Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (29)

28

Наистина, за момент Гадис бе заподозрял, че Крейн и Нийм може да са едно и също лице, но то беше слаба утеха в сегашното положение. Чувстваше се дълбоко обиден и засрамен, че се бе оставил като последен глупак да бъде воден за носа от един професионален лъжец. Никакви мемоари не съществуваха. Нито пък бяха нужни, след като Томас Нийм носеше историята в главата си. През цялото време той бе разговарял с шестия от Кеймбридж, но беше твърде глупав и заслепен от алчност, за да го осъзнае. Усещането по странен начин наподобяваше внезапното чувство на празнота, когато човек е бил предаден от близък приятел или оплетен в интриги от завистлив колега — Гадис изпитваше не просто унижение, а и засилващ се гняв. През целия си живот бе запазил добро мнение за човешкия род, свикнал бе да приема хората без резерви и да се надява, че положителното начало ще надделее. Разбира се, беше наивно да мисли така, както беше наивно да се надява, че целият свят му желае доброто. Трябваше отдавна да е отгатнал какво бе намислил Крейн. В края на краищата и той подобно на Филби бе прекарал целия си живот в един безкраен маскарад. Едуард Крейн беше не толкова личност, колкото поредица от маски; с падането на всяка отдолу се показваше друга. Нийм беше просто поредното му превъплъщение, роля, която Крейн играеше не толкова за собствено забавление, колкото, за да прикрие истинската си самоличност. На млади години Крейн се бе преструвал пред британските власти, че е лоялен и всеотдаен служител на короната, като същевременно бе издавал държавни тайни на НКВД. После невъзмутимо бе минал на отсрещната страна, след като междувременно бе успял да убеди Москва, че сърцето му е отдадено на Матушка Рус. Тези две състояния бяха огледални образи, отразяващи една и съща идеология. Едуард Крейн нямаше родина. Имаше само себе си.

От тази гледна точка на Гадис му изглеждаше абсолютно логично, че Крейн бе предпочел да му разкаже историята на Атила под фалшива самоличност; би било против природата му да разкрие истинското си „аз“. Той положително се бе зарадвал на интелектуалното предизвикателство да води за носа един утвърден учен. В кой ли момент бе планирал да му разкрие истината? Или може би бе решил да отиде в гроба като Томас Нийм, като отнесе със себе си и своята последна тайна? Това беше почти сигурно. Защо на стари години да изневерява на навиците си?

— Полярна мечка яко се е сдухал — докладва Дез, който пое Гадис пред входа на клиниката. Майснер бе приел да се срещнат в едно бистро в Кройцберг в осем същата вечер. — Който и да е Едуард Крейн, здравата е побъркал нашия човек.

Николай Доронин, който също наблюдаваше входа на клиниката от двеста метра разстояние, не обърна внимание на Гадис, когато излезе в четири и половина и тръгна по улицата; той погрешно допусна, че високият метър и осемдесет мъж с кадифено сако и кожена чанта през рамо живее в някой от луксозните апартаменти на четвъртия или петия етаж. Доронин пропусна да забележи още нещо: самия Дез, който слезе от тъмносиньото ауди А4 на ъгъла на Шьонхойзер Алее, за да проследи пеша Гадис до станцията на У-бана на Еберсвалдер Щрасе. Той се интересуваше само и единствено от Бенедикт Майснер. От 48 часа наблюдаваше входа на сградата и бе установил, че Майснер живее сам; научил бе дневния му режим, изчислил бе физическата му сила и знаеше приблизително какво да очаква при евентуална схватка с него. Ето защо Доронин реши, че е по-разумно да подходи по начин, подобен на успешно приложения по отношение на Шарлот Бърг. Също както Александър Грек бе проникнал в кабинета й, той щеше да влезе в апартамента на Майснер, да прибави 10 мг натриев флуороацетат в бутилката минерална вода, която Майснер държеше до леглото си, и мирно и тихо да се върне в Лондон със следващия полет.

Първоначално Доронин възнамеряваше да приведе в изпълнение плана си едва на другата сутрин, но след като проследи Майснер до апартамента му на Райхенбергер Щрасе и изчака отвън един час, той видя доктора да излиза в осем без десет, облечен с различни дрехи и с брой на „Дер Шпигел“ в ръка. Очевидно беше, че отива на вечеря. Разбира се, Доронин проследи Майснер по цялата дължина на Лигницер Щрасе до любимото му бистро, което се намираше на няколкостотин метра от дома му. Майснер седна на една маса отвън, прегледа набързо менюто и си поръча халба бира. Това даде на Доронин ценна възможност. Той държеше да се прибере в Лондон колкото се можеше по-скоро, за да прекара поне част от уикенда с малкия си син. Ако можеше да свърши работата с Майснер днес, още утре по обяд щеше да е в апартамента си в Кенсингтън.

Унесен в мисли, Доронин отново пропусна да забележи едрия мъж с кадифеното сако, който слезе от таксито на Лигницер Щрасе. Не бяха минали и три минути, след като той се бе върнал назад, към дома на Майснер, когато Сам Гадис забеляза доктора и седна на неговата маса.

От друга страна, британското разузнаване действаше изпреварващо. Знаейки, че Майснер и Гадис си бяха дали среща в бистрото, Кейти и Ралф бяха заели позиция на терасата с две огромни купи лучена супа на масата пред себе си; от време на време те доближаваха глави, хващаха се за ръце като влюбени и изчакваха появяването на Полярна мечка. В същото време Таня им изпращаше есемеси от предната седалка на аудито, паркирано в края на улицата пред апартамента на Майснер. Тя беше бясна, че Гадис бе оставил мобилния си телефон в хотелската стая, поради което разговорът му с Майснер нямаше как да бъде проследен.

Бистрото беше популярно място за семейни двойки. Макар да минаваше осем, млади майки кърмеха бебета на хладния есенен въздух, докато румени татковци дундуркаха малки дечица на коленете си. Но обслужването беше мудно. Бяха минали пет минути, откакто Гадис седна при Майснер, когато застаряващата келнерка хипарка се довлече до масата им и прие поръчката му за чаша кафе.

— Кафе?! — попита изненадано Майснер. — В осем вечерта?

Гадис обясни, че е имал тежък ден, и се зачете в менюто. Заведението предлагаше тъкмо храната, която ненавиждаше: блудкави яхнии, бобена супа, салати с тофу, поръсени с див лук и кедрови ядки, докато в този момент той би убил човек за една дебела пържола.

— Какво, по дяволите, е биобратвурст? — попита той.

В отговор докторът го изгледа с празен поглед през роговите рамки. Имаше унилия вид на човек, който се опитва да преглътне грешките от миналото си. Гадис огледа какво ядяха хората по съседните маси. Все нещо в тази дупка ставаше за ядене. Зад гърба му две недохранени скандинавчета чоплеха предпазливо салата от рукола. Над масата им минаваше гирлянда от електрически крушки, провесени между два кестена. В другата посока млада двойка — англичани по вида на облеклото им — се държаха за ръце и дояждаха две големи купи лучена супа.

Гадис замръзна.

Жената му изглеждаше позната, беше я виждал и преди — същия следобед при Мемориала на Холокоста; подпираше се на велосипеда си и гледаше над рамото му към Райхстага. Беше я забелязал, защото носеше жълто яке, същото като онова, с което Холи бе дошла на една тяхна среща за кино. Той погледна отново към стола на момичето. Жълтото яке беше преметнато върху облегалката.

Нима го следяха? Кафето му пристигна и Гадис беше благодарен на келнерката, че отвлече за момент вниманието му. В чинийката имаше бисквитка и той я схруска, като се опитваше да се държи максимално естествено.

— По дяволите! — каза Майснер.

— Какво има?

— Забравил съм си цигарите. — Докторът опипваше нервно джобовете на сакото си. — Имате ли нещо против да ме почакате, докато отскоча до апартамента? Той е буквално зад ъгъла, на две минути от тук.

Дали това беше част от сценария, дали Майснер работеше в тандем с екипа по проследяването му? Гадис понечи да му предложи една от своите цигари, когато му хрумна, че предложението на Майснер му дава възможност да се махне от бистрото.

— Мога ли да бъда откровен с вас? — попита той.

Майснер се намръщи.

— В какъв смисъл?

— Какво ще кажете да идем някъде другаде на вечеря?

— Да не ви е студено? Вътре имат одеяла.

— Не, не е заради студа. Предлагам да си допием питиетата, да отидем да вземем цигарите ви и да се преместим в друго заведение.

Изведнъж Майснер разбра накъде бие Гадис. Кожата на лицето му се изпъна; с треперещ глас той попита:

— Смятате, че ни сле…

— Да — прекъсна го Гадис. — Определено смятам, че е възможно.

Двамата станаха мигновено. Гадис пресуши кафето си на една глътка, затисна една банкнота от десет евро със захарницата и поведе Майснер към изхода на терасата. Не бяха изминали и петдесет метра по „Лигницер“, когато той се обърна и видя мъжа, който бе седял заедно с момичето с жълтото яке, да пресича улицата зад тях, говорейки възбудено по мобилен телефон.

— Струва ми се, че Полярна мечка току-що ни разкри — казваше Ралф на Таня. Беше засрамен и кипеше от ярост. — Мамка му! Идва право към теб, като че ли са тръгнали към апартамента на Майснер.

— Ще идем у дома и там ще решим какво да правим — мърмореше в този момент Майснер. Гадис си отбеляза наум колко малко бе нужно на събеседника му, за да изпадне в паника. — Защо ми доведохте тези хора? Всичко си вървеше добре в Берлин, докато не се появи доктор Гадис!

Гадис отново се обърна, но не видя някой да ги следи. Той се изкушаваше да се върне в бистрото и да поиска сметка на мъжа и момичето. Кои бяха те? Кой ги пращаше? Беше сигурен, че никой не го бе проследил от „Шьонефелд“, но за службите не представляваше никакъв проблем да установят движенията му по кредитните му карти или дори по сигнала на мобилния му телефон. Но тъкмо сега телефонът му беше останал в „Новотела“. Тогава как го бяха открили?

Когато стигнаха до северния край на Лигницер Щрасе, Майснер сви вляво по Райхенбергер Щрасе — широка улица е жилищни сгради, потънали в полумрак. В един момент минаха на не повече от пет метра от Таня, която седеше неподвижно в аудито. Тя видя как Майснер бръкна в джоба си за ключовете, после Гадис го последва във входа на сградата. И двамата изглеждаха напрегнати. На хората от екипа й не им бе останало време да инсталират камера и микрофони в апартамента на Майснер и Таня знаеше, че каквото и да си кажеха тази вечер, каквото и да се случеше в жилището, щеше да си остане тайна.

Сградата представляваше достолепна жилищна кооперация от деветнайсети век, напълно реставрирана, е по два апартамента на етаж. Докато се изкачваха по стълбите, на полуетажа се разминаха с някаква пънкарка с готически черен грим, скъсани джинси и черно кожено яке. Тя не им обърна внимание и премина покрай тях с наведена глава, като тропаше с тежките си обувки по стъпалата към фоайето. На втория етаж Майснер пъхна ключа в бравата, отключи и влезе.

Нещо в антрето го накара да спре и Гадис едва не се блъсна в него. Той вдигна поглед и видя как иззад вратата се подаде дуло на пистолет, насочено към лявото слепоочие на Майснер. В същия миг се чу глух изстрел, куршумът мина през черепа и запрати струя кръв и мозъчна тъкан към позлатеното огледало на стената. Инстинктивно Гадис се хвърли с цялата си тежест върху вратата и я блъсна навътре. Майснер се бе свлякъл на земята в краката му. Отвътре някой подпираше вратата и Гадис я блъсна още по-силно. Чу се ругатня на руски и през пролуката в коридора падна пистолет.

В този момент би било най-разумно Гадис да избяга. Трябваше просто да затвори вратата и да хукне надолу по стълбите. Но трупът на Майснер му преграждаше пътя. Вместо това, уплашен, че руснакът може да се наведе и да си вземе пистолета, Гадис се втурна напред и усети как краката му се хлъзгат по полирания паркет. Нападателят на Майснер вече се надигаше, но Гадис успя да се пресегне и да грабне пръв пистолета, като го насочи срещу тялото на мъжа. Руснакът направи крачка към него и Гадис дръпна спусъка.

Куршумът улучи Николай Доронин в лявата половина на гръдния кош и излезе малко под лопатката на гърба му. Руснакът извика от болка и рухна на пода, вперил в Гадис див от омраза поглед. Пръстът на Гадис беше още на спусъка и той стреля още веднъж, по-скоро от страх. Вторият куршум премина през шията на Доронин и после се чу пукот, сякаш се спря в каса на врата или в стената. Гадис не бе хващал пистолет от седемнайсетгодишен, когато се учеше да стреля по мишени в една нива в Шотландия, и бе изумен от мощта на оръжието и от фаталната простота на това, което току-що бе сторил. Той погледна дулото на пистолета и видя, че върху него имаше поставен заглушител. Ето защо нямаше шум. Чуваше само собственото си дишане, задъхано от изкачването по стълбите. Погледна назад към вратата. На пода имаше локва кръв, която продължаваше в коридора. Майснер не помръдваше. Руснакът стенеше от болки, свит на пода, с колене, опрени до гърдите.

Трябваше да остане на място. Едва по-късно си даде сметка за това. Но в този миг единственото му желание бе да побегне, да се махне колкото се може по-надалеч от този апартамент. Пристъпи към Майснер и с ужас видя, че цялата лява половина от главата му я нямаше. Виждаше се мозъкът като белезникава каша, примесена с кръв и косми, и той усети, че всеки миг ще повърне. Изобщо не погледна към руснака. Нямаше смелост нито да провери дали още е жив, нито да го доубие. Нима тази вечер той, Сам Гадис, бе убил човек? Трябваше да се обади в полицията. Трябваше да уведоми съседите. Вместо това хукна през три стъпала надолу по стълбите, изхвръкна навън и се понесе по улицата.

Когато го видя да излиза от сградата, Таня подскочи и едва не се блъсна в предното стъкло на аудито. Очевидно нещо не беше наред. Гадис бе изскочил от входа на жилищната кооперация, сякаш изстрелян със сгъстен въздух. Тя го видя как се затича по протежение на „Райхенбергер“ без видима цел и посока, запали двигателя и пое на първа скорост след него.

Едва когато се бе отдалечил на триста метра от апартамента на Майснер, Гадис забеляза аудито. Това може да са само руснаците, каза си той — съучастниците на мъжа, когото току-що бе застрелял. Следваха го по улицата, твърдо решени да доведат работата докрай. В мозъка му беше каша. Беше прималял от страх и чувство за вина. Каза си, че трябваше да вземе пистолета, с който бе повалил руснака, но беше късно — той го бе пуснал до трупа на Майснер, докато оглеждаше раните му. Аудито беше на петдесетина метра зад него. Защо се движеше толкова бавно? Нима нямаха намерение да го убият? Той спря и се обърна, обзет от внезапно желание да ги срещне лице в лице. По отсрещния тротоар вървяха двама души. Дали щяха да се осмелят да го убият пред свидетели?

— Сам!

Гласът беше женски, самотен вик в нощта. Някаква жена го викаше по име. Стори му се абсурдно. Гадис слезе от тротоара и тръгна назад по платното.

Колата закова на място. Гадис стоеше срещу нея, заслепен в ярката светлина на фаровете. Присвил очи, закрил лицето си с ръка, той видя за свое безкрайно изумление Джоузефин Уорнър зад волана.

— Скачай в колата! — извика му Таня.