Робер Мерл
Добре охранявани мъже (7)

Седма глава

Анита пристига в сряда вечер, тъкмо когато се готвим с Дейв да отидем в столовата. Тя е бледа, уморена, напрегната. Целува ме вяло, махва с ръка на Дейв, заявява, че умира от глад, но първо иска да се изкъпе и преоблече. И се затваря заедно с куфара си в банята.

Посрещането не трае повече от три минути. Твърде кратко след месец и половина отсъствие. Обаждам се по телефона на мистър Бароу, за да го попитам дали мога да доведа Анита в столовата. С удоволствие, докторе — отвръща ми той с мазния си и жесток глас. — Кейт и аз ще бъдем щастливи да я поканим на нашата маса (пауза), както и вас, разбира се, (казано мимоходом и с пренебрежителен тон). А за Дейв, предполагам, ще се чувствува по-добре заедно с другарчетата си. (И още как! — прошепва Дейв, грабнал другата слушалка.)

Затварям телефона и чакам, чака и Дейв, и двамата седнали, и двамата смълчани. От време на време погледите ни се срещат и той веднага отвръща очи. Знам съвсем точно какво става сега в него. Почувствувал е колко много са ме разочаровали тези първи минути, мъчно му е за мен, доволен е за себе си.

По подобие на Венера и Анита трябва да се е възродила от допира си с водата. Кратко спиране на прага на стаята, предназначено за всеобщо възхищение. Разкошни махагоновочервени коси се спускат на къдри върху изящната и силна шия, съвсем малко червило на устните, леки сенки около зелените очи, един-единствен, но изящен накит: златно колие около врата, което подчертава млечнобялата й кожа; и всичко това подсилено още по-умело от строгостта на една черна, съвсем гладка рокля, която тя изпълва добре и сигурно струва цяло състояние. Стои изправена пред нас, самоуверена, отметнала глава по непознат за мен начин, сякаш съзнанието за собствената й хубост вече се подсилва от значимостта на длъжността й.

Отправям й не особено възторжен комплимент. Дейв мълчи. Тя не обръща внимание на доста равнодушния прием, гладна била, съобщава гордо, сякаш нейният глад е нещо много по-ценно от нашия и величествено ни повежда към столовата, но върви толкова бързо, че Дейв и аз едва я догонваме.

В столовата, където пристига с „едни гърди“ преди нас, тя прави, естествено, силно впечатление във вече пълната зала. Тук няма човек, който да не знае коя е Мартинели, да не знае за високия й пост, редките й появявания, голямата почит, която й засвидетелствува мистър Бароу. Ето го и него. Той се е изправил и се приближава към нас, тикайки шкембето си пред себе си, наклонил напред голия си череп, с лъщящо от уважение лице. И тъй като е висок, а тя — средна на ръст, той се навежда, тлъста елипса, която съвсем се закръгля над нея, обгражда я, обвива я с подмазващи любезности.

Анита скромно приема почестите. Тя демократично взема един поднос, който ще й зареди на шубера сервитьорката, и се запътва, и аз подире й, към запазената маса, като се усмихва наляво и надясно с непринудената изисканост на големите политици. Дейв ни оставя и аз се оказвам седнал между нея и Кейт Бароу. Не е необходимо да си давам труд да поддържам разговора. Мистър Бароу има очи и език само за съпругата ми. Мисис Бароу не смее нито да ме заговори, нито да ме погледне. Нали, така или иначе, Анита е големият човек. Аз съм от антуража, без особено значение.

Но ми се ще все пак, ако не за друго, то поне за да не се чувствувам неловко, Анита да ми отправя от време на време дума или усмивка. Но не го прави, може би защото въпреки всичко се смущава от смущението, което буди моето присъствие край нея, а може би защото не е в състояние да се измъкне от официалния и празнословен разговор, в който я е впримчил мистър Бароу. Тогава се опитвам да демонстрирам безразличие, дори леко разсейване и хвърлям бегли погледи из залата, но те са ми достатъчни, за да видя, че Дейв никак не се забавлява с „другарчетата си“.

Мисис Пиърс, седнала на масата на „А“-та, не пропуска нищо, изпива и с човка, и с очи Анита и ме стрелва със съчувствена усмивка, без това ни най-малко да й попречи да залива с поток от думи настанилия се от дясната й страна доктор Грейбъл. Вляво от нас, на една близка маса се настаняват Крофорд и Буридж. И те, тъй както се преструват, че са погълнати от онова, за което говорят, и без ни веднъж погледите им да се задържат върху нас, не ни изпущат в същност от очи. В един момент дори улавям бръснещ поглед от Буридж към Мартинели (имам, естествено, пред вид Анита), който съвсем не ми се струва благосклонен.

За моя голяма изненада по средата на вечерята — рязка промяна у Анита, неуловима за останалите, но не и за мен, познавам я много добре. Чертите на лицето й се изострят и навремени горната й устна потрепва в лек тик: признак за голямо вътрешно напрежение, независимо от забележителната й самонадеяност и привидно дълбокото внимание, с което слуша празните брътвежи на Бароу.

Явно, ние представляваме скандална двойка. В много по-голяма степен от женените ОМ, защото с тях вече са посвикнали и неприличието на интимните им отношения е ограничено, така да се каже, от оградата на Блувил. А Анита идва отвън. И фактът, че е толкова приближена на президентката, фактът, че въпреки това, както излиза, е предприела дългото пътуване от Вашингтон до Блувил само за да се озове в прегръдките на един ОМ; прави още по-силна тръпката на неодобрение. Тази тръпка аз я долавям в погледите или в отсъствието на погледи на самотните жени и на „А“-тата.

Затова и мистър Бароу не се обръща към мен, дори не благоволява да ме забележи. От нас двамата с Анита като двойка аз съм по-силно изразеният сексуален обект, този, който предизвиква скандала: равностойното в миналия свят на call-girl^[1], показана на публично място от някой държавен секретар. Явно е, че присъствието ми до Анита на масата на мистър Бароу се приема от него, от „А“-тата, от самотните жени като проява на лош вкус, търпеливо понасяна, но отблъскваща. За Кейт Бароу това пък е истинско мъчение, още повече че и на нея, както и на мен, са й пределно ясни скритите й помисли. Седнала на тясната маса, на която аз не мога да мръдна, без да докосна лакътя й и да протегна крака, без да се допра до нейните, тя просто изгаря. Изпитва същите чувства на влечение и отвращение като непорочния и чувствен пуритан, озовал се по необходимост в компанията на безпътна жена. Парализирана е от ужас да не би пред очите на всички и най-вече пред очите на мазния си другар да прояви към мен и най-нищожен интерес. И е решила горката да гледа само в чинията си, а вдигне ли глава, да впери поглед в мъжа си. Никога бъчва със сланина, никога говорилна машина на словесната бюрокрация не е била обграждана с толкова внимание!

Изпитвам огромно облекчение, когато се озовавам сам с Анита в стаята си, след като Дейв си е легнал. Не разменяме ни дума и тя започва да се съблича, стиснала зъби, а през това време й написвам на машината бележка, в която обяснявам, че трябва да си говорим за безобидни неща и да си пожелаем „лека нощ“, докато изключа подслушвателя. Подавам й листчето, тя го прочита със свъсени вежди и по вида й — в ужасно настроение е — разбирам, че трудното в следващите минути ще бъде именно този най-обикновен разговор.

Справяме се все пак, но с явно нежелание от нейна страна. Тя непрекъснато се затваря в дълги мълчания, от които с усилие я измъквам. Отбягва погледа ми. Почти ми е обърнала гръб. Облича пижама тя, която винаги ляга гола при мен. Изключвам най-после подслушвателя и намирам в леглото леден блок, който дори не успявам да съблека. Остава безчувствена към ласките ми и е толкова скована, напрегната и студена, че само след няколко минути се оказвам напълно импотентен. Ето как завършва месец и половина чакане: с плачевен провал.

Надигам се в пристъп на ярост. И тъй както съм гол, закрачвам напред-назад из стаята, неудовлетворен и ожесточен и казвам с глух, треперещ от гняв глас:

— Не си струваше да изключвам подслушвателя: щеше да бъде чудесно назидание за мистър Бароу. Браво, вече си съвсем в правия път. Приела си напълно табуто.

— Нищо не съм приела — отвръща безизразно Анита, сложила ръце под главата и вперила очи в тавана. — Понеже не можа да ме обладаеш, сега естествено ще стовариш всичко на мой гръб.

— Като мръсен фалократ!

— Не съм казала такова нещо — възразява тя с вбесяващо спокойствие, докато очите й шарят из цялата стая, за да не срещнат моя поглед.

— Но си го помисли.

— Не съм си помисляла нищо подобно — отвръща тя със същата неумолима студенина. — И ще ти кажа още веднъж, не съм виновна аз, че не ме желаеш повече.

Приближавам се до леглото, вече извън себе си от яд и понижавайки все пак глас заради Дейв, й заявявам:

— Как мога да пожелая една жена, която не сваля дори горнището на пижамата си, за да се люби!

— Трябваше да ми го кажеш — изтърсва тя с такава безсрамна злонамереност, че аз съвсем се стъписвам. — Ето! — добавя тя, разкопчава пижамата и я съблича с войнишка изпълнителност. После отново ляга, неподвижна, опнала ръце край тялото, сякаш е застанала „мирно“. — Подчиних се. Доволен ли си? — казва ми тогава.

— Пука ми за твоето подчинение — отговарям й аз, грабвам пижамата и я запращам в лицето й.

— Благодаря за милия жест.

— Да, разбира се! Какво може да се очаква от един сексуалист! Тираничен! Арогантен! Груб!

— Не съм казала такова нещо! Престани да ми приписваш думи, които не съм изрекла.

— Но които си помислила, нали? Смееш ли да твърдиш обратното! Ето какво са успели да направят от теб за шест месеца с всекидневното обработване на пропагандата. Фригидна жена.

— Не съм фригидна — избухва тя. — Не съм виновна аз, че не можеш да се възбудиш.

— Да се възбудя! С дърво до мен!

— Не съм дърво! Ни най-малко! Имам съвсем основателни причини да ти го кажа.

— А, защото с други във Вашингтон се получава по-добре, нали? С пълноценните мъже на преклонна възраст? Или с другарки? Или пък със супердол!

— Наистина, Ралф — възвръща си тя изведнъж самообладанието си и ме смерва с леден поглед, — ти си невъзможен!

След предизвикателството и презрение!

— Искаш да кажеш, че въплъщавам сексуалиста такъв, какъвто са те учили да го виждаш?

— Сцената, която ми правиш, е най-добрата поука.

— Чудесно! Най-после проглеждаш! Най-после виждаш Ралф Мартинели такъв, какъвто е! Той от десет години е край теб и ти не си разбрала какви лоши помисли има!

Не ми отговаря нищо и чувствувам как настъпва голямото категорично мълчание, толкова гъсто, та с нож да го режеш.

Обличам пижамата си, защото ми става студено. Върху нея слагам и халата. Опитвам се да размисля, но разумът ми, огнена топка, се мята в истински хаос. В този миг мразя Анита и омразата ме заслепява в първите няколко секунди.

Но у мен винаги е имало прибой за такива сриващи се вълни. Сядам на леглото, поглеждам я и вземам ръката й в своята. Очаквам да я отдръпне, но тя няма да допусне подобна грешка. Оставя ми я — безжизнена. Пръстите ми стисват мъртви, непринадлежащи никому пръсти. И това отново е предизвикателство. Налице е откритото насилие: запратената й в лицето пижама. Но има и друго насилие — насилие чрез измама: ръката, която се подава, за да ви отблъсне. Тази ръка в същност е символ. Когато легнах в леглото при Анита, тя, преструвайки се, че се отдава, се отдръпна. Горнището на пижамата, пасивността, притаената неприязън — все малки, подли отблъсквания.

Добре. Аз пък няма да отблъсна грубо тази ръка, която не иска моята. Полека я поставям върху чаршафа. Сега или никога трябва да приложа моята терапия на поведението. Изправям се и закрачвам отново из стаята, но този път спокойно, без изблици на ярост, без стиснати в джобовете на халата юмруци. Не искам да мразя Анита. А още по-малко искам да стана женомразец. Ако съм извлякъл някаква поука от живота, то тя е никога да не се заблуждавам кой е истинският ми враг. Врагът не е Анита, нито нейният пол. В завъртялата ни сега вихрушка, във всеобщото объркване аз се вкопчвам в единственото непоклатимо нещо: обичта ми към Анита. И я утвърждавам: не е вярно, Анита не може да е станала друг човек. Преди малко й го казах: не вярвам в появилите се изневиделица лоши помисли у обичните ни хора.

Прехвърлям отново в главата си като на филм, цялата вечер, от пристигането й до мига, който сега преживявам. Откривам най-после връзката. И всичко ми просветва.

Сядам отново до нея на леглото, но без да вземам ръката й и полека я питам:

— Анита, ще ме напуснеш ли?

Дълго мълчание.

— Да.

— Затова ли дойде в сряда?

— Да.

— Не искаше да ми го съобщиш с писмо. Предпочиташ лично да ми го кажеш, така ли?

— Да.

Не продължавам. Трябва ми все пак малко време да овладея гласа си.

— В такъв случай много съм ти признателен, не си избрала най-лекия път.

— Исках да ти обясня…

Аз все още съм изпълнен с неверие. Не мога да повярвам, че ще се разделя с една част от живота си. И първо й задавам най-тревожния за мен въпрос:

— Окончателно ли ще ме напуснеш?

— Не знам.

Мълчание. Гласът ми прозвучава безизразно:

— Това твое решение ли е?

— Разбира се, че не.

И веднага продължава разпалено:

— Слушай, Ралф. През всичките шест седмици, през които не съм те виждала, се повтаряше все една и съща история: всеки понеделник отивам при Бедфорд и я питам дали има нещо против да прекарам съботата и неделята в Блувил. Отвръща ми с най-сладка усмивка: „Разбира се, че не, Анита!“ — и добавя ни в клин ни в ръкав: „Това, изглежда, е нещо като наркотик: не може без него.“

— Не е възможно.

— Напротив.

Идва петък вечер и по телефона ми се обажда секретарката на Бедфорд. Спешно е, Мартинели, казва ми тя, президентката ви чака в Кемп Дейвид, налага се да поработите в събота и в неделя.

— О, това е отвратително! Защо го прави? От ревност ли?

— Не, не й вдъхвам, слава богу, подобен род чувства. Бедфорд действува по убеждение.

— И ти споделяш ли нейното убеждение?

— По отношение на мъжа — съвсем не.

— Променила си се — казвам й и се насилвам да се усмихна.

— Не — отвръща тя разгорещено. — Не съм се променила Освобождението на жената е едно. А омразата към мъжа — друго. Омразата към мъжа е чисто и просто психопатия. Никога не съм се поддавала на такива налудничави идеи.

— Но сега да.

Изплъзна ми се неволно и вече съжалявам. Анита ме поглежда и ми казва:

— Извини ме, Ралф. Превърнала се бях в бучка лед. Не знаех как да подхвана, за да ти кажа, че те напускам.

Поставям ръка върху нейната ръка.

— Забрави тия глупави думи. Продължавай. Разправяше как са ти проваляли съботите и неделите. Три пъти се обади, че няма да дойдеш, значи, историята със спешната работа три пъти се е повторила.

Тя стисва устни.

— В различни варианти и с все по-малко прикривана неприязън от страна на Бедфорд. Както и с постоянно отслабване на влиянието ми за сметка на това на Дебора Грим. Явно, не бях вече в „правия път“. Имах усещането, че ставам „предател“.

— А последната седмица?

— Тя е седмицата на голямото решение. В петък Бедфорд ме вика в кабинета си. Разтапяща се от любезност ми съобщава, че ме е назначила посланик на САЩ във Франция.

— Но това е много голямо повишение, Анита.

— И да, и не. Задачата, която ме очаква там, е важна, но същевременно е и средство, с което ме отдалечават от тук.

— Туй ли е то, голямата беда?

— Бедите са две, едната произтича от другата. Цитирам ти Бедфорд: „Когато отидете в Париж, Анита, ще ви се налага само от време на време да прескачате до Вашингтон. И повече никакъв Блувил. Трябва да се сложи край на тази история.“

— И таз добра! Не я ли попита защо?

— Разбира се. Ето какво ми отговори: „Считам, че една омъжена дипломатка, привързана на всичкото отгоре към мъжа си, поема голям риск за сигурността си.“

— Същото разправяха до неотдавна за дипломатите хомосексуалисти.

— Не й го припомних. Поисках двадесет и четири часа да размисля и в събота й казах, че приемам. При условие аз лично да ти го съобщя. Направи невъзможното, за да ме накара да се откажа от последното си идване тук, но аз не отстъпих. И тя ми определи сряда. В другиден заминавам за Париж.

— Но това е изнудване, Анита — казвам аз с разтреперан глас, — трябваше да откажеш.

Тя ме поглежда, отвръща очи и промълвя уморено:

— Ралф, ти си тук, в Блувил, и изобщо не си даваш сметка под какъв режим живеем.

Произнасяйки тия думи, тя още повече понижава глас, сякаш не бях изключил подслушвателното устройство.

— Ако бях отказала — подхваща тя отново, — щях да вляза в черния списък и много трудно щях да си намеря работа.

— Ти!

Кимва утвърдително:

— Да, аз!

— Тогава — възкликвам аз — щеше да дойдеш да живееш при мен в Блувил. Тук има женени ОМ.

— Бедфорд е помислила и за тази вероятност; даде ми да разбера, че в такъв случай ти ще трябва да напуснеш Блувил.

Вдигам отчаяно ръце.

— Как би могла да направи такова нещо? Блувил принадлежи на частна фирма. И аз върша полезна работа тук.

— Твоята работа никак не интересува Бедфорд.

Поглеждам я, зинал от изумление.

— Откъде знаеш?

— Когато идвам тук, от Белия дом ме молят да вземам отчета за работата на Стинмайер и на Джеспърсън, който ми се предава в затворен плик от мистър Бароу. Но никога отчет за твоята работа. Слушай, Ралф, прояви малко логичност: защо ще се вълнува Бедфорд за оцеляването на мъжете?

Мълчание. Това изречение е извънредно важно: ще го премисля утре. Сега — най-неотложното:

— Не мога да повярвам, че поне Хелсингфорт не се интересува от моите изследвания. Подадох си оставката, тя я отхвърли.

— Знам, знам — въздъхва Анита. — Именно отхвърлянето на оставката ти беше част от пазарлъците през две последователни съботи и недели.

— Искаш да кажеш, че Бедфорд е внушила на Хелсингфорт да я отхвърли?

— Да, чрез моето посредничество и изразено по следния начин: „Анита, ако искате Хелсингфорт да не приеме оставката на доктор Мартинели, обадете й се по телефона от мое име. Но не отивайте там.“ И това беше преди две седмици.

Настъпва дълго мълчание, дъхът ми секва, но най-после подхващам:

— Не вярвам Хелсингфорт изобщо да няма думата! Ако открия ваксина срещу енцефалит 16, нали фирмата „Хелсингфорт“ ще натрупа колосално богатство, когато я пусне на пазара.

Анита вдига рамене.

— Не е сигурно, че ще може да я пусне на пазара. Преживяваме икономическа криза. Възможно е да стане и по-лошо, но още отсега всеки ден се закриват предприятия. Хелсингфорт е почти разорена и едва ли е останало нещо от могъщата фармацевтична империя, основана от мъжа й. Ако не са дотациите, които й осигурява Бедфорд, отдавна да е затворила Блувил.

— Искаш да кажеш, че Бедфорд държи в ръцете си Хелсингфорт чрез дотациите?

— В известен смисъл, да. Но не е толкова просто. Двете са тясно обвързани. Хелсингфорт финансира на широка нога предизборната кампания на Шърман. А може би знае и това-онова за Бедфорд и по-точно за връзките й с Шърман.

Мълчание. Поглеждам я. Опитвам се да схвана трудно за схващане положение.

— Ако правилно разбирам, като заминаваш за Париж, ти ме предохраняваш срещу инициатива на Бедфорд, но не ме предохраняваш от инициатива на Хелсингфорт. Тя си запазва все пак известно право на самостоятелно решение.

— Да — отвръща Анита. — Горе-долу е така.

Като размислям малко, се изумявам, че така естествено изрекох думите: „Ти ме предохраняваш“, обръщайки се към Анита. Преди две седмици, когато си подадох оставката, бях горд от смелостта си, горд, че съм „заставил“ Хелсингфорт да я отхвърли… Каква детинска самонадеяност! В действителност аз не съм нищо друго, освен едно нахално хлапе, което не са наплескали, защото е „предохранявано“. И в същата секунда си давам ясна сметка: само съм хранил илюзията, че имам право на свободен избор. Превърнали са ме в марионетка, чиито конци дърпат три жени: Бедфорд, Хелсингфорт, Анита. От тези три жени само една-единствена е благосклонна: която заминава, за да ме „предохрани“.

В момента почти не усещам болката от раздялата с Анита. Получавам друг, много по-жесток удар: унижението. Пот потича под мишниците ми, по гърба, в косите ми. В малката стая миризмата й веднага ме подразня. Боя се да не я усети и Анита. Ставам, свалям халата и отивам в банята да взема един душ. После се разтривам с одеколон. Накланяйки неволно шишето, забелязвам, че ръцете ми треперят.

Когато се връщам от банята, Анита ме подсеща да включа подслушвателното устройство, за да разиграем обяснението, което току-що имахме. Споделям мнението й. Разумно е, както казва Стин, „да се отдаде дължимото на шпионирането“.

Но в „сцената“, чийто сценарий уточняваме предварително, се получава все пак двусмисленост, която ме изненадва. В отделни моменти Анита ми се струва едва ли не по-искрена, отколкото преди малко, и особено когато ми казва:

— Няма да ти припомням коя съм аз, Ралф. Преди всичко career woman^[2], което по моите разбирания предполага следното: никакво семейство, никакъв съпруг, никакви деца.

— Как така никакъв съпруг! — възкликвам аз с желанието да вляза в нейния тон.

— Така — отвръща тя настръхнало, което, струва ми се, далеч не е престорено. — Никакъв съпруг в общоприетия смисъл на думата. Нима си забравил, Ралф, нашата уговорка? По взаимно съгласие ние унищожихме на практика съдържанието на брака, като запазихме външно законната си връзка.

После пък, когато заговаря за бъдещия си пост, тя е някак много по-разпалена, отколкото го изисква сценарият.

— Достигнах до един връх, Ралф. Изтощително е, но същевременно е и опияняващо да си сред тримата или четирима души, които се радват на доверието на президентката. Научих много, Ралф. Научих извънредно много. И заявявам без самохвалство: напълно отговарям на поверената ми задача…

Не си спомням какво точно отговарям; по всяка вероятност нещо от рода на: жертвуваш мъжа си заради кариерата. Та помисли си само, глупачке: колко много мъже са пожертвували съпругите си заради кариерата, но не като ги напускат, а като практически ги изключват от живота си! Но тъй като изпълнявам, доколкото мога, ролята си в това псевдообяснение, гледам Анита и си мисля: не е само диктатурата и изнудването на Бедфорд. Не е само необходимостта да ме предохранява. Има и нещо друго, което поставено в едното блюдо на везните, натежава много повече от блюдото, в което съм поставен аз: амбицията на един цял живот.

Най-после настъпва моментът да се спусне завесата в тази комедия. Предлагам, както сме се уговорили, развод на Анита. Тя отказва. В нейните очи той е „толкова старомоден, колкото и бракът“. Решаваме, че ще запазим един към друг братска обич. Но физическата връзка завинаги е прекъсната. Анита няма да идва повече да ме вижда в Блувил. Ще си пишем.

Изключвам подслушвателя и едва се мушвам в леглото, тя се хвърля в прегръдките ми, гореща и тръпнеща. За нея, струва ми се, това е реванш. Но не и за мен. Унижен съм от зависимостта си и от лъжите, към които ни принуждават да прибягваме. Реагирам обаче така, както тя го желае: тялото ми, изглежда, желае самостоятелно да взема собствените си решения.

Кипежът е уталожен, но аз не изпитвам никакво уталожване на духа. Лежа по гръб в тъмнината с широко отворени очи. Сърдя се двойно повече на Анита, първо, защото ме отблъсна, после, защото ме прие. Според мен тъжното ни сбогуване не предполагаше подобни ласки.

Появи ли се веднъж съмнението, то разяжда всичко. Сега се питам дали наистина от деликатност Анита е искала лично да ми каже за раздялата ни. Да чуя думите от нейните уста или чрез тялото й?… Всичко стана така, сякаш не е искала напразно да прави това последно дълго пътешествие. А и се възхищавам от умението й да заповядва на плътта си: леден блок или огнена пещ. Но винаги господарка на себе си и на положението.

Впрочем край на напрежението, на нервността: до мен лежи една съвсем друга жена: омиротворен дух в удовлетворено тяло. И удовлетворено с моя помощ. Да не пропускаме край нас хубавите неща в живота, без да вземем всичко от тях, дори и „помощникът“ завинаги да излезе от живота ни още същата сутрин…

Сигурно съм задрямал за малко. Когато се събуждам, оказвам се сам в леглото. Чувам шум в кухнята, ставам и заварвам там Анита, облечена само с горнището на пижамата, седнала пред малката бяла масичка, да унищожава лакомо една голяма консерва от риба тон, измъкната от хладилника.

— Седни, Ралф — кани ме тя на собствената ми маса. — Позволих си да я отворя. Искаш ли? — пита ме сякаш с неохота.

— Не, не съм гладен.

— Аз пък съм — отвръща тя доволна, че няма да дели с мен. — Откъде имаш тази риба?

— От лавката. Предполагам, че искат лека-полека да ни накарат да свикнем с мисълта, че и ние трябва с нещо да допринасяме за прехраната си, макар да ни удържат доста голяма сума за храната в стола.

Но какво става в Блувил, не засяга Анита. Интересува я само това, което предстои да става в Париж. И за да ми обясни каква важна роля ще играе там, тя започва с пълна уста да ми описва международното положение.

Всичко, което ми разказва, е от огромен интерес за мен. Във вестниците, които получаваме в Блувил, няма нищо, абсолютно нищо за онова, което става отвъд нашите граници. Ще речеш, че отговорните редактори на отделите за международна политика в големите вестници са умрели заедно със специалните си пратеници и големите агенции по печата са изчезнали. Пълно затъмнение.

И преднамерено затъмнение, уточнява Анита, защото никога досега положението в страната не е било толкова тежко. Още от началото на епидемията моряците, летците, войниците в стотиците бази, пръснати почти из целия свят, за които Пентагонът изразходва огромни средства, започнаха да измират в такива мащаби и с такава бързина, че се наложи да ги изтеглят веднага обратно, та въоръжението да не попадне в ръцете на местното население. И все пак се е наложило да изоставят самолети, оръдия, танкове, и за нещастие, много усъвършенствувани атомни бомби, разположени в Тайланд, и сега се питат дали бившите ни съюзници не са ги продали на китайците.

Политическите последици от това изтегляне се оказаха неизмерими: всички чужди правителства, активно поддържани от държавния департамент, и по-специално тия в Югоизточна Азия и в Латинска Америка паднаха още през първите седмици. И веднага бяха заместени от национални режими. Те не са всичките комунистически, напротив. Но те всички имат една обща черта: неприязън и недоверие към Съединените щати.

Освен това управлението на Бедфорд буди в чужбина, като се започне от съседна Канада, тревога и неодобрение, а диктаторските й методи неведнъж са разобличавани. В канадската преса, запазила свободата си, антимъжкият сексуализъм на Бедфорд се сравнява с известни намеци с расизма на нацистите. Хиляди екземпляри от най-критично настроените към Бедфорд канадски вестници, макар и забранени, се прехвърлят от специални хора на различни места през границата и нелегално се разпространяват от ръка на ръка в Съединените щати.

Положението в Европа е още по-обезпокояващо за Белия дом. Епидемията там се появи по-късно, а борбата срещу нея започна по-рано. Европа много бързо се изолира от САЩ със санитарен кордон.

За Франция Анита изтъква един много важен момент: тя е единствената европейска страна все още с мъж-президент. Той се казва Еманюел Дьофромон. И ще навърши идния месец осемдесет и осем години. За нас, американците, това като възраст ни се струва, разбира се, множко… Но в кризисни моменти Франция винаги е поставяла начело на страната старци. Когато през 1917 година Клемансо дошъл на власт, е бил на седемдесет и шест години. Петен е станал държавен глава на осемдесет и четири години, а Дьо Гол е подал оставка на седемдесет и девет години. Геронтофилията, подчертава Анита, е една от най-трайните политически традиции във Франция.

Избухването на епидемията във Франция съвпаднало с президентските избори и Дьофромон бил избран заради политическия си опит и напредналата си възраст. И още с встъпването си в длъжност той разпуснал Камарата на депутатите и провел нови избори. Но не позволил на депутатите сами да подбират заместничките си. Тази грижа предоставил на избирателите от съответните избирателни райони. Така че всеки район се оказал с двама, независещи един от друг депутати, единия — от мъжки пол, другия — от женски, като последният представлявал по принцип по-консервативната тенденция. Хитрият Дьофромон очаквал точно такъв резултат. Знаел, че разполага в Камарата с нищожен брой гласове и се надявал с нарастването на смъртността сред мъжете привържениците му, все повече и повече жени, непрекъснато да се увеличават. Той не забравял колко дълбоко е вкоренен у французите култът към бащата, особено от управлението на Дьо Гол насам.

Всичко станало така, както го предвиждал. Застанал на президентския пост и опирайки се на безусловно предано мнозинство, той получил най на края толкова пълномощия, колкото и Бедфорд. Но не ги използвал по същия начин. Не посегнал на личните свободи и запазил по-специално свободата на печата. Макар и този същият печат непрекъснато да хвърлял кал по него и да критикувал с неизменна злонамереност всичко, което той предприемал, включително и драконовските мерки, оказали се в крайна сметка много ефикасни за ограничаване на епидемията във Франция.

Дьофромон е едър, широкоплещест, с величествена осанка, с побелели къдрави коси и снежнобяла брада. Прилича на дядо боже или поне така както обикновено си го представят хората. Но той е също и истински французин с подчертан вкус към добрата кухня, хубавите вина, жените, цитатите от класиците и речите. Всичко това обаче обича умерено и тази умереност е критерий за неговите оценки. Оттам и подчертаната му антипатия към Бедфорд.

За него американската президентка представлява върхът на липсата на чувство за мярка, връхната точка на ексцеса. В интимен кръг винаги припомнял оня момент от кариерата й, когато се разхождала по Четиринадесета улица във Вашингтон с плакат, че е лесбийка. Не че Дьофромон, тънък познавач на гръцката античност, изпитва каквато и да е враждебност към хомосексуалистите: напротив, именно той е наложил отменянето на постановлението от 1945 година, по силата на което те са били преследвани във Франция. Но смята за проява на най-лош вкус да демонстрираш по улиците сексуалните си предпочитания.

Знаем тези подробности от камериерката на госпожа Дьофромон. Тази агентка се казва Анес. По онова време много ни помагаше, но после се привърза към стареца, призна му всичко, мина на негова страна и ни отрупа с фалшива информация.

Когато по статистически път бе установено, че още от избухването на енцефалит 16 Франция понася по-малко загуби сред мъжете от Съединените щати, по-малко дори и от останалите европейски страни, Дьофромон, без да дочака края на епидемията, започна да разправя, че той спасил Франция и не му стига, че прилича на дядо боже, а решил, че наистина е дядо боже, но без ни най-малко да загуби чувството си за хумор и историческия си нюх. И хитър на всичкото отгоре, додава Анита. „Пробута“ на съседите си точно определена представа за Франция и успя да ги убеди в пълното превъзходство на своята страна. Сега дори германците са убедени и твърдо го следват. С една дума всичко, което е добро за Франция, е добро и за Европа! И ако нещата продължават все така, Дьофромон — прилагайки последователно своя стил! — ще успее да създаде една европейска Европа под френска егида: далеч не радостна за нас перспектива.

Така между нас и Дьофромон назряваше конфликт.

Без съгласието и без знанието на президентката, на държавната секретарка по отбраната и на тримата началник-щабове на Пентагона един генерал от военновъздушните сили извърши с три самолета минивъздушно нападение над Хавана, по време на което френското посолство бе разрушено от лазерна бомба и посланикът — убит.

Дьофромон забълва от Франция огън и жупел. Той произнесе срещу САЩ първи диатриба, в която говори за „варварски атентат“, за „военно престъпление“, за „предумишлено убийство“. Но доста дипломатично все пак — а може би е бил добре осведомен — не стовари отговорността за бомбардировката върху Бедфорд и се ограничи да поиска извинения, репарации и наказание на виновниците.

Моето мнение бе, разказва Анита, да се удовлетворят исканията на опасния старец. И без това изпълнителите бяха вече мъртви — кубинската противовъздушна отбрана бе свалила и трите самолета, а колкото до истинските виновници, и те по всяка вероятност скоро щяха да се присъединят към тях в отвъдния свят, защото Пентагонът се обезлюдяваше с всеки изминат ден.

И този път Бедфорд не последва съвета ми. Нали е жена, боеше се да не стане смешна, признавайки, че един от нейните военни решил през главата й да води лична война с Франция. Напразно й напомнях, че от управлението на Труман насам нито един американски президент не е успял да наложи пълно подчинение сред своите генерали и че на всички министерски канцеларии по света е известна тази малка слабост на изпълнителната ни власт. Бедфорд предпочете да прикрие Пентагона и се оплете в детински лъжи: бомбардировката била „защитна операция“, която трябвало да осуети евентуалното нападение на кубинската авиация срещу Маями. И френското посолство било по всяка вероятност разрушено от неточно попадение на ракета „Сам“. След което изрази с половин уста „дълбокото си съжаление“.

Дьофромон произнесе втора реч, в която с презрение разобличи несъстоятелността на твърденията на Белия дом, реч, която по своята злъчност надмина първата. Този път обаче той не се задоволи само с думи. Отзова посланика си, даде да разбере на американския посланик в Париж, че присъствието му не е повече желателно, наложи визов режим на идващите във Франция американци, затвори американските културни центрове на френска територия и национализира големите френски фирми, чийто капитал бе в американски ръце. Ако се съди по бързината, с която бяха приложени последните две мерки, Дьофромон сигурно ги е замислял отдавна, първата — от съображения за икономическа независимост, втората, защото нашите центрове пропагандираха съвсем открито, това трябва наистина да се признае, идеологията на Дебора Грим. А ние знаехме — от един докладна Анес, — че на стареца му се „повдигало“ от нейната философия.

Малко по-късно друга наша агентка, намираща се в Отава, успя да ни достави фотокопия от кореспонденцията между Дьофромон и министър-председателката на Канада. Тя ни хвърли в изумление.

Министър-председателката, която е от френско-канадско потекло, се казва Колет Лаграфьой. В първото писмо Дьофромон й пишеше, че преди години познавал французойка, която се казвала така, че за нещастие изгубил следите й, че напразно се опитвал да я намери, че пазел най-нежни спомени за нея и че по тази причина и само с името си канадската министър-председателка му станала извънредно скъпа, — без да се забравят, разбира се, старите исторически връзки между Франция и провинция Квебек, откъдето тя е родом. Тези ласкави думи, отправени от толкова известен и уважаван държавник, изглежда, много трогнали министър-председателката и въпреки огромната разлика във възрастта, а може би тъкмо поради това завързала се извънредно сърдечна кореспонденция, в която Дьофромон неусетно преминаваше от споделянето към комплимента, от комплимента към внушението и от внушението към съвета.

Това сърдечно приятелство даде своите плодове: когато бе бомбардирано френското посолство в Хавана, Лаграфьой застана без колебание на страната на протестиращите, подкрепи Дьофромон в последвалата кавга с Бедфорд и първото, което направи, бе да откаже да екстрадира американските единаци, които все повече търсеха убежище на канадска територия. По този повод научих от Анита, че противно на тенденциозните твърдения на Дебора Грим, единаците не са покварени хора, а в повечето случаи младежи, които просто се крият на село от опустошенията на епидемията в градовете.

С една дума, заключава Анита, положението вън от страната е отчайващо. И в Латинска Америка, и в Азия загубихме базите си, поддържаните от нас правителства, суровините, пазарите си. А Европа, под влияние на Дьофромон, все повече се отделя от нас и вътрешно се обединява. И което е още по-лошо, съседна Канада, повече от всякога придирчива към своята независимост, ни засвидетелствува открита злонамереност.

В този именно контекст, подчертава Анита, се вплита моето посланичество в Париж при Дьофромон. Бедфорд прие най-после препоръчвания от мен курс в политиката и тъй като счита, както и аз винаги съм го твърдяла, че Дьофромон е ключовата фигура в сегашното положение, натовари ме да сключа мир с него…

Изведнъж по средата на изречението Анита затваря очи и заспива. Задавам й въпрос, тя не отговаря. Светлината, изглежда, не й пречи. Под запалената лампа лицето й е спокойно и дишането — кротко. Ето значи последните думи и последния спомен, които ще запазя от нея. Тя ме предупреди, заминава утре сутринта в шест часа, няма дори да закуси и не ще имаме никакво време пак да поговорим.

Изпитвам смесени чувства. И преди всичко — огромно облекчение. Разбирам защо новините от чужбина са изчезнали от нашите вестници. Колективната истерия, в която сме изпаднали тук, е локално явление, своеобразен лов на вещици, разпрострял се върху един цял пол, още едно проявление на елементарното ни манихейство. В нашата история ние винаги сме намирали превъплъщение на принципа на злото, правили сме от него изкупителна жертва и сме я преследвали. Днес, при царуването на Бедфорд и нейната клика, дяволът това е мъжът. Тази лудост обаче не е преминала отвъд нашите граници: Бедфорд се оказа неспособна да я разпространи.

Същевременно правя доста угнетяваща равносметка за личната си съдба. Много бих искал да се разделим с Анита по-другояче, а не с кратка справка за висшите политически комбинации, в които е замесена. Бих предпочел по-простичко сбогуване, няколко думи, които повече да отговарят на моите мащаби. Аз може би не съм в точния смисъл на думата неин съпруг, но й бях приятел. Шест години близост би трябвало да имат един малко по-човешки финал.

Вярно, сега я видях да потръпва, но не от вълнение, а от нетърпение при мисълта за голямата роля, която й е отредена да играе при Дьофромон. Никак не ми е трудно да си я представя как изгаря от желание да омагьоса стария магьосник и на хитростта му да отговори с двойна хитрост. Тя спи до мен, но в същност вече не е тук. Изцяло се е пренесла в едно толкова вълнуващо бъдеще. А аз — няма смисъл да се заблуждавам, — аз вече съм изхвърлен в кофата за боклук на нейната биография.

 

 

Взех солидна доза успокоително, за да заспя. Оказа се доста солидна. На следващата сутрин, когато първата сирена ме събужда, нямаше и следа от Анита. Заминала е, без да се сбогува с мен. Признавам, че така, разбира се, е по-лесно. За сетен път се възхищавам от начина, по който си спестява усложненията в живота.

Главата ми тежи, горчи ми в устата, отвратен съм от живота и студеният душ с нищо не ми помага. Избръсвам се и се връщам в стаята да се облека, и тази стая, гледам я, сякаш никога не съм я виждал. Тя е толкова празна, колкото изобщо е възможно да бъде.

Готов съм много по-рано от обичайния час, но и Дейв, странна работа, също е вече готов. Запътваме се заедно към столовата. Вървим успоредно между бараките, но на метър разстояние един от друг и както обикновено, без да говорим. Времето е топло, небето е прихлупено и облачно, слънцето няма да се покаже.

На стотина метра от замъка — едва по-късно ще съобразя, че му е било необходимо всичкото това време, за да се реши — Дейв ме запитва:

— Замина ли?

— Да. Много рано сутринта.

Мълчание. Поглеждам изящното му личице и дългите черни мигли, сведени над бузите.

— Ще дойде ли пак? — пита отново със сипнещ от тревога глас.

Изумен съм от въпроса му и от интуицията, която му го е подсказала. Безпокойството в гласа му не отразява личните му чувства: той не обича Анита. Поглеждам го крадешком, но той не вдига глава. Върви със застинало лице на метър разстояние от мен, правейки големи крачки, за да не изостава.

— Не — отвръщам аз.

Никаква реакция. Никакъв поглед. Ни най-лекото потрепване. А аз, след като изрекох това „не“, всичко ми изглежда още по-противно, включително и душните облаци, надвиснали над нас.

Вече сме на двадесет метра от замъка. Не видях кога е съкратил разстоянието между нас. И изведнъж усещам как в дясната ми ръка, отпусната покрай хълбока, се мушва неговата топла ръчица. Стисвам я. Не го поглеждам. Безполезно е, няма да ми каже нищо. Изравнявам крачката си по неговата. Вървим заедно.