Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (9) (Има една река)

Осма глава

Ожениха се в сряда, 17 юни 1903 година, в Къщата на хълма. Д-р Бийзли и Боб Холанд дойдоха от Боулинг Грийн за морална подкрепа на Едгар. Заедно с братята на Гъртруд — Хю и Лин, те бяха шафери. Съдията, съпругата му и четирите дъщери пристигнаха с Хари Смит, свещеник в Християнската църква в Хопкинсвил, който щеше да извърши церемонията. Кари Солтър, Стела, леля Кейт и г-жа Еванс се скупчиха в стаята на булката, за да й помогнат да се облече. Уил и Хирам, подпомогнати от Портър и Реймънд, бяха домакини на мъжете. Бе чуден пролетен следобед. Всички се събраха във всекидневната.

— Боях се, че никога нямаше да успеем да го направим — прошепна Едгар на Гъртруд.

— Винаги съм знаела, че все някой ден ще го направим — отвърна тя.

Бяха изминали шест години, три месеца и три дни, откакто се бяха сгодили.

След церемонията групата на шаферите качи младоженците в една двуколка и ги ескортира с втора карета до Гътри, едно от селата близо до Хопкинсвил. Там вечеряха, а после Гъртруд и Едгар се качиха на влака за Боулинг Грийн.

Той бе наел стая в къщата на г-жа Маклъски, точно срещу тази на г-жа Холинс. Щяха да се хранят при г-жа Холинс. Къщата на г-жа Маклъски бе голяма дървена постройка. Гъртруд се приближи, вперила очи във витото стълбище, което се виждаше през отворената входна врата. Почувства, че това е добър знак. Дядо й бе дошъл в Хопкинсвил за построяването на вито стълбище. После бе останал и бе създал семейство.

Стаята им гледаше към площада. Гъртруд се наведе през прозореца, вдишвайки свежия аромат, носещ се от дърветата и градините, събудили се за нов живот около фонтана.

— Имаш право, Едгар — каза тя. — Това е нашето място.

На другия ден тя се разходи по околните улици, нахрани птиците на площада и писа на майка си: „Не вярвах, че в Кентъки има такова прекрасно място“.

В неделя, когато с Едгар пресичаха улицата, за да отидат у г-жа Холинс за вечеря, тя видя позната фигура в приемната.

— Едгар, какво прави Лейн тук? — попита тя.

Едгар й обясни, но осъзна, че доводите му звучат неубедително. Гъртруд се ядоса.

— Можеше поне днес да не идва — каза тя. — Това е първата неделя от брака ни.

На масата тя бе сдържана към Лейн. Съдия Руп, който отсядаше в пансиона от време на време и работеше в околността като магистрат, а също така бе собственик на вестник, го забеляза. Стана му любопитно, тъй като го бе виждал много недели на масата.

— Г-н Лейн — каза той нехайно — казват ми, че сте доктор.

Джон Блекбърн вдигна глава; Джеймс Блекбърн вдигна глава; Бийзли вдигна глава. Едгар се съсредоточи в картофеното си пюре.

— Така е — отвърна Лейн.

— Кажете ми — продължи Руп — на какво Боулинг Грийн дължи посещенията ви почти всяка неделя?

— Идвам да видя Едгар — отговори Лейн.

— Болен ли е? — попита Руп. — Тук имаме няколко чудесни лекари — и той кимна към братята Блекбърн и Бийзли — те не могат ли да помогнат?

Едгар гледаше в чинията си. Гъртруд погледна Лейн право в очите.

— Ами — започна Лейн — Едгар не обича да говори за това, но аз идвам тук да го питам за пациентите си.

Сега всички погледнаха към Едгар.

— Да го питате за пациентите си? — каза Руп. — Едгар доктор ли е? Какво не ни е казал за себе си?

— Той е надарен с много необикновена сила — отговори Лейн. — Способен е да се хипнотизира и докато е в това състояние, проявява ясновидство. Вижда други хора и диагностицира заболяванията им. Излекува себе си от афония, след като повече от година само шепнеше. Излекува мен от болест, която ме мъчеше от години. Помогнал е на много други. Ако желаете, можете да видите демонстрация днес следобед. Сигурен съм, че след това ще кажете, че по-необикновено нещо не сте виждали.

Никой не продума. Всички побързаха да се нахранят. Накрая Руп каза само:

— Да, бих желал да го видя.

При тези думи Гъртруд побягна през улицата и се прибра разплакана в стаята си.

Мъжете се качиха в стаята на Бийзли и докато Едгар чакаше храната да се поуталожи — въпреки че бе сигурен, че точно тази нямаше да успее да смели, Лейн разказа историята за експериментите си, включително случая на Дитрик. Момчетата зададоха много въпроси, особено Джон Блекбърн, практикуващият лекар.

Накрая Едгар заспа. Когато се събуди, приятелите му го гледаха замислено и с удивление. Джон Блекбърн се обърна към Лейн.

— Д-р Лейн — каза той — на първия човек, за когото питахте, му бяха предписани определени лекарства. Ще му ги дадете ли?

— Да — отговори Лейн.

— На втория пациент бяха препоръчани електрически вибрации. Ще му ги направите ли?

— Да — каза Лейн.

— На третия човек — продължи Блекбърн — бе казано, че има нужда от остеопатични корекции. Ще му ги приложите ли?

— Да — пак каза Лейн.

Блекбърн се усмихна любезно.

— Д-р Лейн, какво медицинско училище сте посещавал — попита той.

Лейн се изчерви.

— Не съм завършил никакво училище — все още. Учил съм много, сам, но като цяло това, което знам, е дошло от Едгар през изминалите две години, откакто се подлага на хипноза.

— Вие лекувате пациенти?

— Да.

— Имате кабинет?

— Да, в Хопкинсвил.

— И пациентите ви винаги се подобряват или оздравяват след тези лечения?

— Винаги, ако изпълняват препоръките.

— Кажете ми следното — защо Едгар толкова много смесва леченията? Има много медицински школи — алопатична, хомеопатична, натуропатична, остеопатична. Той, както изглежда, ги използва всичките. Няма логика.

— Мисля, че има. Някои хора имат нужда от една форма на лечение, други — от друга. Нито една школа не разполага с всички лекове.

Те продължиха да разговарят, докато не стана време Лейн да хване влака. После заразпитваха Едгар. Когато се върна в къщата на г-жа Маклъски, той бе уморен и объркан. Гъртруд бе преодоляла чувствата си и сега го прегърна.

— Радвам се, че се разбра и че вече знаят — каза тя. — Не можеш да криеш такова нещо. Само ми обещай, че няма да му позволиш да те държи далеч от мен или от нещата, които искаш да правиш.

— Обещавам — каза той. — Искам един ден да разбера какво точно е и какво трябва да правя с него. Чувствах се толкова глупаво пред момчетата — Джим, Джон и Хю, все доктори с дипломи и кабинети. А пък аз да казвам на хората да се подлагат на остеопатични манипулации и да предписвам лечения, докато спя! Невероятно!

Гъртруд го целуна.

— Не се тревожи — каза тя. — Само не го използвай за лоши цели и съм сигурна, че няма да ти навреди.

Но тя не беше сигурна. Нито пък той.

— Майка ми твърди — каза той, опитвайки се да убеди и двамата — че това е дар от Бога и ще носи само добро. Ако е от дявола, няма да бъде успешно.

— Дяволът има много маски — каза Гъртруд. — Надявам се да го познаем, когато дойде.

На следващия ден в „Таймс Джърнъл“, вестника на Боулинг Грийн, имаше статия от съдията Руп, в която той описваше експеримента. Вестниците в Нашвил препечатаха историята. Едгар се приготви за любопитни погледи, въпроси и сочещи пръсти, както бе станало в Хопкинсвил, докато Харт работеше върху него.

— Предполагам, че няма измъкване — каза той на Гъртруд.

Тя се засмя.

— Трябва да видиш мен как ме гледат жените! — отвърна тя.

Лейн ги посети още два пъти в Боулинг Грийн. После по искане на медицинските власти на щата той затвори кабинета и прекрати практиката си.

— Не можем да позволим на такъв човек да лекува хората — обясни на Едгар Джон Блекбърн. — Той няма нито познания, нито обучение. Дори да има нещо в това, което правиш, то трябва да се ръководи от квалифициран лекар. Или — добави той — от цяла група лекари. Ти като че ли нямаш никакви предразсъдъци.

Лейн писа на Едгар, че незабавно заминава за Франклин, Кентъки, за да учи в училището по остеопатия и да се подготви да му сътрудничи в сеансите. Седмица по-късно Едгар отново започна да губи гласа си.

Той се обърна за помощ към Джон Блекбърн. Беше му задължен за това, че бе разрешил ситуацията с Лейн по тактичен начин, без да предизвика неблагоприятна публичност и съдебно преследване. Да не страда от страха от арест или позор, който го преследваше почти постоянно, откакто Лейн практикуваше, бе истинско облекчение. Но трябваше да си върне гласа.

Блекбърн не се противеше толкова, колкото Едгар бе очаквал. Бе любопитен към експеримента, но се тревожеше, да не би да не успее да извади Едгар от съня.

— Просто ми кажи да се събудя — каза му Едгар — и след минута това ще стане.

Той написа внушението, което да му бъде казано, за да възстанови гласа си. После заспа. Бяха сами в кабинета на Блекбърн.

Когато се събуди, Блекбърн, пребледнял и разтреперан, стоеше до вратата.

— Да излезем навън — каза той.

Едгар го последва по стълбите и двамата излязоха на улицата. Тръгнаха бързо към площада.

— Ти го направи — каза Блекбърн. — Гледах как кръвта се качваше към гърдите и гърлото ти, а после се върна надолу. Когато заспа, започна да говориш нормално. И сега гласът ти е добре. Освен това се събуди, когато ти казах да го направиш. Мислех, че цялата тази работа с Лейн може да са врели-некипели, но това не е измама. Видях го да се случва. Какво точно става?

— Иска ми се да знаех — отговори Едгар нещастно. — Именно това ме тревожи. Не знам какво става.

Няколко дни по-късно пристигна писмо от г-н Андрюс, човека от Ню Йорк, на когото бе предписан разтворът от меча стъпка. Той не бе успял да го намери, въпреки че бе посетил всички основни дрогерии. Бе дал обява в медицинските списания, но предлагаше междувременно Едгар да заспи и да му каже къде може да го намери или какви са съставките му. Едгар показа писмото на Блекбърн.

— Явно не знам какво говоря насън — каза той. — Точно от това се страхувах през цялото време. Лейн винаги казваше, че може да открие всичко, което предпиша, но ето го доказателството за обратното.

— Да опитаме и да видим какво ще стане — каза Блекбърн.

Той бе преодолял страха си и бе по-любопитен от всякога. Каквото и да му имаше на Едгар, можеше да бъде открито и обяснено, смяташе той. Вероятно ставаше дума за някаква деформация на нерв и щеше да представлява интересен случай. Той и Бийзли го бяха обсъждали с някои колеги — д-р Д. Е. Стоун, д-р Фред Риърдън, д-р Фред Картрайт и д-р Джордж Мередит. Смятаха да сформират комисия за разследване на феномена, стига Едгар да се съгласеше да съдейства.

Някои от докторите присъстваха на сеанса, който Блекбърн проведе за г-н Андрюс. Когато Едгар се събуди, Блекбърн бе записал формулата на разтвора от меча стъпка.

— Звучи като мощно тонизиращо средство — каза той.

Основата е вода от градински чай. Това е мечата лапа — градински чай. Другото е амбра, разтворена в етилов алкохол. После малко джин и канела.

Едгар поклати глава.

— Господи, каква смес! — възкликна той.

— Няма да му навреди — каза Блекбърн.

Другите доктори кимнаха. Бяха заинтригувани.

— Прати го на г-н Андрюс и нека той ти съобщи какъв е ефектът — каза Блекбърн. — И аз ще забъркам малко от него. Ако действително е добро тонизиращо средство, ако с едно заспиване можеш да предписваш подобни неща, ние искаме да разберем всичко възможно. Ще го проучим щателно и ще ти кажем дали мястото ти е в цирка, или в научния институт, нали, момчета?

Те се засмяха, Едгар също. Каквото и да станеше, за него се грижеха подходящите хора, които нямаше да му позволят да навреди на някого с тълкуванията си, нито щяха да позволят на това нещо, каквото и да беше, да навреди на него. Щяха да открият какво е то и какво трябва да се направи.

* * *

Едгар посети Лейн няколко пъти в училището по остеопатия. Харесваше го и сега, когато страхът да не сбърка бе отминал, му бе приятно да разговаря с него. Лейн прояви интерес, когато чу, че лекарите ще проучват случая му, и предложи свой експеримент.

— Тук ни дават клинични случаи, които трябва да диагностицираме — каза той. — Професорите знаят какъв е проблемът на пациентите и проверяват нашите познания, като ни питат какво е мнението ни. Не можем ли да направим сеанси на някои от тях и да проверим доколко твоята диагноза съвпада с тази на професорите?

Едгар се съгласи. Разбраха се да идва в училището през уикендите, когато Гъртруд ходеше на гости в Хопкинсвил. Лейн се погрижи за подготвителните работи и дори сподели с някои от колегите си, канейки ги да присъстват.

Идеята даде обратен резултат. Поради познанията си по анатомия, медицина и остеопатия на Лейн му бе призната една година обучение, въпреки че нямаше официални документи за завършени предмети. Други студенти бяха недоволни от тази отстъпка и когато разбраха за Едгар, решиха да „подлеят вода“ на Лейн и да го изобличат пред директора д-р Боулинг.

За тази цел те потърсиха помощта на един от наставниците си, доктор по медицина на име Пърси Уудол. Една група посетиха съботния сеанс, увериха се, че за неделния експеримент ще бъде използвана същата класна стая, и тогава с помощта на д-р Уудол привлякоха директора, д-р Боулинг, в съседната.

Д-р Боулинг бе сляп — резултат от злополука по време на следването му, но умело извършваше дисекции, изнасяше лекции по анатомия и правеше остеопатични диагнози, като прокарваше върховете на пръстите си по гръбнака. В неделя обикновено бе в колежа, като помагаше на студентите в лабораторните им занимания и отговаряше на въпроси. Групата заговорници, водена от д-р Уудол, го пресрещна в коридора и го попита за нещо по определен случай. Д-р Уудол го помоли да влязат в лекционната зала, за да им обясни по-подробно. Тогава един от студентите отвори вратата, водеща към стаята, в която Едгар правеше сеанс. Той тъкмо бе започнал и говореше ясно и силно. Лейн седеше до него и не забеляза, че вратата зад гърба му се отваря.

Раздразнен от гласа, който говореше едновременно с него, д-р Боулинг спря и се заслуша.

— Кой изнася лекция по анатомия в съседната стая? — попита той.

Студентите казаха, че не знаят.

— Искам да го чуя — каза д-р Боулинг. — Заведете ме там, д-р Уудол.

Те го заведоха, спирайки зад гърба на Лейн. Когато видя директора, той пребледня, но знаеше, че не може да прекъсне Едгар. Сеансът по диагностициране на един от училищните клинични случаи продължи.

Д-р Боулинг изчака, докато Едгар каза:

— Готови за въпроси — и тогава зададе въпрос. Отговор не последва.

— Защо не ми отговаря? — попита докторът. — Кой е този човек?

Лейн повтори въпроса. Едгар му отговори.

— Кой е другият? — попита д-р Боулинг. — Защо той не ми отговори вместо него?

Колкото и да не му се искаше, Лейн внуши на Едгар да се събуди. После се опита да обясни какво става. Д-р Боулинг слушаше. Когато Едгар се събуди, той го попита за образованието и медицинското му обучение.

— Г-н Лейн казва истината — отвърна Едгар. — Никога не съм учил медицина. Изкарал съм само прогимназия.

— Това е нелепо! — извика д-р Боулинг. — Диагнозата беше отлична. Познавам пациента. Освен това познанията ви по анатомия са безупречни. Разкажете ми за какво става дума.

Студентите, организирали капана, изчезнаха. Д-р Уудол и д-р Боулинг изслушаха цялата история. Когато стана, д-р Боулинг посегна да хване ръката на Едгар и я разтърси.

— Елате ни отново на посещение — каза той. — Това е много интересно. Ах, умът ви би бил чудесен за дисекция!

Едгар реши да не посещава повече Лейн.

* * *

Занимаваше го нова идея. Открил бе, че работата в книжарницата му е по-малко интересна от снимането. Освен това — не му харесваше по цял ден да е далеч от Гъртруд, особено когато тя нямаше свой дом, за който да се грижи, и свободното време й тежеше. Ако той отвореше свое фотографско студио, тя щеше да е с него през целия ден и да му помага много. Вече имаше вероятен партньор — Франк Джей Потър, далечен братовчед на Лушън Потър, който държеше книжарницата. Франк — висок, русокос и красив младеж, работеше като помощник окръжен секретар и нямаше търпение да се научи на фотография, за да се махне от брачните свидетелства и актовете за раждане.

— Вие двамата заедно познавате всички в града — каза Джон Блекбърн. — Защо не купите студиото на Хари Кук на Колидж стрийт? Дори ще ви позволя да ме снимате.

— Такава брада трябва да бъде нарисувана, не снимана — каза със смях Франк.

Те стояха пред книжарницата, огрени от септемврийското слънце. Пощальонът се приближи и подаде на Едгар писмо.

Беше от г-н Андрюс от Ню Йорк. Получил бе писмо от човек в Париж, Франция, който бе прочел обявата на г-н Андрюс за разтвор от меча стъпка и му пишеше, че той не може да бъде намерен, тъй като неговият баща го бе произвеждал. От много години разтворът не се правеше и продаваше. Синът обаче имал формулата и с радост щял да я даде на г-н Андрюс, за да си направи тоника. Следваше списъкът на съдържанието.

Съставките бяха идентични с онези, които Едгар бе изредил по време на сеанса. Г-н Андрюс вече приемаше микстурата и се чувстваше по-добре.

Едгар прочете писмото пред Блекбърн. Докторът поглади брадата си.

— Май ще е добре да започнем експериментите — каза той.