Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (22)

21

Едва високо над Северно море, докато отпиваше блъди мери в самолета обратно за Лондон, Гадис започна да си обяснява дрезденската връзка. През 1985 г. като начинаещ шпионин Сергей Платов е бил изпратен в Дрезден от Първа главна дирекция на КГБ. Несъмнено с Третяк бяха работили заедно; почти сигурно Платов е знаел, че Атила действа от Берлин.

През по-голямата част от полета Гадис напрягаше мозъка си да осмисли току-що наученото. Защо ли руският президент лично се бе намесил в прикриването на следите по случая „Атила“, и то повече от петнайсет години, след като бе напуснал КГБ? Нима Шарлот бе разкрила скандал, чиито мащаби биха могли да сложат край на кариерата и репутацията му? На вечерята у тях тя не бе споменала нищо такова; според нея Атила представлявал заплаха за британското, а не за руското правителство. Може би като лоялен чекист Платов беше твърдо решен да защити доброто име на някогашните си работодатели, като направи така, че историята с Крейн никога да не види бял свят.

Имаше, разбира се, и по-мрачна възможност: Шарлот не бе умряла от естествена смърт, от инфаркт, вследствие на твърде много цигари и алкохол, а е била убита от колегите на Платов, за да замлъкне веднъж завинаги. Притиснат между някакъв дългокрак неспокоен юноша откъм пътеката и дебел бизнесмен естонец, който похъркваше кротко до прозореца, Гадис чоплеше с вилицата си претопления бьоф Строганов, но устата му беше суха, всякакъв апетит се бе изпарил при парализиращата съзнанието мисъл, че Шарлот е станала поредна жертва на граничещия с психопатия стремеж на руското правителство да затваря устата на неудобни журналисти у дома и в чужбина само защото са се отклонили от партийната линия. Единственият му аргумент против тази хипотеза бе простичкият факт, че самият той все още беше жив и невредим. Жива беше и Людмила Третяк, макар и перманентно спиртосана и натъпкана с успокоителни. С кого ли още бе говорила Шарлот? С Томас Нийм. Ала и старецът си беше жив и здрав в Уинчестър. Пък и Калвин Съмърс, доколкото Гадис знаеше, продължаваше да работи в „Маунт Върнън“.

Пет часа по-късно, когато се върна вкъщи, Гадис откри пропуснато обаждане от Националния архив в Кю. Жена на име Джоузефин Уорнър беше оставила на домашния му телефон бодро съобщение: изровила бе завещанието на Едуард Крейн. Това беше последното, което Гадис бе очаквал да чуе; той дори бе забравил кога е подавал такава заявка, но поне новината му помогна да подреди мислите си. На другата сутрин Гадис подкара към Кю с намерението от там да продължи за Уинчестър, стига междувременно да успееше да открие Питър на мобилния му телефон. Нужно му бе да се срещне с Нийм. Старецът бе единственият, който може би разполагаше с информация за кариерата на Третяк в Дрезден.

На първия етаж в сградата на архива Гадис попита един служител как да открие Джоузефин Уорнър и човекът го насочи към „Информация“. На гишето имаше две жени, седнали на червени пластмасови столове. Гадис познаваше едната по физиономия — чернокожа от Карибите на име Дора, която вече няколко пъти му беше правила справки. Другата беше нова. Изглеждаше малко под трийсет, с черна коса до раменете и с лице, чиято красота — спокойни черни очи, прозрачна бяла кожа — го заплени още докато се приближаваше към нея.

— Джоузефин Уорнър?

— Да?

— Аз съм Сам Гадис. Вчера сте оставили съобщение на телефона ми.

— Ах, да! — Тя скочи от стола си, сякаш изстреляна от пружина. Дора го бе познала и му се усмихна; Гадис й кимна. Уорнър издърпа едно чекмедже и запрехвърля със сръчни пръсти папките с документи вътре. — Ето го! — каза тихо сякаш на себе си тя, като измъкна кафяв плик и му го подаде.

— Много любезно от ваша страна — каза й той. — Благодаря, че го открихте. Може да ми бъде от полза.

— Няма нищо.

Гадис с радост би се разговорил по-надълго с нея, но Джоузефин Уорнър вече гледаше зад гърба му към следващия клиент. Той взе плика, отиде до една маса в отсрещния край на залата, измъкна завещанието и се зачете.

В съдържанието на документа нямаше нищо необичайно. Крейн бе завещал почти цялото си имущество на своя племенник Чарлс Крейн, понастоящем на шейсет и седем години, живеещ в Гърция. Гадис си записа адреса му в Атина. Значителни дарения бяха отишли за Центъра за ракови изследвания и за Фонда за подпомагане на вдовици на офицери от разузнаването. Изпълнител на завещанието беше Томас Нийм, на когото Крейн бе оставил „съдържанието на моята библиотека“; свидетели бяха „мисис Одри Слайт“ и „мистър Ричард Кенър“; Гадис си записа адресите и на двамата. Той не си спомняше Нийм да е споменавал, че Крейн го е посочил за изпълнител на завещанието му, нито пък че бе наследил някакви книги от него, но от прочетеното поне отпадаше съмнението дали двамата не са едно и също лице.

Около единайсет часа, когато в Атина беше вече един, Гадис слезе долу и от една телефонна кабина във фоайето позвъни на международни справки. За по-малко от две минути операторката откри номера на Чарлс Крейн и Гадис го набра от мобилния си телефон. Отговори мъж на гръцки:

— Емброс?

Гласът звучеше леко прегракнало, с насилен гръцки акцент. В представата на Гадис изплува достолепен, застаряващ английски джентълмен по ленен костюм, със слънчев загар, който прекарва времето си, четейки Гибън на стъпалата пред Партенона.

— Чарлс Крейн?

— На телефона.

— Казвам се Сам Гадис. Аз съм университетски преподавател от Юнивърсити Колидж, Лондон. Извинете, че се обаждам така неочаквано. Събирам материал за историята на Форин Офис; дали бих могъл да ви задам няколко въпроса относно вашия покоен чичо Едуард Крейн?

— Божичко, Еди! — На Гадис му се стори, че племенникът, който толкова щедро се беше възползвал от завещанието на чичо си, едва ли се бе сещал за него от 92-ра насам. — Да, разбира се. Какво бихте желали да научите?

Гадис му предаде накратко онова, което знаеше за дипломатическата кариера на Крейн, като се придържаше към съдържанието на некролога в „Таймс“ и старателно избягваше всякакво споменаване на Кеймбридж, британското разузнаване или НКВД. За да го предразположи, той намекна, че Крейн бе изиграл решаваща, макар и засега незаслужено премълчавана роля за спечелването на Студената война.

— Така ли? Ама наистина? Няма съмнение, че Еди си беше рядък образ.

Гадис си каза, че е трябвало да си избере по-удобно място за сядане, защото Крейн се впусна в многословни, почти изпразнени от смисъл излияния за „загадъчния живот“ на чичо си, от които стана ясно, че двамата са се срещали само „три-четири пъти“ и че Чарлс бил „смаян, ама направо смаян“, когато се оказал основният му наследник.

— Той, разбира се, никога не се беше женил — продължи с откровенията си Крейн, сякаш чичо му беше някаква черна овца, срамно петно върху доброто име на фамилията, което всички се бяха наговорили да забравят. — Между нас казано, мисля, че беше обърнал резбата. Стара история, от младите му години, ако разбирате какво искам да кажа.

Гадис прекрасно разбира какво иска да каже събеседникът му.

— Доста късно се пенсионира. Нямаше деца, с които да се занимава, разбирате ли? Не беше като нас, обикновените хора. Нищо не ангажираше вниманието му, освен службата във Форин Офис.

Очевидно Крейн дори не подозираше, че чичо му е работил за разузнаването. За него той си оставаше среден дипломатически служител, изкарал някой и друг задграничен мандат.

— Името Одри Слайт говори ли ви нещо?

— Боя се, че не, мистър Гадис.

— Тя е едната от двете свидетелки на завещанието на чичо ви.

Най-после нещо прещрака в мозъка на Крейн.

— Ах, Одри! Тя беше икономката на Еди, откакто го помня. — Гласът му прозвуча като на участник в телевизионна игра, налучкал верния отговор с част от секундата закъснение. — Мисля, че почина преди няколко години. Беше доста стара. Томас Нийм беше човекът, с когото комуникирах по всички въпроси на завещанието.

— А с Ричард Кенър не сте ли разговаряли?

— Кой?

— Другият свидетел.

— Не. Но доколкото си спомням, Кенър също е от Форин Офис. Били са колеги с Еди. Може би си струва да се направи справка.

Най-вероятно това беше поредната задънена улица. Кенър със сигурност щеше да се окаже починал или пък умишлено заличен от архивите, за да се прекъснат следите към Атила. Гадис попита Крейн за отношенията му с Нийм, но не научи нищо, което вече не знаеше: старецът бил „високоинтелигентен“ и „сприхав“, понякога дори „адски груб“.

— Значи сте се виждали?

— Само веднъж. В адвокатската кантора в Лондон. Няколко пъти сме говорили по телефона, докато уредим прехвърлянето на апартамента в Блумсбъри и къщата тук, в Атина. Еди беше оставил доста голямо наследство.

Това поне бе някаква новина, макар фактите за следвоенната кариера на Крейн, с които разполагаше Гадис, да си оставаха все така мъгляви и оскъдни. В този момент му хрумна, че нямаше дори снимка на Крейн и че сега бе моментът да се възползва от разговора си с племенника.

— Питам се — започна предпазливо той, — дали случайно не ви се намира някоя снимка на вашия чичо? Каквато и да е. Когато се спомине самотник, без деца, без близки роднини, много трудно е да се запази нещо такова.

Крейн веднага схвана проблема.

— Разбира се — отвърна той. — Сигурен съм, че все нещичко ще изровя. Ей сега ще потърся.

— Много мило от ваша страна.

Гадис му продиктува адреса си в колежа, за да изпрати там снимката, и затвори телефона. Още докато натискаше копчето, той се запита дали не трябваше да се самопокани на едно посещение при племенника в Гърция. Ако младият Крейн живееше в имота на чичо си, имаше голяма вероятност в мазето да лежат кашони с документи, които биха били от полза в разследването. Вместо това прибра телефона в джоба си, отиде в кафенето на партерния етаж и си поръча чай.