Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (33)

32

Беше любовно писмо.

Скъпа моя Катя,

Това е последната част от материала, който бях обещал да ти изпратя. Ако се вгледаш внимателно, може би ще откриеш нещо, което би привлякло вниманието на широката публика. Съсредоточи се върху Платов. Той е ключът. Повече нищо няма да кажа.

Животът в имението си е все същият. Разходки, четене на книги, но и усещане, че съм далеч от родината. Обикновено това не ми пречи. С Рейчъл се срещаме често, тя живее само на няколко часа от тук и ме дари с две прекрасни внучета. Дори съпругът й вече не ме дразни толкова, колкото едно време — явно омеквам с възрастта.

Но ми липсва Катрин, липсваш ми ти, любов моя. Непрекъснато мисля за теб. Иначе не съм сантиментален човек. Това поне го знаеш. Но понякога не мога да понеса мисълта, че никога повече няма да те взема в прегръдките си, никога повече няма да заспиш в обятията ми, че вечно ще бъдем разделени. Толкова грешки съм направил през живота си, че ми се струва късно да ги поправя.

За много неща съжалявам, не на последно място за избора на кариера пред възможността за повече щастие с теб. Но ти си чувала това от мен вече толкова пъти. Какъв е смисълът да се разкайвам? Само те моля да обмислиш още веднъж, за последно, възможността да дойдеш тук, в Нова Зеландия, дори само за седмица-две. Обещавам, че ще ти хареса.

На добър час с книгата, Кати. Опитах се да ти помогна; иска ми се да можех да направя повече.

Оставам твой с цялата си любов, както винаги,

Робърт

В края на първия им съвместен уикенд Холи му бе споменала, че майка й някога била имала приятел в МИ6, който й предоставял материали за КГБ. Явно това беше въпросният мъж. Уилкинсън беше източникът на архива. Писмото носеше дата 5 май 2000 г. Но, какво ли бе имал предвид с написаното в първия абзац? „Съсредоточи се върху Платов. Той е ключът.“

Наближаваше четири и половина сутринта. Гадис прочете още веднъж писмото, като се опитваше да отгатне естеството на връзката между Уилкинсън и Катя Левет. Дали двамата някога не са били женени? Господи, ами ако Уилкинсън се окажеше баща на Холи?! Само Холи знаеше отговорите на тези въпроси, но той нямаше как да я събуди посред нощ, за да й ги зададе. Трябваше да изчака до сутринта.

— Какво правиш?

Тя бе застанала в далечния край на стаята с присвити очи и разрошена от съня коса, кичур, от която бе залепнал за лицето й. Гадис се стресна от гласа й и постави писмото на масата, сякаш Холи го бе хванала да чете личната й кореспонденция. Беше се загърнала с халата му.

— Аз ли те събудих?

— Не. Бях жадна, станах за чаша вода. Теб те нямаше. Почудих се какво се е случило. — Тя примижа срещу лампата. — Защо не спиш? Колко е часът?

Гадис погледна зад гърба й към чантата й, оставена на пода, и усети как го обзема остро чувство на разкаяние.

— Към четири и половина — отвърна той. Беше напълно бодър, явно приспивният ефект на виното и парацетамола отдавна бе отшумял. — Кой е Робърт Уилкинсън?

— Какво?!

Тя наклони глава на една страна. Изглеждаше уплашена.

— Значи го познаваш?

— Разбира се, че го познавам. Бил е гадже на мама. Откъде изрови името му?

— Намерих едно писмо.

Гадис й го подаде, но тя беше полузаспала и само каза:

— Не може ли да почака до утре сутринта?

Той поклати глава.

— Не може, важно е. Той ли даде всичко това на майка ти?

Посочи кутиите на масата. Точно сега да се появи писмото от Робърт Уилкинсън, престояло толкова време в багажника на колата й, беше прекалено голямо съвпадение. И защо тъкмо днес го бе донесла? Холи го гледаше намръщено, очите й още не можеха да свикнат с ярката светлина в кухнята.

— Сам, посред нощ е, дявол да го вземе! Тези неща са при теб от седмици.

— Не и това. — Той почука с пръст по писмото. — То пристигна днес.

— Ела да си лягаме — каза тя. — Боб беше влюбен в мама. Направо беше обсебен от нея. Ще ти разкажа утре сутринта.

— В какъв смисъл „обсебен“?

Тя пристъпи към него и го хвана за ръка.

— Утре!

— Не! Моля те. — Гадис обви ръка около талията й и я придърпа към себе си. Изведнъж усети острата миризма на възбудата й и мисълта му отскочи към предателството на Таня. — Трябва да знам. Още сега. Разсъни се, моля те. Да ти направя ли чай? Кафе?

— Това е някакъв абсурд. — Тя се остави да я придърпа до един стол. — Ако ти кажа сега, ще ме оставиш ли да се наспя?

— Обещавам.

— Е, добре. — Холи се подпря с лакти на кухненската маса, притвори очи и наведе глава, сякаш се готвеше за молитва. — Боб Уилкинсън — промърмори тя сякаш на себе си. Явно се мъчеше да си припомни подробностите. — Последният приятел на мама, преди да се омъжи за баща ми. Възможно е да е бил и първата й любов. Не мога да знам със сигурност.

— А срещала ли си го?

— Да, разбира се.

— Какво представлява?

Тя вдигна лице и го погледна раздразнено, сякаш в четири и половина сутринта й беше непосилно да състави личностно описание.

Той разбра и отстъпи.

— Хубаво, добре. Кажи ми поне кога са били гаджета.

Докато задаваше въпроса, той се изправи и натисна копчето на малкото радио в ъгъла на барплота. Не искаше подслушваните да чуят разговора им. В стаята се разнесе класическа музика. Холи се намръщи, но беше прекалено уморена, за да спори с него.

— Не знам, Сам! Някъде в началото на седемдесетте, предполагам. — Тя отметна кичур коса зад ухото си. — Мама е била някъде на моите години. Били са на крачка от годеж, но тъкмо тогава Боб бил изпратен в чужбина от Форин Офис или нещо такова и трябвало да се разделят.

Последното изречение никак не се хареса на Гадис. „Форин Офис или нещо такова“ звучеше като увъртане след изречена лъжа.

— И той е предпочел кариерата си пред майка ти?

— Може и така да се каже. — Тя се засмя. — Всъщност за мама това дошло като облекчение. Тя вече се познавала с баща ми, малко по-късно се оженили. И живели дълго и щастливо. — Пръстите й нервно опипваха капака на една от кутиите. — Само че Боб така и не можа да я забрави. Ожени се, разведе се, но все й се обаждаше, а после, след като татко почина, много й помогна в кариерата.

Гадис забеляза, че тя сбърчи замислено вежди.

— Защо ме гледаш така?

Холи поклати глава.

— Мисля, че между тях имаше още нещо, преди около десетина години. Внезапно припламнала любов, краткотрайна връзка. — Тя погледна към радиото. — Защо го пусна, дявол да те вземе?

— Все пак отчети вкуса ми. Това е симфонична музика!

Холи стана. Наля си чаша минерална вода от бутилката в хладилника и намали звука на радиото. Гадис понечи да възрази, но осъзна абсурдността на поведението си; не можеше да си позволи да я настройва срещу себе си с параноични приказки за въображаеми подслушвателни устройства. Изчака я да си изпие водата — цялата чаша наведнъж, — преди да се върне и да седне на стола.

— Мама пишеше на политически теми, за геополитика и шпионаж — каза тя със сценичен шепот, вдигнала показалец пред устните си; явно се забавляваше с параноята му. — Боб беше истински шпионин. Представи си само: Желязната завеса. Студената война. Затова ли те е страх, че те подслушват? — Изглеждаше, сякаш всеки миг ще прихне. — Да не се готвиш да пишеш книга за МИ6 с нещата на мама?

Той й направи знак да не спира да говори.

— Доколкото знам, от време на време Боб е снасял на мама по малко информация. Шпионски клюки, слухове от Вашингтон и Уестминстър. — Тя почука с кокалчетата си по масата. — Може би половината от тези неща са от него. Това е бил неговият начин да й покаже колко я обича. Или пък може би да изкупи вината си, задето бе избягал в Москва. Той все й повтаряше, че иска от нея да напише страхотна книга за западното разузнаване, за всички онези неща, които самият Боб Уилкинсън нямаше как да каже заради Закона за държавната тайна. — Тя взе ръката на Гадис в своите и изведнъж сякаш посърна. — Но мама така и не успя да подготви цяла книга. В крайна сметка Боб започна да й става досаден. Беше като муха, която нямаше как да прогони. Пък и тя самата беше налегната от болести и не се чувстваше годна да свърши каквото и да било. Доколкото знам, Боб живее в Нова Зеландия. Не съм го виждала цяла вечност.

— Той не беше ли на погребението на майка ти?

Холи поклати глава.

— Не си спомням. Бях счупила световния рекорд по консумация на валериан. Може и да е бил. Или пък дори да не знае, че е умряла.

Гадис вдигна писмото от масата и й го подаде. Покрай прозорците на дневната профуча камион, ресорите му пропищяха жално върху гърбиците по платното в нощната тишина. Той посочи реда, на който се споменаваше Платов.

— Какво мислиш, че е искал да каже с това?

Холи присви очи като старица, която недовижда без очила.

— За Платов? Нямам представа.

Гадис наблюдаваше внимателно лицето й; все още не можеше да каже дали говори истината, или го разиграва.

— Майка ти споменавала ли ти е да е разследвала някого в Кремъл?

— Не, никога. — Холи се облегна назад на стола си и го погледна изпитателно. — Аз пък си мислех, че ти си експертът по Платов. Какво става, Сам?

— Ти ми кажи.