Ще помисля дали да не включа и Роберто…“ Клаузата със задълженията беше по-смътна — трябвало да предоставя информация, доколкото й е достъпна, според изискванията на дрън-дрън-дрън. Тази част я отегчи бързо, прескочи я, стигна до края и подписа.

— Добре — каза тогава госпожица Андерсън. — Сега ми продиктувай банковата си сметка, за да преведа първата сума.

— Нямам — отвърна Коко. — В брой, моля.

— Нямаш банкова сметка? Е, добре… В брой, щом желаеш. Сега ще ти дам малък аванс — петстотин да речем — а по-късно ще ти доплатя. Съветвам те обаче да си откриеш сметка. Така парите ти ще са на сигурно място. Необходими са ти само паспорт и адресна регистрация.

Коко въздъхна кисело и прокара пръсти през светлата си коса.

— Нямам паспорт. Нямам и адрес.

Маргарет Андерсън се намръщи.

— Нямаш паспорт? Непременно трябва да се погрижим за това. Имаш ли свидетелство за раждане?

— Сигурно е у мама.

— Тогава ще се наложи да го вземеш. Например, когато й гостуваш за Коледа.

Коко не възнамеряваше да посещава майка си на Коледа — нито когато и да било всъщност — но предположи, че ще издържи някак срещата, ако това е единствената възможност да си получи останалите пари.

След като Коко подписа споразумението, Маргарет сякаш реши, че я притежава. Върна се с нея в хотела, уреди сметката и извика такси. За нула време се озоваха в къща в Кенсингтън — от онези снежнобелите като сватбена торта с колони отпред.

Жената я поведе по стълбите към третия етаж, обяснявайки:

— Господин Дейнджърфийлд ще ти предостави едно от свободните си жилища, докато работиш за него. Ще те регистрираме тук като наемател. Така ще имаш постоянен адрес, за да ти разкрием банкова сметка и да ти набавим всичко необходимо.

Влязоха в апартамента и Коко се огледа доволно. Беше малък, но много удобен. В дневната имаше голямо, широко канапе. От двете му страни бяха поставени лампи, а пред него — телевизор с плосък екран. До френския прозорец, който отвеждаше към миниатюрен балкон, имаше маса с два стола. В другия край се намираше кухнята с овален барплот. Спалнята с боядисани в кремаво стени беше с вграден гардероб, тоалетна масичка и спретнато двойно легло.

— Хубаво е — констатира Коко.

— За щастие не се налага да плащаш наем — отбеляза Маргарет.

— Ммм… Някой ден ще си купя нещо такова — обяви нехайно момичето. — Този район ми харесва.

— Ако имаше един милион лири, несъмнено ти го препоръчвам — каза язвително Маргарет.

— Един милион? — ахна тя.

— Горе-долу. В Южен Кенсингтън сме, скъпа. — Махна на Коко да седне на канапето. — Трябва да уточним някои подробности. Господин Дейнджърфийлд вероятно не осъзнава, че не си в подходящ вид, за да се срещнеш със сина му.

— Какво ми е? — учуди се Коко.

— Какво ти е? Неприятно ми е да го кажа, скъпа… — Винаги произнасяше „скъпа“, сякаш не успява да се насили да изрече „Коко“. — Но почти нищо не е както трябва. Господин Дейнджърфийлд явно смята, че са ти необходими само няколко елегантни рокли, за да те представим в порядъчното общество. Но, както професор Хигинс е знаел много добре, не е толкова лесно.

— Професор кой? — попита подозрително момичето.

— Няма значение. С две думи, необходими са ти няколко урока, преди да реша, че си готова да изпълниш специалната си задача. Ще ти изпратя четива с указания. Това са ти ключовете. Имаш ли мобилен телефон? Кажи ми номера. О, божичко, телефонът ти е в плачевно състояние. — Маргарет поклати глава и зацъка неодобрително с език, но предизвикателството, пред което я бяха поставили, очевидно не я плашеше, а по-скоро я изпълваше с енергия. — Добре! Мисля, че засега това е всичко. По-късно ще ти се обадя. Довиждане.

Когато Маргарет си тръгна, Коко затанцува из апартамента, надавайки възторжени възгласи. Имаше собствено жилище в Южен Кенсингтън, пари в джоба, хора, които се интересуват и се грижат за нея, и — най-хубавото — не се налагаше да спи с някого в замяна.

Е, поне засега.

 

 

Не посети майка си на Коледа. Знаеше твърде добре какво ще я сполети. Рискуваше майка й изобщо да не я познае. Два дни по-късно обаче, когато Мишел най-вероятно се беше посъвзела от махмурлука, Коко застана пред прага на старата къща на майка си.

Озърна се. Мястото беше изпълнено със спомени, повечето мрачни. Тук й бяха отнели най-доброто нещо в живота й — Джамал. Нищо не й навяваше приятни чувства.

„Тръгна ли си днес, повече няма да се върна“ — каза си тя.

Оставаше й само една крачка, за да се освободи окончателно. Коко пое дълбоко дъх и почука на вратата. Дълго време отвътре не долиташе никакъв звук. Най-сетне чу бавни стъпки и вратата се открехна леко.

— Да? — каза гърлен глас, одрезгавял от хиляди изпушени цигари. Помътено око надзърна от пролуката.

— Аз съм, мамо.

Вратата се открехна още малко, разкривайки опустошеното лице на Мишел, сбръчкано и осеяно със спукани капиляри. От двете й ноздри излизаха тръбички, които изчезваха някъде зад главата й.

— Шанел? — каза смаяно тя.

— Да. Пусни ме да вляза.

Искаше да се скрие бързо от любопитни погледи.

Майка й отстъпи назад с учудено изражение.

— Какво правиш тук? Не се обади, че ще идваш! Трябваше да ме предупредиш. — Тя се втренчи в Коко. — Какво си направила с косата си?

— Сама ли си? — попита Коко и влезе в дневната.

— Да, да. Сама съм. Бил офейка. — Майка й я последва, тътрейки по пода розовите си чехли. Пооживи се, сякаш едва сега осъзна, че Шанел й е дошла на гости. — Е, изненада ме приятно, момичето ми! Чудех се дали си жива!

— Е, вече знаеш. — Тя седна на канапето. — Как си?

Мишел поклати глава. Изглеждаше още по-състарена; сякаш е на преклонна възраст, а не на петдесет.

— Не особено добре, скъпа моя. Емфиземът ме мъчи. Дават ми кислород и прочее, но не обещават да се поправя.

— Мамо, дойдох, защото ми трябва нещо — Коко смени бързо темата. — Свидетелството ми за раждане.

Майка й застина.

— Защо ти е? — попита след малко.

— Трябва ми.

— Защо ти е притрябвало точно сега?

Коко изсумтя.

— Как мислиш? Всеки трябва да има свидетелство за раждане. Искам да си извадя паспорт.

— О… Ще ходиш на някое хубаво място, а? — Мишел се настани във фотьойла. — И аз искам да отида на екскурзия.

— Ще пътувам по работа, но няма да ми издадат паспорт без свидетелство за раждане. У теб ли е или не?

Майка й мълча дълго, дишайки със звучно свистене.

— У мен е. Но трябва да го донесеш. Аз не мога.

Коко се изненада. Осъзна, че е очаквала майка й да го е изгубила, да започне да се оправдава, да се окаже безполезна както винаги.

— Къде е?

— Горе. Под леглото ми. В една кутия за обувки има голям кафяв плик. Върху него пише „Свидетелство за раждане“. В плика е. Но… — Тя протегна ръка с тревожен поглед. — Там има и други неща. Обещай ми да не ровиш. Лични са.

— Няма, разбира се. Животът ти не ме интересува.

Коко стана и заизкачва стълбите към стаята на майка си. Е, Мишел вече беше сама. Нищо чудно, че мъжете бяха изчезнали. Майка й вече беше възрастна и болна, нямаше какво да им предложи. Изпита жал към нея при мисълта, че тя вече няма за какво да живее.

Коко влезе в спалнята и надникна под леглото. Веднага се разкиха — подът беше покрит с дебел слой прах, върху който се търкаляха куп непотребни вещи: стари обувки, чорапогащници и какво ли още не. Видя и голяма кутия. Пресегна се и я издърпа. Изтупа прахоляка и валмата от косми върху капака. Повдигна го. Вътре имаше писма, картички и снимки, но те не я интересуваха. Избута ги настрани, зървайки мимоходом майка си на някои от тях. Откри плика.

Извади го и издърпа свидетелството за раждане. Прочете си името, датата на раждане, адреса. В графата „Майка“ беше попълнено името на Мишел. А в графата „Баща“ пишеше „неизвестен“. Разбира се. Иронично се усмихна. Знаеше, че баща й е неизвестен. Знаеше го със сигурност. А и майка й нямаше да й позволи да се качи тук, ако криеше някаква истинска тайна. Винаги си беше повтаряла, че Мишел няма представа кой е баща й. Но вътрешният глас й нашепваше други възможности. Все пак дълбоко в себе си се надяваше да открие нечие име. Но име нямаше.

„Освен ако не е искала да го впише. Не е искала той да разбере“ — каза си.

Нямаше смисъл да тъне в догадки. Прибра свидетелството в плика, ритна кутията под леглото и се заспуска бързо по стълбите.

— Намерих го, мамо! Чао!

— Нали няма да тръгваш? — извика немощно Мишел.

— Е, нямам много време…

— О, хайде, Коледа е! Остани да пийнем по чаша чай. Не знам кога ще те видя отново.

Коко спря в антрето. Входната врата изглеждаше изкусително близо, а отвъд нея — свободата. Но… състоянието на майка й… Беше очевидно, че дните й са преброени. „Всъщност, доколкото я познавам, ще се крепи години наред“ — помисли си.

— Шанел?

Гласът на майка й прозвуча жалостив, дрезгав и пресеклив, сякаш се бори за всяко дихание.

— Да… Добре. Една чаша чай. После тръгвам. — Тя се запъти отново към дневната. — Аз ще го направя. Надявам се проклетото мляко да не е вкиснато.