Грег Мортенсън, Дейвид Оливър Релин
Три чаши чай (1)

Предговор
В орбитата на господин Мортенсън

Малката червена лампичка мигаше вече от пет минути, преди Бангу да й обърне внимание.

— Разходомерите на тези стари машини са пословично ненадеждни — заяви генерал-майор Бангу, един от най-опитните пилоти на хеликоптер в Пакистан, и почука по индикатора.

Зачудих се дали не го казва, за да ме успокои.

Пътувах на съседната седалка, взрян през предното стъкло на „Алует“-а от Виетнамската война. На около 600 метра под нас, приклещена между скалистите зъбери, които се извисяваха в двата края на долината Хунза, се виеше река. Реехме се между зелени на цвят висящи ледници, пропукващи се под силата на тропическото слънце. Бангу продължаваше да пилотира невъзмутимо и току изтръскваше цигарата си през отдушник, до който се мъдреше стикер „Пушенето забранено“.

От задната седалка Грег Мортенсън протегна дългата си ръка и го потупа по рамото.

— Генерале, сър — извика той — мисля, че летим в погрешна посока.

Преди да напусне армията и да започне работа в частна авиационна компания, генерал-майор Бангу служил като личен пилот на президента Мушараф^[1]. Бе прехвърлил шейсетте отдавна, имаше посребряла коса и мустаци, скъсени и добре оформени, също като произношението му на английските гласни — наследство от годините в частното колониално училище, където получил образованието си заедно с Мушараф и други бъдещи лидери на Пакистан.

Генералът метна цигарата си през отдушника, издуха дима и като сведе глава, започна да сравнява показанията на GPS-а, който крепеше върху коляното си, с военната карта, прегъната от Мортенсън така, че да показва предполагаемото ни местоположение.

— Летя из Северен Пакистан от четирийсет години — каза, поклащайки глава — най-характерния жест на жителите на Индийския субконтинент. — Как така вие познавате терена по-добре от мен?

Със стръмен вираж Бангу обърна хеликоптера в посоката, от която бяхме дошли.

Притеснителната червена лампичка замига по-бързо, а трепкащата стрелка на разходомера показваше под сто литра. Тази част от Северен Пакистан е толкова затънтена и негостоприемна, че се бе наложило да изпратим напред екипи с наземен транспорт, които да доставят самолетно гориво до стратегически точки от маршрута ни. Ако не успеехме да се доберем до някоя от тях, щяхме да се окажем съвсем буквално натясно, тъй като в скалистия каньон, през който летяхме в момента, нямаше достатъчно широки площадки за приземяване.

Бангу набра височина, за да може, в случай че горивото се изчерпи, да насочи хеликоптера към по-отдалечена зона за кацане в режим на авторотация^[2], натисна рязко лоста за управление и ускори до деветдесет възела^[3]. Точно когато стрелката се залепи на буквата Е, указваща, че резервоарът е празен, и предупредителната червена лампичка запиука, бившият военен приземи машината в средата на голямо Н, приетото означение за хеликоптерни площадки, очертано с едри бели камъни, близо до варелите ни с гориво.

— Чудесно приключение — каза той, като запали поредната цигара. — Но ако не беше господин Мортенсън, можеше да завърши зле.

След като презаредихме от ръждясалия варел с помощта на ръчна помпа, продължихме полета си нагоре по долината на река Бралду^[4] до Корфе, най-високо разположеното селище, преди ледникът Балторо^[5] да започне своя щурм към K2^[6] и района с най-голяма концентрация на шест и повече хилядници. Именно там през 1993 година пристигнал Мортенсън, изпосталял и омаломощен, след неуспешен опит да покори върха. Там, сред крайната бедност на колибите от кал и камък, животът на американеца и на децата от Северен Пакистан претърпял поврат. Вечерта, когато легнал край огъня, в който горели изпражнения от як, той все още бил загубил се в планината алпинист, а на сутринта, след като споделил няколко чаши маслен чай^[7] с домакините си, вече бил открил своето призвание като поборник за хуманитарна кауза.

Като спътници на доктор Грег, двамата с Бангу бяхме посрещнати с отворени обятия и богато нагостени с месо от глава на току-що уловен алпийски козирог и безкрайно количество чай. С генерала слушахме занемели разказите на децата от Корфе — шиитско село, обитавано от една от най-бедните общности в света — за техните надежди и мечти, нараснали неимоверно, откакто преди десет години големият американец пристигнал и построил първото училище в историята на селището.

— Знаете ли — каза ми Бангу, докато сюрията от сто и двайсет деца буквално ни влачеше из школото — докато работех за президента, съм се запознавал с много световни лидери и забележителни личности, ала смятам, че Грег Мортенсън е най-удивителният човек, когото съм срещал.

Всеки, който е имал привилегията да наблюдава Грег Мортенсън в действие, бива удивен от енциклопедичните му познания за една от най-затънтените части на света. А мнозина се оказват привлечени в неговата орбита почти против волята си. През десетилетието, откакто низ от неуспехи и инциденти превръща бившия алпинист в хуманитарен работник, той е изградил един от най-слабо квалифицираните и същевременно най-успешни екипи на благотворителна организация в света.

Сред последователите му има неуки планински водачи, които захвърлят товарите си и работят срещу мизерна надница, само и само децата им да получат шанс за образование, от каквото самите те са били лишени. Негов съмишленик е и бивш таксиметров шофьор, качил го на летището в Исламабад, който впоследствие изоставя професията си и става негов фанатично предан „посредник“. След срещата си с американеца талибански бойци се отричат от насилието и разбиранията си за подчиненото положение на жените и редом с него започват да строят училища за момичета. Грег е привлякъл за своята кауза доброволци и последователи от всички социални прослойки в Пакистан и измежду всички непримирими секти на исляма.

Уж безпристрастните журналисти също рискуват да се превърнат в негови сателити. Докато работех по книгата, придружих Мортенсън на три от пътуванията му до най-затънтените долини на Каракорум^[8] и Хиндукуш^[9], докъдето бяхме превозени с хеликоптери, достойни за музейни експонати. Колкото повече го наблюдавах, толкова повече се убеждавах, че се намирам край изключителен човек.

Преди да отида на място, историите, които се носеха за приключенията на Мортенсън и отдадеността му на каузата да строи училища из далечните планински райони на Пакистан, ми звучаха чак неправдоподобно. Ала това, което видях сред ловците на козирози из високите долини на Каракорум, из номадските селища в пограничната пустош на Афганистан, при срещите с елита на пакистанската армия и над безконечните чаши с пайю ча из чайни, одимени дотолкова, че присвивах очи, за да видя бележника си, бе дори по-впечатляващо.

В двайсетгодишната си кариера в тази странна професия, занимаваща се с дълбаене в живота на хората, съм се срещал с огромен брой публични личности, които съвсем не са достойни за медийния си образ. Ала докато пребивавах в Корфе или някое пакистанско село, където ме приемаха като изгубен член на семейството единствено по силата на обстоятелството, че един друг американец се бе потрудил да изгради топли човешки връзки, пред мен се разкри история, наситена с богатство и сложност, с каквато повечето от нас, обикновените хора, не могат да се похвалят и в края на житейския си път.

Това е сложен начин да заявя, че в случая не мога да остана просто наблюдател. Всеки, който посети петдесет и трите училища, построени от Централноазиатския институт (ЦАИ), заедно с Мортенсън, бива въвлечен в делото му и неусетно се превръща в негов съмишленик. След дългите нощи в обсъждане на бъдещи строежи на джирга^[10] със старейшините, след срещата с развълнувани осемгодишни момиченца, които за пръв път виждат как се използва острилка, или след импровизирания урок по английски в стая, пълна с почтително сериозни ученици, е невъзможно да останеш безпристрастен репортер.

Както казва мрачният герой на Греъм Грийн, кореспондентът Томас Фаулър^[11], понякога за да бъдеш човек, трябва да вземеш страна.

Аз заставам на страната на Грег Мортенсън не защото е съвършен. С разтегливите си понятия за време той затрудни хронологията на много от събитията, описани в книгата, не по-малко от интервюираните от мен балти^[12] — народа, сред който работи. В граматиката им не съществуват времена, а те самите нехаят за линейната последователност също толкова, колкото доктор Грег, както е известен Мортенсън в тази част на света.

През двугодишното ни сътрудничество върху тази книга той толкова често ме влудяваше със закъсненията си, че обмислях дали да не се откажа от проекта. Мнозина, особено в Америка, са се настройвали срещу него след подобни изживявания и са го заклеймявали в най-добрия случай като „ненадежден“. Постепенно обаче осъзнах, че, както твърди съпругата му Тара Бишъп, „Грег е човек от друг свят“ и се подчинява на законите на едно своеобразно „Мортенсъново време“, формирано вероятно под влияние на детството, прекарано в Африка, и дългите месеци в Пакистан. Чрез своеобразния си начин на работа, която включва наемането на персонал с крайно недостатъчен опит въз основа на чиста интуиция, изграждането на продуктивни съюзничества с напълно съмнителни субекти, и най-вече импровизацията, съчетана с разбиване на статуквото и разчупване на традиционното мислене, Грег Мортенсън е успял да премести планини.

За човек с такива завидни постижения той проявява забележителна скромност. Когато се наех да напиша тази книга, той ми връчи лист хартия, чието поле бе гъсто изписано с десетки имена и номера — списък на неговите недоброжелатели.

— Говорете с всички — рече той. — Нека си кажат мнението. Постигам резултати и това е единственото, което ме интересува.

Изслушах разказите на стотици негови привърженици и противници. В интерес на сигурността и/или поверителността, тук-таме смених някои имена на хора и места.

Работата по настоящата книга е пример за истинско сътрудничество. Аз описах историята. Грег Мортенсън я преживя. Докато разглеждахме хиляди снимки и слайдове, преглеждахме документи и видеозаписи, трупани цяло десетилетие, записвахме стотици часове интервюта и обикаляхме домовете на хората, които заемат централно място в този крайно невероятен разказ — двамата с общи усилия вдъхнахме живот на словото.

Както успях да установя по време на престоя си в Пакистан, Централноазиатският институт, ръководен от Мортенсън, безспорно постига забележителни резултати. В тази част на света, където хората приемат американците в най-добрия случай с неразбиране, а по-често със страх и омраза, този любезен едър бивш алпинист от щата Монтана е отбелязал поредица невероятни успехи. Макар че сам никога не би го признал, той е променил живота на десетки хиляди деца без чужда помощ и е спечелил повече умове и сърца от цялата официална проамериканска пропаганда, която залива региона.

Ето защо ще направя следното признание — отказвам се от ролята на обективен разказвач, защото искрено се надявам Грег Мортенсън да успее в начинанието си. Желая му сполука, защото той води война срещу тероризма по единствения правилен според мен начин. Докато се носи по така наречената магистрала „Каракорум“ в стария си джип и поема огромни рискове за живота си, той сее семето на познанието из земята, дала живот на талибаните. Всеки път, когато благодарение на него едно дете получава шанс за умерено светско образование вместо фанатичната закалка на мадрасите^[13], Мортенсън нанася удар по най-дълбоките причини за терора в тази част на света.

Ако ние, американците, сме способни да се поучим от грешките си — като мъчителната и безрезултатна война, в която нацията ни бе въвлечена след атаките от 11 септември, или неуспешните опити да убедим в справедливостта на каузата си многобройното миролюбиво население на мюсюлманския свят — трябва да се вслушаме в думите на Грег Мортенсън. Аз го сторих и никога не съм се чувствал по-богато възнаграден.