Чарлс Къминг
Шесторката от Кеймбридж (15)

14

Уинчестър се оказа точно това, което Холи му бе описала: подреден, богат град на час път южно от Лондон, с гъста мрежа от оживени еднопосочни улици и паметници на Алфред Велики на всеки ъгъл.

Гадис пристигна с цял час по-рано. През нощта спа неспокойно и тръгна от дома на Холи още в осем, от страх да не закъснее за срещата или — още по-лошо — грохналият му фолксваген голф да го остави насред пътя. От Фулам Роуд си купи „Трибюн“, понеже не очакваше в малък град като Уинчестър да намери вестника, после подкара голфа с картонена чашка капучино, стисната между краката, в съпровод на седмия албум на Боб Дилън. В Уинчестър закуси бъркани яйца в някакво псевдофренско бистро близо до центъра, след като най-напред се разходи до „Уотърстоун“, колкото да установи, че книжарницата още не е отворена. За четене си носеше най-новия брой на „Прайвит Ай“ и ксерокопие на статия от „Проспект“ за Москва, но твърде скоро разбра, че не може да се концентрира. Броят на „Трибюн“ лежеше неотварян в кожена чанта до краката му. Келнерката — сламеноруса унгарка, симпатична и явно отегчена, от време на време се спираше при него да му разказва за себе си: следвала дизайн и високи технологии. Гадис й беше благодарен, че го разсейва.

В десет и половина, докато сутринта се влачеше със скоростта на ледник, той отново измина пеша разстоянието до входа на книжарницата, влезе и обиколи приземния етаж без видима цел, освен да наблюдава посетителите, които влизаха откъм улицата, с надеждата между тях да се появи и един деветдесетгодишен старец. По навик огледа рафтовете с книги за следи от собственото си творчество и откри един-единствен екземпляр на „Царе“, подреден по азбучен ред в секцията за историческа литература. Обикновено в такива случаи Гадис би се представил на някой от продавачите като автор на книгата и би предложил да я подпише, но този ден му се струваше по-важно да запази анонимността си.

В единайсет без пет се качи по стълбите на горния етаж. За негова изненада помещението не беше обширно и без преградни стени като партерния салон, а се оказа тясна, ярко осветена стая, не по-голяма от кухнята на жилището му, заобиколена от три страни с рафтове, натъпкани с пътеводители и ръководства за самопомощ. Освен него имаше само още един клиент — момиче на видима възраст под двайсет години, с буйни къдрици като на Боб Марли и ръчно боядисана рокличка, съсредоточено прелистваше „Югоизточна Азия за под десет долара на ден“. Седнала по турски на пода, тя вдигна очи, когато главата на Гадис се подаде над горното стъпало на стълбите, и приветливо му се усмихна. В отговор Гадис й кимна и измъкна броя на „Трибюн“ от чантата си, готов да даде уговорения сигнал. Стисна вестника под мишница така, че да се вижда главата; за да прикрие смущението си, свали наслуки някаква книга от рафта и се направи, че чете.

Оказа се „Мъжете са от Марс, жените — от Венера“. Гадис чувстваше върху себе си погледа на момичето с къдриците, докато се опитваше да премести вестника под лявата си мишница, като в същото време прелистваше книгата. Мина една минута. После втора. Ръката го заболя, усети как се изчервява от неудобство. Какво ли щеше да си каже за него Нийм, като го видеше с такова четиво в ръка? Той върна книгата на рафта и отново премести вестника под дясната си мишница; имаше усещането, че е застанал на някаква огромна сцена пред многохилядна публика. Дали Нийм щеше да го заговори в присъствието на това момиче? Или просто щеше да му кимне, за да го последва? Беше като актьор в пиеса, забравил репликите си.

Точно в единайсет на горното стъпало на стълбите се появи нов клиент — мъж на двайсет и няколко години, с бръсната глава. Вълнението, което Гадис бе изпитал при шума на стъпките му, бързо отстъпи място на разочарованието. Младежът беше облечен с износени джинси, бели маратонки „Адидас“ и синя фланелка с емблемата на „Зелен“, с отпечатано на гърба име: „ЛАМПАРД“. Нямаше вид на сътрудник на Нийм. Без да среща погледа на Гадис, мъжът се провря покрай него и се насочи към коша с обезценени книги в дъното на помещението. Гадис си каза, че е по-добре да се направи, че чете, и измъкна нова книга от раздела за самопомощ, като през цялото време стискаше вестника под мишницата си. Този път книгата се казваше „Кой ми взе сиренцето — един изумителен начин да се справим с промяната на работното място и в живота“ и Гадис бързо я смени с друго издание в ярки цветове с меки корици: „Последният наръчник по самопомощ, който някога ще ви трябва“ — заглавие, което поне го накара да се усмихне.

Но какво, по дяволите, ставаше с Нийм? Той погледна към стълбището, но видя само рекламните плакати по стените, полюляващия се от течението абажур и протрития бежов мокет. След пет безкрайни минути момичето с къдриците най-после се надигна от пода, върна пътеводителя за Азия на място и се запъти надолу. Гадис остана сам с единствения друг посетител.

От този момент нататък нещата се развиха светкавично. Още щом девойката си тръгна, мъжът на име Лампард се обърна и се насочи право към Гадис. Гадис се приготви да отстъпи встрани, за да му направи път, но за свое смайване забеляза как мъжът извади листче от джоба си и се опита да му го подаде.

— Падна ти нещо, приятел — измърмори той с груб кокни акцент.

Гадис пое листчето, задъхан от вълнение. Преди да успее да отговори, Лампард беше вече по средата на стълбите за долния етаж; след още миг от него остана единствено възкисела телесна миризма и запечатаният в съзнанието на Гадис образ на бледото му слабовато лице.

Гадис разгъна листчето. На него с разкривен почерк беше написано кратко съобщение.

ИДИ ПРИ КАТЕДРАЛАТА. НА ИЗЛИЗАНЕ ОТ „УОТЪРСТОУН“ СВИЙ ВДЯСНО, ТРЪГНИ ПО САУТГЕЙТ СТРИЙТ.

ПРИ КРЪЧМАТА „ЕКСЧЕЙНДЖ“ ХВАНИ ВЛЯВО ПО СЕЙНТ КЛЕМЪНТ СТРИЙТ. ПОСЛЕ ПАК ВЛЯВО ПРИ МИГАЩИТЕ СВЕТЛИНИ. НА ГЛАВНАТА УЛИЦА ЗАВИЙ ВДЯСНО И КАТО СТИГНЕШ ПАМЕТНИКА, ОТНОВО ВДЯСНО.

СРЕЩУ ПЕКАРНАТА СЕДНИ В КАФЕ „МОНД“ И ИЗПИЙ ЕДНО ЕСПРЕСО. НЕ СЯДАЙ ДО ПРОЗОРЕЦА, НИТО НА ВЪНШНИТЕ МАСИ. КАТО ПРИКЛЮЧИШ, ХВАНИ АЛЕЯТА ЗА КАТЕДРАЛАТА. ВЛЕЗ И СЕДНИ НА НЯКОЯ ПЕЙКА ОТ ДЯСНАТА СТРАНА НА ПЪТЕКАТА, ГОРЕ-ДОЛУ ПО СРЕДАТА НА КОРАБА.

Гадис прочете още веднъж указанията. Гледал бе достатъчно шпионски филми, за да му е ясно какво целеше Нийм: да се убеди, че по пътя си от книжарницата до катедралата неговият кандидат-събеседник няма да повлече опашка. Очевидно Лампард беше нает за посредник. Старец на деветдесет и една години не би бил в състояние да проследи когото и да било, нито пък би рискувал да се появи на публично място, докато не се убеди, че Гадис е този, за когото се представя. Всичко това изглеждаше логично и естествено, но Гадис не можеше да се освободи от смътното безпокойство, донякъде напомнящо страх от закона, когато излезе от книжарницата и пое по пешеходната главна улица. На ъгъла със Саутгейт стрийт се спря и погледна листчето в ръката си, като си мислеше, че е това свое действие няма как да не е привлякъл вниманието на околните. Опита се да наизусти съдържанието му, но се принуди за пореден път да го разгъне и прочете при „Мигащите светлини“, което се оказа бутиков козметичен салон на тясна уличка, където врабци подскачаха по тротоара, а млада майка буташе количка пред себе си. Когато стигна края на Сейнт Клемънт стрийт, Гадис видя на няколко метра пред себе си познатия вход на „Уотърстоун“ и за свой срам разбра, че според плана на Лампард се бе движил в кръг.

Продължи надолу по хълма, следвайки указанията, като се питаше колко ли очи го наблюдават в този момент, докато от дясната страна на улицата видя тесен каменен монумент, висок около четири метра. До него имаше пекарна с изложени на витрината тестени изделия и Гадис заключи, че това е паметникът, за който ставаше дума в бележката. След пекарната, от която се разнасяше апетитна миризма на питки с кайма и къри, той се озова в тесен прихлупен пасаж, излизащ на друга пешеходна улица. На метри вляво от него ясно се виждаше стъклената витрина на кафене „Монд“. Нямаше нужда от кафе — изпил бе четири чаши за четири часа, но въпреки това си поръча едно еспресо и седна в дъното на салона, като се питаше бързо или бавно трябва да го пие. Беше неспокоен, имаше усещането, че го разиграват, но бе твърдо решен да следва докрай усуканите указания на Лампард, защото само по този начин можеше да се добере до Нийм.

След около минута изчакване той изпи еспресото, плати и излезе навън. На път за кафенето бе зърнал катедралата някъде вдясно и сега се насочи към портала на неголям парк, през който преминаваше широка алея с два реда дървета и стигаше точно до южната й фасада. Групи тийнейджъри — студенти от Франция, американци с якета — се мотаеха отвън; внезапните пориви на вятъра рошеха косите и развяваха дрехите им. Гадис се нареди на късата опашка и плати пет лири за вход. Под високия свод отекваше човешки шепот; той извървя разстоянието до средната пейка от дясната страна и седна. Постави кожената си чанта на земята, спря звука на телефона си и се огледа за Нийм. Отстрани до пейката му имаше стар, монтиран направо в пода радиатор; докато чакаше, пръстите му нервно барабаняха по очуканите чугунени ребра. Наближаваше единайсет и половина.

Не бе седял и минута, когато зад гърба си чу шум — върхът на нечий бастун почукваше отривисто по плочите на пода. Гадис се обърна и видя възрастен мъж в костюм от туид, който се приближаваше към него по пътеката между пейките. Когато вдигна глава, за да го поздрави, за момент очите му проблеснаха на светлината от витражните прозорци. Мъжът дотолкова съответстваше на описанието, което му бе дала Шарлот за Томас Нийм, че нямаше никакво съмнение кой е. Гадис се опита да стане в знак на уважение, но с рязко движение на бастуна си старецът го бутна обратно на мястото му.

Нийм се провря между пейките и седна до него. Придвижваше се без видимо усилие, но Гадис усети, че беше леко задъхан. Не посегна да се здрависа, дори не се обърна към Гадис. Седеше, вперил поглед право пред себе си, сякаш се молеше.

— Ти, като си университетски преподавател, да не си от ония шантави марксисти?

Макар да го виждаше само в профил, Гадис не пропусна тънката усмивка, която пробяга по патрицианските му черти.

— По рождение съм си такъв — отвърна той.

— Колко жалко. — Старецът прокара длан пред лицето си, явно нещо в зрителното му поле го дразнеше. Беше прегърбен, кожата на бузите и врата му беше потъмняла и отпусната, но за човек на деветдесет и една изглеждаше забележително жилав. — Извинявай, че се наложи да те поразиграя — каза той. Гласът му беше леко надменен, като на аристократ. — Както вероятно схващаш, трябва много да внимавам с кого може да бъда видян, че общувам.

— Разбира се, мистър Нийм.

— Викай ми Том.

Нийм беше сложил бастуна си така, че заемаше трите съседни места на пейката. Гадис погледна ръцете му. Той непрестанно ги движеше, сякаш стискаше гумена топка, за да упражнява мускулите си. Кожата на кокалчетата му беше бледа и изпъната като пергамент.

— Не мисля, че някой ме е проследил до тук — каза Гадис. — Указанията на твоя колега бяха много ясни.

Нийм се намръщи.

— На моя какво? — Той още не си бе дал труда да го погледне в лицето.

— На твоя приятел от книжарницата. Колегата ти Лампард. Онзи с фланелката на „Челси“.

Преди да отговори, Нийм го обля с няколко секунди снизходително мълчание.

— Аха — каза само той. После се извърна бавно към него със схванатите си шийни прешлени и сред бръчките и гънките на лицето му Гадис видя тревога. Сякаш Нийм се питаше дали не бе надценил интелигентността му. — Моят приятел се казва Питър.

— Роднина ли ти е? Може би внук?

Гадис сам не разбра защо зададе този въпрос; отговорът не го интересуваше особено.

— Не, не е. — Някой влачеше метална количка по каменния под на катедралата; стържещият звук се разпростря, усилен от каменните сводове. — Но ти изпълни указанията му, както се искаше от теб.

Гадис не знаеше дали това е въпрос или констатация и реши да смени темата.

— Както можеш да си представиш, имам да те питам много неща.

— Както и аз теб — отвърна Нийм.

Погледът му отново беше обърнат напред, към олтара. Между тях вече се усещаше някакво напрежение, някаква смътна враждебност, каквато Гадис не бе очаквал. Сякаш разликата във възрастта им се превръщаше в пропаст, която едва ли би могъл да преодолее; сякаш отново беше малко момче в присъствието на дядо си. Нийм свиваше и разпускаше пръстите си, борейки се с артрита.

— Откъде научи за Еди? — попита накрая той.

— От Шарлот. Беше от най-близките ми приятели.

Нийм прочисти гърлото си от нещо, заседнало там.

— Да. Бих желал да изкажа голямото си съжаление по повод смъртта й. — Думите му звучаха искрено. — Прекрасно момиче. Беше много интелигентна.

— Благодаря. Да, така е. — Гадис се възползва от внезапното омекване на Нийм, за да научи нещо повече за отношенията му с Шарлот. — Тя ми каза, че сте се виждали няколко пъти.

Това бе потвърдено единствено с рязко кимване. Нийм погледна към кожената чанта на пода и попита Гадис дали разговорът им се записва.

— Не, освен ако не желаеш да бъде записан.

— Не желая.

Отново отговорът беше бърз и някак сприхав. Явно Нийм държеше да не остане никакво съмнение кой определя правилата. Внезапно лицето му се присви от остра болка, пронизала прегърбените му рамене, но той се овладя и едва доловимо поклати глава, сякаш се сърдеше на себе си, че се е издал. Гадис безпогрешно разпозна безропотния стоицизъм на военновременното поколение. Собственият му дядо го бе притежавал, баба му също. Никакви оплаквания, никакво хленчене. Хора, родени да оцеляват.

— Шарлот на три пъти дойде да ме посети — продължи Нийм. — Аз живея в старчески дом недалеч оттук. Казва се „Мередит“. Два пъти се срещахме в местни кръчми, за да си бъбрим за Еди, веднъж дойде и в стаята ми. Беше много забавно, преструваше се, че ми е внучка. — Гадис живо си представи сценката и усети, че се усмихва. Шарлот си падаше по такива хитрини. — Признавам си, когато чух за смъртта й, бях шокиран.

— Всички бяхме.

— Подозираш ли зъл умисъл?

Няколко мига Гадис се питаше кое бе по-смайващо: скритият смисъл на въпроса или спокойният, делови тон, с който бе зададен.

— Ни най-малко — отвърна той. — А ти?

Нийм въздъхна дълбоко; Гадис си помисли, че преиграва.

— Е, че аз откъде мога да знам? Ти движиш нещата. Ти си човекът, който се е захванал да разрови тази история. И предполагам, че си дошъл, за да чуеш всичко за Еди.

— Всъщност ти потърси мен — отвърна Гадис, който започваше да се дразни от отношението на Нийм. — Ти беше този, който ми написа имейлите. Ти ми изпрати Питър. Нямам никаква представа откъде си научил, че поемам проекта на Шарлот. Мога само да предполагам, че тя е споделила с теб намеренията ни да напишем книгата заедно.

— Точно така. — Гадис нямаше как да знае, че Нийм го лъже. Металната количка отново застърга по каменния под някъде далеч; пронизителното квичене на колелата се наслагваше върху и бездруго обтегнатата атмосфера между тях. — Допускам, че знаеш и за „Сейнт Мери“?

— Знам за „Сейнт Мери“.

Най-после навлязоха в тема, която му беше позната. Старецът отново се извърна към него; във въздуха се носеше лек мирис на лавандула. Зъбите му бяха жълтеникави, но синьото на очите му беше ярко и наситено като витражите на катедралата.

— В такъв случай сигурно знаеш, че смъртта на Еди беше от начало до край измислена от службите, за да бъде гарантирана неговата безопасност.

— Гарантирана срещу какво?

— Или срещу кого? — Нийм протегна ръка и докосна дръжката на бастуна си. Отговорът на този въпрос, изглежда, го измъчваше не по-малко, отколкото Гадис. — Знам само, че Еди държеше да се сбогуваме. Той ми каза какво ще стане. Аз знаех, че това ще бъде последното ни виждане.

— И така ли беше?

Нийм отново разигра дълбока въздишка на съжаление.

— О, той сигурно отдавна не е между живите. Малцина са онези, които доживяват до моята възраст.

Гадис се поусмихна на тази забележка, но отвътре го жегна познатото чувство на разочарование. Мъртъв, шпионинът от Кеймбридж му вършеше далеч по-малко работа. По-скоро от безсилие, отколкото от здрав разум той реши да изпробва докъде всъщност се простираха познанията на Нийм.

— С други думи, не знаеш със сигурност дали Едуард Крейн е жив, или не?

Нийм се облегна едва забележимо назад, вдигна глава и се загледа във високия свод. След секунди на Гадис му стана ясно, че няма намерение да отговаря на въпроса. Той реши да смени тактиката.

— От деца ли се познавате?

— От „Тринити“. Тогава едва ли сме можели да минем за деца. Ще ти кажа обаче нещо. Около година след операцията в „Сейнт Мери“ Еди ми изпрати един документ, нещо като кратка автобиография. Моменти от живота на един велик шпионин.

Гадис се оживи. Най-после нещо конкретно. Усети мощен прилив на надежда, че парчетата от мозайката започват да се подреждат. Шарлот му бе споменала за този документ, но той не искаше да издава пред Нийм колко знае.

— По дяволите — възкликна той, забравил за миг, че се намира в средновековна катедрала.

Нийм се ухили.

— Намирате се в християнски храм, доктор Гадис. Внимавайте какво говорите.

— Вземам си бележка. — Това беше първата им разменена шега и Гадис отново се опита да се възползва от временното благоразположение на Нийм. — И така, какво стана с този документ? У теб ли е още? Опитвал ли си се да го дадеш за публикуване?

— За публикуване?! — Нийм отново се закашля; силният пристъп му причиняваше видима болка в гърдите. — Не ставай смешен! Еди ще се преобърне в гроба.

— Защо?

— Защото той беше човек с характер, който особено много държеше на личната си неприкосновеност. Повери ми мемоарите си при мълчаливо споразумение между нас да не ги разпространявам.

— Това наистина ли го вярваш?

Нийм го изгледа като човек, който не е свикнал преценките му да се подлагат на съмнение. Гадис отново смени тактиката.

— Щом е написал собствената си биография и ти я е поверил, дали все пак Крейн подсъзнателно не се е надявал историята на неговия живот да види бял свят?

— Подсъзнателно? — Нийм изговори думата по начин, който изразяваше цялото му презрение към това понятие.

— От реакцията ти разбирам, че не си привърженик на Фройд.

От долната устна на стареца като тънка нишка се беше проточила слюнка; той я попи с бяла носна кърпа, която извади от джоба си, без да я разгъва. От усилието изглеждаше едновременно раздразнен и засрамен — такива бяха дребните унижения на преклонната възраст. Той пъхна кърпата обратно в джоба на панталона си и отново се загледа в олтара.

— Виж, приех да се срещна с теб, защото съм решил да поправя една несправедливост, допусната по отношение на Едуард Крейн, който според мен е герой на тази страна.

— Герой — повтори Гадис без каквато и да било интонация.

— Именно. И не в модерния смисъл на думата. В днешно време всеки младок може да се разходи до Афганистан и срещу това да получи Кръста за храброст. Пълни глупости. Имам предвид героизъм в истинския смисъл на думата, при обстоятелства, в които човек рискува не само живота и здравето си, а и своята репутация. — Нийм се закашля от усилието да го произнесе колкото се може по-ясно. — Но аз държа да разкажа тази история, когато и както аз сметна за добре. Не мога да злоупотребя с доверието на Еди, като просто продам ръкописа на онзи, който плати най-много. Искам да контролирам потока на информация. Искам да си имам работа с човек, на когото да вярвам.

Гадис отвори уста да каже: „На мен можеш да вярваш“, но замълча. Той усещаше, че макар и бавно, малко по малко печели уважението на Нийм, и не искаше да провали всичко с някоя непредпазлива забележка.

— Ръкописът дойде при мен заедно с информация за някои нови обстоятелства около Еди. Имаше и указания. — Точно както и при онази разходка покрай канала, на Гадис му се прииска да си води бележки, но нямаше избор, освен да запаметява всичко. — Еди ми писа, че си живеел мирно и тихо в Шотландия, с нова самоличност, под закрилата от някогашните си господари от Форин Офис. Писа ми също, че здравето му било разклатено и не се надявал да се видим повече. Това са някои лични спомени за един необикновен живот — гласеше писмото. — Записани за мое лично удовлетворение. Такива работи. Дали си е направил копия от документа, нямам представа. Много се съмнявам обаче. Както ти казах, Еди държеше на личната си неприкосновеност. Но аз вярвам в историята, доктор Гадис. Мисля, че и Еди знаеше това. И смятам, че светът има право да знае какво е направил този човек за страната си.

— За Русия?

Нийм потисна многозначителна усмивка; за миг очите му отново проблеснаха в полумрака. Гадис си каза, че е изумително да открие толкова много жизненост, толкова мисли и идеи у човек, навлязъл в десетото десетилетие на живота си.

— Не за Русия, доктор Гадис. За Англия.

— Не разбирам.

— Не се тревожи, всичко ще ти се изясни — каза Нийм, като постави безплътната си длан върху коляното му. В този внезапен жест на интимност имаше нещо стряскащо. — Защо не пробваме да разходим котката?