Лулу Тейлър
Златна клетка (28)

28.

— О, божичко, това е истинско бедствие, гибелно бедствие — простена Алън и обгърна глава с длани. Седяха до ниската масичка в кабинета му, отрупана със счетоводни документи за финансите на хотелите.

Дейзи го потупа успокоително по ръката.

— Хайде, Алън, няма страшно. Аз ще ти помогна. Освен това положението е далеч по-добро от преди.

— Права си. — Той вдигна поглед, но изражението му остана мрачно. — Благодарение на теб, Дафни. Знам го. Ти внесе ред и несъмнено резултатите са по-добри. — Той се приведе и взе един лист. — Но резервациите са намалели. Няма как да не го признаем. И дори да не ме уволнят, може да затворят хотела и всички да останем без работа.

— Така ли? — възкликна ужасено Дейзи. — Мислех, че бизнесът върви добре. Намираме се на стратегическо място в центъра на града и имаме достатъчно посетители.

Алън я погледна отчаяно.

— Конкуренцията е жестока. И не привличаме достатъчно туристи и бизнесмени. Обречени сме, Дафни, обречени. Опасявам се, че това е истината.

Дейзи се засмя.

— Не бъди толкова черноглед. Сигурна съм, че когато директорите дойдат следващата седмица, ще ги изненадаме приятно.

Работеше в „Ескалибур“ от шест месеца и постепенно се бе превърнала в незаменима част от персонала. След като почистеше стаите, помагаше на Алън. Той явно не се учудваше, че не настоява да й плащат за допълнителната работа. Такъв си беше — не обичаше да се задълбочава в нищо. Дейзи стана дясната му ръка. Лека-полека в кабинета му се възцари ред; документите и фактурите вече се плащаха навреме. Дейзи промени работния график и установи, че ако се освободи от няколко излишни — и ненадеждни — служители, може да повиши останалите. Това й спечели огромна популярност. Всички знаеха, че животът в „Ескалибур“ се е подобрил след появата й.

Алън беше на седмото небе. След няколко месеца реши, че не е необходимо Дейзи да работи като камериерка, и я назначи на пълен щат в кабинета си. Повиши и заплатата й благодарение на спестеното от нововъведенията й.

— Браво, Дафни! — повтаряше той. — С теб сме ненадминат екип!

Дейзи се засмиваше и кимаше.

Често, след като Алън си тръгнеше, тя оставаше в кабинета, включваше компютъра му и влизаше в системата на компанията, проучвайки всичко за „Ескалибур“ и собствениците му — компания, инвестираща в недвижима собственост, наречена „Крейвън Далзиъл & Ко“.

Когато не разследваше хотела и компанията, четеше книги за бизнес, които вземаше от местната библиотека, и научаваше как да прилага новите си познания. Помагаше й, че баща й й беше дал солидна основа в бизнеса. Разбираше термините — приходи, загуби, текучество, нетна печалба, — но само на теория. Досега не й се бе налагало да прилага на практика натрупаните познания. Затова се трудеше усърдно да усвои как теорията се превръща в реалност.

— Слушай, Алън — каза му тя, усетила, че е назрял моментът да сподели част от плана си. — Имам някои идеи как да впечатлим ръководството. Искаш ли да ги чуеш?

Той я погледна нетърпеливо.

— Разбира се! Знаех си, че ще ме спасиш. Извадих истински късмет, че дойде да работиш тук, Дафни. Казвай.

 

 

Дейзи се прибра у дома едва след девет вечерта. Отвори входната врата и тъкмо се канеше да изкачи стъпалата към апартамента си, когато мъжът от сутерена я заговори:

— Здрасти, Дафни! Закъсняваш.

— О, здрасти, Нейтън. Как си? — усмихна му се тя, но сърцето й подскочи.

Беше приятен мъж — блед студент с пооредяла светла коса — и очевидно се опитваше да се сприятели с нея. Вероятно се надяваше и на повече, но щеше да удари на камък — не беше нейният тип.

— Добре. Искаш ли да отидем в кръчмата да пийнем по бира?

— Много мило, Нейтън, но…

Лицето му помръкна.

— Набързо? В „Адмирала“?

Дейзи усети, че е прегладняла, и си спомни, че в „Адмирала“ предлагат и храна.

— Добре — отговори импулсивно. — Но наистина набързо. Изтощена съм. И, Нейтън…

— Да?

Лицето му се беше разведрило и той се усмихваше широко.

— Това не е среща. Ясно? — уточни тя строго, но с усмивка. — Излизаме само като приятели.

— Да, да. Разбира се. Ще си взема палтото.

Докато с Нейтън вървяха към „Адмирала“, тя се замисли за някогашния си социален живот. Навремето й звъняха богати лентяи и я канеха на коктейли с шампанско и водка в най-нашумелите градски клубове или я извеждаха на вечеря в най-изисканите нови ресторанти. За някогашната Дейзи да отиде в локал в покрайнините на Бристол с беден студент беше равносилно да отлети на луната.

Нейтън й говореше, докато крачеха по тъмните, осеяни с боклуци улици, но тя не го слушаше.

„Наистина ли някога пътувах с частен самолет? И имах на свое разположение оборудвана с всичко необходимо яхта?“ Сега не й се вярваше, че е предприемала импровизирани пътешествия по Средиземноморието с яхтата на Деди. Струваше й се невъзможно с приятелките й да са си отдъхвали от бурния нощен живот, изтегнати в дизайнерски бански костюми върху шезлонги на палубата.

Дълбока бездна делеше този живот от мястото, където отиваше да хапне бургер и пържени картофки с Нейтън. Сега обаче очите на Дейзи се бяха отворили. Научаваше за другите, за милионите извън света на малцината избрани. Когато с Нейтън седнаха и си поръчаха храна, тя осъзна, че някои неща от предишния й живот я карат да се чувства неловко.

„Още една причина да преследвам упорито целта си — каза си строго. — Ще покажа на всички, че не се плаша от работа и мога да преуспея и без семейното наследство.“

След два часа се върна в апартамента си. Вечерята навън се бе оказала неочаквано забавна. Напомни й колко самотна се е чувствала през последните няколко години, когато само редките разговори с Люси й бяха отдушник. Работата поглъщаше почти цялото й време, а през останалото доусъвършенстваше плана си.

Понякога я налягаше непосилно униние, но тя отказваше да се предаде. Направеше ли го, значи онзи кучи син щеше да спечели, а тя не смяташе да му го позволява. Щеше да се справи. С всеки изминал ден се научаваше да се грижи за себе си все по-добре, да харчи разумно парите си и да превъзмогва миналото. От него й беше останало само едно — желанието да отмъсти на баща си.

Тя отиде и провери имейлите си, преди да си легне. Отвори уебстраницата на хотел „Дейнджърфийлд Флори“ и я разгледа. Не беше променена, откакто я провери за последен път. Връзката към бутика й беше изчезнала отдавна, разбира се. Бизнесът с обувки беше приключил скоро след като бе напуснала семейството.

Изведнъж забеляза нова връзка — фондация „Дейнджърфийлд“. Определено я виждаше за пръв път. „Сайтът се създава в момента“, гласеше заглавната страница. „Очаквайте новини“.

„Това пък какво е? Какво ли е измислил татко сега? Трябва да го държа под око.“

През нощта сънува обичайния кошмар. Намираше се в огромна къща, която отначало напомняше Торнсайд Менър, но бързо ставаше ясно, че е по-голяма от стария й дом. Всяка врата, която отвореше, я отвеждаше до друга, нова част, за чието съществуване дори не подозираше. Търсеше някого, но не беше сигурна кого. Знаеше само, че трябва да го намери, но той винаги оставаше извън полезрението й. Накрая, когато усетеше, че е съвсем близо, отваряше поредната врата и зад нея се оказваше Деди. Виждаше я и започваше да крещи и да размахва юмрук срещу нея. Тя побягваше през непознатите коридори, но той я следваше по петите или се появяваше пред нея, или я причакваше зад някой ъгъл, за да я улови и накаже. Винаги се събуждаше с разтуптяно сърце, с горчилка в гърлото и настръхнала от страх.

И сега усети познатото гадене. Включи бързо лампата и се опита да се успокои.

„Не искам повече да се страхувам от него — помисли си. — Не разбирам защо продължава да ме измъчва. Освен това трябва да се страхува той, а не аз.“