Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (16)

15

— Да разходим котката? — повтори Гадис.

— Стар шпионски израз. — Нийм забеляза объркването му и поясни: — Означава: да проследим нечии стъпки от начало до край. Да разрушим пъзела, за да го сглобим отново.

Той пак извади сгънатата носна кърпа и попи носа си.

— Може би е редно да се върнем назад до зимата на 1933-та.

— Както ти е най-удобно.

Нийм се облегна назад и си пое дъх, готов да започне, но залитна на една страна и Гадис вдигна ръка, за да го подкрепи. Грубият туид на костюма му беше изпънат върху гърбицата между плешките. Когато най-после се настани удобно, той сключи ръце на гърдите си и погледна крадешком към пътеката между пейките.

— Колко знаеш за следването на Еди в Кеймбридж? Какво си успял да откриеш досега?

— Много малко.

Нийм издаде устни напред. Може би се чудеше откъде да започне.

— Двамата с Еди се бяхме записали да следваме едновременно. Запознахме се още първия ден. И двамата бяхме на осемнайсет, произхождахме от много сродна среда.

— От каква по-точно?

Отговорът на Нийм не закъсня.

— Не много различна от твоята, доколкото мога да преценя, докторе. От амбициозната средна класа. Какво значение има?

Гадис за малко не му напомни, че тъкмо той, Нийм, бе повдигнал въпроса за произхода им, но реши и този път да се въздържи. По-добре, каза си той, да не обръща внимание на капризите и закачките му, плод на безсилното озлобление на един старец с разклатено здраве, а не критика към самия него.

— Би ли ми казал нещо повече за семейството на Крейн? — попита той. Зад него, до главния вход на катедралата, се бяха скупчили двайсетина туристи и слушаха внимателно екскурзовода. — Как се запознахте?

— О, много просто — отвърна Нийм, сякаш Гадис бе единственият човек на света, който не знаеше историята на запознанството им. — И двамата бяхме страшно запалени по кръстословиците. Една вечер в студентския клуб се натъкнах на Еди, който решаваше кръстословицата в „Лъндън Илъстрейтед Нюз“. Беше се запънал на елементарна дума, но с доста завоалирано определение. Аз му я подсказах. Би ли желал да чуеш коя беше тя?

Гадис знаеше, че, така или иначе, ще я чуе, и кимна.

— „И наопаки, си е все отгоре.“

— С колко букви?

— Пет.

Гадис също си падаше по кръстословиците и отгатна думата за по-малко от секунда — толкова, колкото бе нужно на Нийм да си погледне часовника.

— Капак.

— Много добре, докторе, много добре! — Нийм беше видимо впечатлен, но и леко раздразнен; ръцете му отново замачкаха невидимата топка. Сякаш с бързината на мисълта си Гадис застрашаваше интелектуалното му превъзходство. — Е, след това наше запознанство станахме близки приятели. Бащите и на двама ни бяха загинали във войната. Носеха се слухове, непотвърдени, разбира се, че Крейн-старши сам бил посегнал на живота си. Може би си струва да го провериш, поприказвай си с някой и друг военен историк. Виж какво може да излезе по тази линия.

— Непременно — каза Гадис.

— Сюзан, майката на Еди, се омъжила повторно за човек, когото той презирал. — Нийм стисна гневно устни; кожните гънки под брадичката му провиснаха още повече. — Не си спомням името му. Никога не съм го срещал. Но по всичко личеше, че е мерзавец.

— Нещо като бащата на Филби.

Гадис не бе имал намерение да намесва толкова скоро останалите от Петорката от Кеймбридж, но ефектът от забележката му го зарадва. Нийм закима в знак на съгласие.

— Точно така. И двамата били пълни чудовища. Бащата на Ким бил патологичен мошеник. Приел исляма, можеш ли да си представиш?! Преименувал се на Абдула и се оженил за саудитска робиня. Говореше се, че работел като шпионин за саудитското кралско семейство.

— Чувал съм — отвърна Гадис. — Cherchez le pére.

Нийм разбра скрития смисъл на тази забележка и отново кимна.

— Именно. Отношенията между всеки от петорката и баща му са били повече или по-малко сложни, а в някои случаи и несъществуващи. Бащата на Гай го оставил сирак съвсем млад, също и този на Антъни. Подобна била и историята с Маклейн. Как биха нарекли в днешно време сър Доналд? „Отсъстващ баща“? — В устата на Нийм изразът прозвуча със същия изпепеляващо презрителен тон, както и думата „подсъзнателно“. — На всичко отгоре бил и стриктен презвитерианец. Политическата му кариера била по-важна за него от доброто на сина му. Според мен повечето мъже в една или друга степен воюват с бащите си. Не си ли съгласен, докторе?

Гадис не обичаше да споделя семейните си тайни и предпочете да отвърне с шега:

— Ти все пак си фройдист, Том.

Нийм не реагира. Гадис си каза, че е капризен и непредвидим с настроенията си като малко дете.

— Разкажи ми за Кеймбридж по онова време — помоли той, колкото да излезе от неловката ситуация.

Молбата сякаш подейства ободрително на стареца, който се обърна към него и му се усмихна с ясносините си очи.

— Разбира се, за ония времена се говорят доста врели-некипели. Ако може да се вярва на някои „експерти“, следването в Кеймбридж се свеждало до ядене на сандвичи с краставица, гребане с лодки по реката и пеене на псалми в параклиса. Повярвай ми, въобще не беше толкова лесно. Разбира се, имаше и мамини синчета от богати семейства, но като цяло животът не беше само „Завръщане в Брайдсхед“ и пикници по ливадите.

— Разбира се. — Гадис се запита защо ли старецът толкова държеше да коригира със задна дата тези погрешни представи за студентския живот.

— Едно е сигурно: през годините между двете войни и в Оксфорд, и в Кеймбридж гъмжеше от комунисти. Всеки уважаващ себе си млад човек, мъж или жена, дори с най-смътно чувство за социална справедливост беше изпълнен с дълбоки съмнения относно посоката, в която се развиваше западният капитализъм. Не забравяй, че Голямата депресия току-що бе отминала. Безработицата надхвърляше три милиона. Прибави към цялата тази каша и готиния Адолф, и ще получиш един обществен климат на песимизъм и страх, какъвто оттогава не е имало.

— Продължавай — подкани го Гадис. „Готиният Адолф“ беше остроумен лаф, можеше да го открадне за някоя своя лекция.

— Всичко е много просто. — Нийм попипа перфектния възел на вълнената си вратовръзка. По средата на дължината й имаше неголямо леке. — Всички ние бяхме силно увлечени по руския експеримент. Някои повече от останалите.

— Еди ли имаш предвид?

— Еди с положителност. Но и всички останали мои познати се интересуваха от Маркс. Да бъдеш комунист преди 1933 година беше едва ли не в реда на нещата. Навсякъде гъмжеше от хора, решени да преобърнат системата.

— Такива като Бърджес и Маклейн? Като Филби и Блънт?

Нийм го стрелна косо с поглед и Гадис си помисли, че отново ще подхване дребнавите си игрички за надмощие. В края на тяхната редица пейки се бяха появили двама туристи по долнища на анцузи, препасани през корема с брезентови чантички, издути от банкноти, и виреха обективите на неприлично скъпите си японски фотоапарати към тавана, като невъзмутимо си крещяха на немски. Нийм ги изчака да отминат, преди да продължи:

— Разбира се. Гай и Антъни бяха особено активни в партията. Доналд беше ненадминат в протестните акции. Винаги на барикадите, винаги най-отпред, когато се громеше врагът.

— Но не и Крейн?

Нийм замълча вероятно за да подреди мислите си. Едва ли беше лесна работа да опишеш непредубедено поведението на най-добрия си приятел от дистанцията на повече от седем десетилетия.

— Еди беше по-дискретен — каза накрая той. — Гледаше да не надига глава.

— Какво имаш предвид?

— Блънт го познаваше, естествено, понеже учеха френски в един и същ курс, но Еди не беше от активистите. Не успя да привлече вниманието на Морис Доб например, нашия преподавател, който тласна Гай към членство в партията. Еди така и не стана комунист.

Гадис бе изумен от чутото; доколкото знаеше, членството в компартията е било задължително условие за вербовка от НКВД.

— Изглеждаш изненадан, а, докторе?

Нов пристъп на остра болка прониза гръдния кош на Нийм. Старецът се наведе бавно напред с изкривено лице. Въпросът му остана недоизречен.

— Добре ли си? — Гадис бе длъжен да се погрижи за удобството на стареца, но в никакъв случай не искаше да му дава повод за прекъсване на разговора. Сам си знаеше с какви мъки бе стигнал дотук. Първата им среща можеше да се окаже и последна. Длъжен бе да изкопчи от него колкото се може повече информация.

— Нищо ми няма — успокои го Нийм, като махна с ръка. Гадис забеляза, че дланта му отново се свиваше в юмрук, борейки се с артрита. — Виж, опитвал съм се неведнъж да предумам Еди да влезе в партията като повечето от нас.

— Но безуспешно, така ли?

— Безуспешно. — Гласът на Нийм бе станал тих, сякаш се разкайваше за нещо, но внезапно отново се оживи, твърдо решен да защити Крейн, и то по най-убедителния начин. — Поглеждайки назад, към миналото, аз заключих, че има повече от един начин да одереш котка. Не е нужно човек да е член на Лейбъристката партия, за да гласува за лейбъристки кандидат. И обратното: можеш да изповядваш десни възгледи в Англия, без да четеш „Дейли Мейл“. Следиш ли мисълта ми?

— Да.

— Еди беше мисловен тип, самовглъбен и деликатен. Не обичаше да се натрапва на вниманието на околните. Неговата игра, тъй да се каже, преследваше по-дългосрочна цел. Дали е постъпвал така, защото е искал да се предпази от петна в досието си, които впоследствие биха попречили на кариерата му на държавен служител, или просто защото беше свенлив младеж, който на тази възраст не притежаваше самонадеяността на своите по-изявени колеги?

— Ти как мислиш?

Без да бърза, Нийм внимателно претегли отговора си. Мина почти половин минута, преди да отговори:

— Мисля, че по-скоро второто. Според мен Еди нямаше особени амбиции за Форин Офис, държавната служба не му беше по сърце. Не забравяй, че той беше едва на осемнайсет, току-що завършил училище. Не беше като Ким, който лесно се палеше по какво ли не. Божичко, та Ким още не бе пристигнал в Кеймбридж, дето има една дума, а вече се беше записал в СДКУ!

— В СДКУ?

— Социалистическото дружество на Кеймбриджкия университет. Толкова беше запален, че отначало руснаците се питаха да не е подставено лице.

— А Бърджес?

При споменаването на това име Нийм сякаш се натъжи. Той положи ръце в скута си и полека сплете пръсти. Някъде встрани се чу женски смях.

— Гай със сигурност е централната фигура в тази история — каза тихо той. — Той имаше огромно влияние върху всички ни, не само върху Еди. Всъщност в мемоарите си Еди пише за него надълго и нашироко. Аз самият много често си спомням приятните разговори, които сме водили с Гай.

Мемоарите. Какъв ли бе начинът Гадис да се сдобие с тях? Фактът, че Нийм притежаваше документ, който можеше не само да потвърди съществуването на Атила, но и коренно да повиши качеството и историческата значимост на собствената му книга, бе сам по себе си жесток обрат на съдбата. Нийм беше в известен смисъл нарцисист — държеше да получи роля в тази история, като за целта размахваше под носа му автобиографията на Крейн. На Гадис все повече му се струваше, че старецът ще му подава информацията капка по капка, вероятно в течение на месеци, а той не бе в състояние да направи нищо, за да контролира процеса.

— Ти самият беше ли политически активен? — попита той. — И ти ли учеше френски? Общуваше ли с Еди?

Нийм прекъсна потока от въпроси с измъчена въздишка и Гадис си напомни да не избързва. Трябваше да остави повествованието да се развива със собствена скорост, но за това бяха нужни умения, които тепърва му се налагаше да усвои. Нийм със сигурност щеше и занапред да го манипулира, а като награда за търпението си Гадис щеше малко по малко да получи пълна картина от студентските години на Крейн в Кеймбридж.

— Със сигурност, поне в „Тринити“, се бях сближил най-много с Еди и Гай — каза Нийм. — През войната пътищата ни с Гай полека-лека се разделиха, макар че неговите подвизи не преставаха. Интересното е, че двамата с Еди бяха в много отношения пълни противоположности. Докато Еди беше затворен, дисциплиниран, стъпил здраво на земята, Гай беше вечно пиян, мръсен, опърпан, хранеше се само с идеи. Но беше великолепен оратор. Владееше думите като никой друг!

— Да, чувал съм — подхвърли Гадис. В тона на Нийм се прокрадваше сянка на съжаление и тъга, което го караше да се чуди дали двамата с Бърджес не са били любовници. Със следващата си забележка старецът само засили подозренията му.

— Разбира се, освен всичко друго Гай беше и знаменит любовчия. Онова, което бе Ким за жените, Гай бе за мъжете. И то не само сред разните там студентчета в Кеймбридж. Обичаше грубия живот: шофьори на камиони, бачкатори. Беше ненаситен.

— Смяташ ли, че в даден момент може да е имал връзка с Еди?

Все едно попита Нийм дали самият той е гей.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Питам дали Еди не е бил хомосексуалист. Той не е имал деца. Никога не се е женил. Та се чудя дали случайно не е имал романтична връзка с Блънт или пък с Гай Бърджес. — Сърбеше го езикът да добави: „или с теб, Том“, но не посмя.

— Откъде бих могъл пък аз да знам? — Нийм изглеждаше повече смутен, отколкото ядосан, сякаш Гадис бе прекрачил някаква граница на приличието.

— В една от биографиите на Блънт се развива теорията, че сексуалната му ориентация може да е изиграла роля за готовността му да измени на родината. През 30-те години хомосексуализмът е незаконен във Великобритания. Така че по дефиниция всеки хомосексуалист е бил смятан за престъпник от държавата.

Нийм подръпна плата на панталоните си и известно време остана неподвижен, свел поглед надолу.

— Тази теория ми се струва изсмукана от пръстите. — Той се опита да отклони вниманието на Гадис с една случка от живота. — Когато с Еди постъпихме в Кеймбридж, Гай вече беше в трети курс. И двамата веднага бяхме покорени от чара му. Гай бе онзи например, който организира стачката на келнерите. Знаеше ли за това?

— Не — излъга Гадис, понеже държеше да чуе версията на Нийм за тези събития.

— По онова време голяма част от помощния персонал в „Тринити“ не получаваше заплата по време на празници. Гай смяташе, и не без основание, че това е истинско безобразие, и с помощта на Еди убеди хората да излязат на стачка.

— И как успяха да ги организират?

Нийм изглеждаше раздразнен от прекъсването.

— И Гай, и Еди, всеки по своя си начин, бяха извънредно убедителни. Гай например можеше да ти каже, че утре слънцето няма да изгрее, и ти щеше да му повярваш. Еди беше същият. Сред келнерите и готвачите имаше и някои нерешителни елементи, но Еди успя да ги убеди, че не само е в техен интерес да стачкуват, но и че ако не се включат, има опасност да загубят местата си. Разбира се, нямаше никакви основания да го твърди, но те му повярваха.

Беше човек от такъв калибър, че кажеше ли нещо, връщане назад нямаше. Цялата сага беше един от редките примери, когато Еди афишира участие в нещо такова. Малцина бяха онези, които знаеха за решаващата му роля в организирането на стачката.

— И кой знаеше цялата истина? Бърджес? Блънт?

— Блънт със сигурност. Двамата с Гай бяха неразделни и доколкото ми е известно, през цялото време се оглеждаха за нови кандидати за вербовка. Неслучайно бяха намекнали на водещия си офицер от НКВД, че Еди е от същото тесто като тях.

— И това беше достатъчно? Нали все пак за руснаците членството в партията е било задължително условие?

— Щом казваш…

Гадис продължаваше да настъпва.

— В документа на Еди пише ли за вербовката? Хвърля ли се светлина по темата?

За себе си той бе решил да нарича мемоарите просто „документ“; нямаше нужда да показва на Нийм, че притежава материал с неимоверна стойност за разследването му.

— Ами как да ти кажа? Тук нещата се заплитат. Съветите постъпиха много мъдро в случая и благодарение на това Еди успя толкова дълго да си върши работата, без да бъде засечен. — Нова група туристи, този път японци, се заточиха покрай тях. — С Еди и Гай се заел един господин на име Арнолд Дойч. Чувал ли си за Дойч?

Гадис, разбира се, бе чувал за него. Известен с кодовото име Ото, Дойч беше еднолично отговорен за вербуването на Петорката от Кеймбридж.

— Да, разбира се.

— И така, Дойч беше вербувал Еди, но без да казва на Бърджес и Блънт.

— Не разбирам.

— Москва се притеснявала, че мрежата прекалено много се разраства. Вече били привлекли Ким, Антъни, Гай, Доналд и Джон. Достатъчно било един от тях да се огъне, и англичаните щели да я разбият изцяло. Ето защо Еди бил определен да действа самостоятелно. След време Кеърнкрос бил, както викаха те, „посветен“, че Крейн също е в играта, но никой от останалите, дори Гай, не подозирал какво става. Еди получил кодовото име Атила. А на Бърджес Дойч просто обяснил, че Еди нямал интерес да работи за партията, и толкова по въпроса.

Гадис протегна ръка и прекара пръсти по ребрата на чугунения радиатор. Опитваше се да осмисли току-що чутото, да „разходи котката“.

— Звучи логично — промърмори той, но Нийм го прекъсна.

— Както се оказа впоследствие, с това Съветите бяха направили услуга на МИ5.

— Как така?

Старецът сякаш се забавляваше с някаква мисъл, която не бързаше да сподели. Очевидно му доставяше удоволствие да гъделичка ненаситния апетит на Гадис за информация.

— Това, тъй да се каже, е друга част от историята. Да ти я разправя сега, значи да скачам от тема на тема.

— Ами скачай, де!

Нийм се усмихна.

— Първо да ти кажа за Оксфорд.

— Оксфорд?

— Ти не знаеше ли, докторе? — Нийм се извърна на пейката, първо наляво, после надясно, докато се убеди, че никой не ги наблюдава. Гадис усети, че му предстои да научи поредната тайна. — Руснаците изпратиха Еди в Оксфорд.