Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of Edgar Cayce. There Is a River, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva(2019)

Издание:

Автор: Томас Съгрю

Заглавие: Животът на Едгар Кейси

Преводач: Снежана Милева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Печатница „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Консултант: д-р Светла Балтова

Художник: Аглика Маринова Чонева-Стоилова

Коректор: Юлия Георгиева

ISBN: 978-954-26-0909-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9647

История

  1. —Добавяне

Седма глава

Отидоха в кухнята, за да запишат казаното. Съдията даде своята версия, Лейн предложи своята. Едгар продължи да изпробва гласа си. Майка му се залови да прави кафе и усмихната бършеше очите си, докато се суетеше между кухненската мивка и печката.

— Това е най-забележителното нещо, което някога ти се е случвало, Едгар — каза Лейн — но може би е най-забележителното нещо, случвало се и на нас, останалите. Щом можеш да го правиш за себе си, защо да не можеш за другите? Не би трябвало да е много по-трудно да видиш някой друг, докато спиш.

— Може би просто четях мислите си — каза Едгар. — Не се ли твърди, че в ума е записано всичко, което става в тялото?

— Той го е правил и преди — обади се съдията. — Видя се, когато го удари една топка, и си предписа лапа.

Лейн кимна. Чувал бе историята.

— Но е виждал и учебниците, поставени под главата му — каза той — виждал е страниците в ума си. Защо да не може да вижда телата на хората, ако са пред него, и да казва какво им има?

— Готов съм да опитам — каза Едгар.

Изпитваше благодарност към Лейн и бе толкова щастлив, че не можеше да му откаже нищо, което бе по силите му.

— Утре — каза Лейн. — Ще опитаме утре върху мен. От години ме мъчат стомашни болки. Преглеждали са ме какви ли не доктори. Знам диагнозата им. Ще съм в състояние да кажа дали описваш верните симптоми и доколко се приближаваш до подходящото лечение.

— Звучи ми безумно — каза Едгар — но ще опитам.

Той се засмя. Бе толкова щастлив и облекчен, че бе готов да опита всичко, да повярва на всичко, да направи всичко.

Когато Лейн си тръгна, майка му каза:

— Може пак да си изгубиш гласа, ако опиташ това, което предлага г-н Лейн.

Едгар поклати отрицателно глава.

— Не мисля — каза той. — Щом имам силата да помогна на себе си, няма нищо лошо да опитам да я използвам, за да помогна и на друг.

Майка му бе доволна. Едгар бе отговорил на езика на нравствеността, въпреки че тя не бе повдигнала такъв въпрос.

— Просто исках да те чуя да го казваш — отвърна тя. — И моето усещане е същото. Не забравяй, че често съм мислила за теб като за лекар и двамата винаги сме вярвали, че преживяванията ти имат своята причина. Може би това е отговорът.

Съдията запали пура и подреди съчките в камината.

— Той ще излекува всички — заяви той. — Обзалагам се за това!

Едгар погледна към майка си.

— Не забравяй да благодариш на Бог за това чудо — каза тя. — Той е този, който го извърши.

На другия ден следобед Лейн дойде. Написал бе няколко въпроса, засягащи състоянието му, които Едгар отказа да прочете.

— Така или иначе, нищо няма да ми говорят — каза той.

Както и предишния ден, той легна и заспа, а Лейн седна до него с бележник и молив. Когато Едгар се събуди, Лейн размаха ликуващо бележника.

— Ти направи преглед на цялото ми тяло! — каза той. — Направи ми съвършена диагноза, каза ми как се чувствам и какво да направя — лекарства, диета и упражнения. Ако дадат резултат, ще забогатеем!

Едгар погледна написаното от Лейн. Споменати бяха части от тялото, наименования на лекарства и храни и указания за упражнения.

— Как съм успял да кажа тези неща?!

Той млъкна, осъзнавайки изведнъж, че гласът му още звучеше нормално.

— Повечето от тези наименования никога не съм чувал — продължи той. — Не съм учил физиология, нито биология, химия или пък анатомия. Никога не съм работил в дрогерия. Това лекарства без рецепта ли са?

— Някои от тях — да — отговори Лейн. — Някои са просто микстури, за които не се иска рецепта. Ще ги купя всичките и ще започна програмата. Ще видим как ще подейства. Ако се оправя, ще опитаме и върху други хора.

След седмица Лейн се чувстваше толкова по-добре, че искаше да започнат експерименти и с други хора. Едгар се тревожеше.

— Как го постигам? — попита той.

— С ясновидство — отвърна Лейн.

Думата не говореше нищо на Едгар. Той отиде при майка си и я попита същото.

— Понякога в сънищата можем да правим неща, които наяве не можем — каза тя. — На мен често ми се случва. Може би имаме такива способности. Може би всичко е в нас, както казват някои хора — чувала съм свещениците да говорят за това, и за да го проявим, са нужни работа и изучаване. Ти нямаше възможност да учиш, но работеше усилено и искаше да помагаш на другите; и може би точно това е имала предвид жената от твоето видение, когато ти е казала: „Молитвите ти бяха чути“.

Едгар не бе склонен да се съгласи; боеше се да го направи. Да спиш върху учебници и да рецитираш уроците в тях беше едно, а съвсем друго — да казваш на някого какво му има и да му предписваш лекарства. Можеше да убие човек.

— Това е невъзможно — отвърна Лейн. — Имам достатъчно познания по медицина, за да кажа дали нещо е опасно. Освен това лекарствата, които могат да бъдат отровни или съдържат наркотични вещества, изискват рецепта и не бихме могли да ги изпълним дори и да ги предпишеш. Затова ще трябва да ми даваш прости лекове. Аз ще ти го внушавам. Ако назовеш лекарство, което не мога да набавя, ще те попитам за името на негов заместител, който може да се намери.

Три седмици след като започна да се лекува, Лейн се чувстваше толкова добре, че нае две помещения над шапкарския магазин на жена си и ги превърна в кабинет. Обяви, че има намерение да практикува сугестивна терапия и остеопатия. Едгар знаеше, че от него се очаква да помогне.

Междувременно гласът му изчезваше. Ставаше по-слаб с всеки изминал ден.

— Ще опитаме отново — каза Лейн. — Ела в кабинета и ще пробваш новата кушетка. Току-що пристигна.

Едгар отиде, изпълнен със съмнения и безпокойство.

Когато се събуди от самоналожения сън, гласът му отново бе нормален. Вече нямаше измъкване — трябваше да помага на Лейн.

— Готов съм да опитаме да лекуваме, щом искаш. Единственото условие е да не ми казваш кой е той нито преди, нито след сеанса. Не искам да знам.

Опитът бе направен няколко дни по-късно. Когато Едгар се събуди, Лейн го потупа по рамото.

— Перфектна диагноза — каза той.

— Откъде знаеш? — попита Едгар.

— Лекарят е казал същото предната седмица, само че не е знаел как да го излекува. А ти ми каза как.

— Безопасно ли е?

— Напълно. И просто. Всичко това е забележително. Успехът ни е сигурен.

Минаха месеци. Лейн официално откри кабинета си, а Едгар, неговият мълчалив партньор, поставяше диагнозите и отказваше да взима пари.

— Положението и без това е достатъчно лошо — каза той печално. — Ако вземам пари, това ще е краят.

Баща му често присъстваше на експериментите, което радваше Едгар — успокояващо бе да знае, че някой наблюдава случващото се, докато той спи, и може да потвърди верността на онова, което после Лейн му казваше, че е станало. Не че нямаше доверие на Лейн — нямаше доверие на себе си, докато спеше.

Лейн откри, че трябва да казва на Едгар къде се намира човекът в момента на сеанса. Някои биваха преглеждани, без да знаят, докато седяха във външния кабинет; други идваха за преглед и им бе казано да се върнат след няколко дни за диагноза и указания за лечението. Междувременно Едгар ги преглеждаше. Лейн наричаше експериментите „тълкувания“ и описваше спящото състояние на Едгар като „самоналожен хипнотичен транс, предизвикващ ясновидство“.

Според Лейн пациентите се подобряваха под въздействие на лечението и мнозина бяха излекувани. Самият той бе изключително по-добре — поне в това нямаше съмнение. Едгар обаче продължаваше да се чувства неспокоен. Един мъртъв пациент бе достатъчен да го превърне в убиец.

Искаше да се откаже, но не можеше. Веднъж месечно гласът му изчезваше и той имаше нужда от внушението на Лейн, за да си го върне. След известно време периодите, в които гласът му запазваше силата си, започнаха да стават по-дълги. Не знаеше дали причината бе в това, че преодоляваше състоянието, или в това, че позволяваше да бъде използван в помощ на други хора. Понякога се надяваше да е първото, друг път — второто.

Малко бяха тези, които знаеха с какво се занимава. Той, разбира се, каза на Гъртруд и тя го прие с тревога. По онова време бе разпространено убеждението, че човек, който се подлага на хипноза, рано или късно загубва разсъдъка си или, най-малкото, здравето си поради постоянното изпадане в транс.

— Радвам се, че си върна гласа и не вярвам Лейн да е някой злодей хипнотизатор — каза Гъртруд — но не мога да се отърва от чувството, че това не е добре за здравето ти. Иска ми се да спреш.

— Иска ми се да можех — отговори той.

Кари Солтър смяташе страховете на Гъртруд и съмненията на Едгар за глупави. Тя отиде в кабинета на Лейн, за да присъства на експериментите, разпита за промяната в състоянието на пациентите и категорично заяви, че Бог е дал на Едгар дарба, за да помага на хората.

— Не ме интересува какво мислите — каза тя — но, повярвайте ми, ако някога се разболея, ще си направя сеанс при Едгар и ще изпълня точно каквото ми каже. И без това съм сигурна, че лекарите много често не знаят какво говорят.

Подобна вяра изплаши Едгар. Той се молеше или тя да бъде оправдана, или странната сила да му бъде отнета.

* * *

Вече бе напълно квалифициран фотограф и след като гласът му се върна, г-н Боулз започна да го праща из околните градове. На всяко от местата той отваряше временно фотографско студио, снимаше учениците, младоженци и бебета и правеше снимки за пощенски картички на градския съвет и други обществени сгради.

Една майска вечер на 1902 година пристигна в Лафайет. Служителят в хотела имаше съобщение за него.

— Трябва да позвъните на оператора в Боулинг Грийн — каза той. — Търсят ви от друг град.

Гласът на другия край звучеше познат. Беше Франк Басет, един от по-младите лекари в Хопкинсвил.

— Намерихте работа тук, в Боулинг Грийн, ако я искаш — каза той. — Мой приятел, Л. Д. Потър, има книжарница. Човекът, който му беше дясна ръка, напуска, за да започне свой бизнес, и приятелят ми има нужда от опитен служител. Казах му, че си ти идеалният. Мястото е хубаво, а също и заплатата.

Едгар взе решение още докато слушаше. Искаше да се махне от Хопкинсвил, от Лейн, от сеансите. Може би нямаше нищо лошо в тях, но той не бе сигурен. Искаше да помисли известно време. Това, което най-много го притесняваше, бе, че Лейн няма медицинско образование. С одобрението и под наблюдението на доктор нямаше да се бои да опита всякакви експерименти, но да работи с лечител, който изкарва курсове по пощата…

— Приемам — каза той на Басет. — Утре се връщам в Хопкинсвил и вечерта тръгвам за Боулинг Грийн.

Когато два дни по-късно влезе в книжарница „Потър“, Едгар се почувства сякаш се връща у дома. Виждаше книгите, които толкова добре познаваше; картините, рамките, канцеларските принадлежности, тетрадките и миришещите на ново кутии с моливи. Дори клиентите му се сториха същите — разбрал бе, че любителите на книгите и книжарниците са определен тип хора. Работата му прилегна като чифт стари обувки.

Едгар откри, че Боулинг Грийн е красиво градче с десетхилядно население, разположено на река Барън, в мемфиския участък на железницата „Луисвил и Нашвил“. Гъмжеше от студенти от три колежа — търговски университет, библейско училище и „Огдън“, институция, основана от богат местен гражданин, с цел да дава свободно висше образование на студентите от Уорън Каунти, чието седалище бе градът.

Деловият живот на града бе съсредоточен около Фаунтън Скуеър, красив остров от морави и големи дървета в средата на море от червени тухлени сгради и бляскави витрини на магазини. Стейт стрийт и Колидж стрийт бяха източната и западната му граница; Мейн стрийт и Фроузън Роуд го ограждаха от север и юг. На Стейт стрийт, няколко врати след края на площада, се намираше книжарница „Потър“.

В края на първия ден г-н Потър го поведе по Стейт стрийт покрай площада, докато стигнаха голяма дървена къща, боядисана в кремаво и с бели кепенци, която се намираше горе-долу толкова на север от площада, колкото книжарницата бе на юг от него.

— Това е пансионът на г-жа Холинс — каза г-н Потър. — Тук отсядат много от младежите, които следват. Храната е добра и съвсем не е далече от магазина. Мисля, че ще ти хареса.

Двамата влязоха в голяма приемна. Отляво бе трапезарията. Стълбите отпред водеха към втория етаж. Г-жа Холинс, ниска, набита, усмихната жена, дойде да ги поздрави и заведе Едгар на горния етаж да му покаже стаята.

— Младежите заемат горния етаж — обясни тя. — Дамите са на долния. Аз съм вдовица и имам две дъщери. Те живеят при мен. Тук има някои много симпатични младежи, които със сигурност ще ти допаднат. Би ли предпочел да живееш със съквартирант? Имам голяма стая за двама и в нея има едно момче. Да видим дали е там сега. Той е доктор — специалист по очи, уши, нос и гърло. Ето тук…

Тя почука на една врата. Отвори я нисък, жилав младеж, който ги гледаше усмихнат.

— Това е д-р Хю Бийзли — каза г-жа Холинс. — Хю, това е новият служител в книжарница „Потър“ — името му е Едгар Кейси. Мисли да поостане при нас — какво ще кажеш, да го пуснем ли?

Едгар се ръкува с младия мъж.

— Ти си от Хопкинсвил, нали? — попита той. — Чувал съм за теб, но не сме се срещали.

— Ти си от семейство Кейси — каза д-р Бийзли. — Никога не съм срещал всички от рода. Има ли изобщо някой, който да ги е срещал?

Г-жа Холинс кимаше усмихната.

— Ще сляза да кажа на г-н Потър, че оставаш — каза тя на Едгар. — Ако двамата искате да живеете в една стая, добре. Ако ли не, ще ти намеря друга.

— Ще се радвам да се нанесеш при мен — каза д-р Бийзли. — Компанията ще ми дойде добре.

— На мен също — отвърна Едгар. — Боях се, че ще ми е самотно.

За вечеря двамата слязоха заедно и Едгар се запозна с другите обитатели. Двама от тях бяха братя — д-р Джон Блекбърн, практикуващ лекар, който прикриваше младостта си с къса заострена брадичка „ала Ван Дайк“, и д-р Джеймс Блекбърн, зъболекар. Другите бяха Джо Дартър, секретар на Християнската младежка асоциация, и Боб Холанд, който работеше в универсален магазин. Всички бяха горе-долу на възрастта на Едгар и веднага му допаднаха. Бяха дружелюбни, отзивчиви и пълни с живот. Освен това вършеха неща, които имаха смисъл — неща, които Едгар винаги бе мечтал да върши. Същата вечер той писа на Гъртруд:

„Това е нашето място. Пълно е с млади хора и всички имат занимание. Градът е прекрасен. Нощем е тихо и свежестта, която се носи от дърветата на площада, влиза право през прозореца ми. Улиците са толкова чисти, а къщите изглеждат така, сякаш току-що са били боядисани. Много ще ти хареса, сигурен съм…“

Едгар се присъедини към Християнската църква и организацията „Крисчън Индевър Груп“. Джо Дартър го водеше на лекции и забави на Християнската младежка асоциация. Едгар си откри банкова сметка. Животът започваше наново.

Сънят продължи две седмици. После гласът му започна да отслабва. След работа в събота той позвъни на Лейн и шепнешком му съобщи за състоянието си. Лейн му каза да дойде в Хопкинсвил. Той се качи на нощния влак и на сутринта влезе в кабинета на Лейн, където заспа. Когато се събуди, гласът му бе нормален.

— Това може да се случи по всяко време, Едгар — каза Лейн. — Какво ще кажеш да идвам от време на време в неделя в Боулинг Грийн? Така ще поддържаме гласа ти във форма, а аз ще те питам за пациентите си.

Едгар се оказа притиснат.

— Добре — съгласи се той.

Отначало Лейн идваше два пъти месечно. Не след дълго посещенията станаха ежеседмични. Неприятното бе, че всеки неделен следобед трябваше някак да прилъжат Бийзли да излезе от стаята, за да направят тълкуването. Едгар не смееше да каже с какво се занимава на никого от приятелите си лекари — всъщност на никого в града. Страхуваше се. Когато беше с Бийзли, братята Блекбърн и другите си нови другари, или когато бе с Гъртруд, той знаеше точно какво иска. Искаше да води нормален, прост, обикновен живот на християнин, да е женен за момичето, което обича, да живее в града, който харесва, в компанията на приятелите, които е избрал. Не искаше да бъде „странен“, „различен“. Не искаше да бъде медиум, сомнамбул или „мистичен лечител“.

Когато обаче Лейн заговори за все по-успешните лечения на пациентите си, той се разтревожи. Ами ако притежаваше истинска сила и използването й в помощ на болните бе неговата мисия? Изглеждаше толкова просто — видението, способността да спи върху книгите и да знае съдържанието им, загубата на гласа и възстановяването му благодарение на новооткритата му сила…

Само ако можеше да е сигурен; ако можеха да му повярват докторите, а не само Лейн с неговите познания, получени по пощата, и хипнотичните му манипулации.

В един жарък августовски ден той получи обаждане от Хопкинсвил от г-н С. Х. Дитрик, бивш завеждащ държавните училища в града.

— Г-н Лейн ми каза за нещата, които сте направил за някои от пациентите му — каза той. — Имам малко момиченце, което е болно от дълго време и никой не успява да й помогне. На жп гарата ще ви чака билет, ако решите да дойдете в неделя и да се опитате да направите нещо за детето ми. Съпругата ми също иска да дойдете. Ще ви посрещна на гарата.

Едгар каза, че ще отиде. Г-н Дитрик бе сред най-видните и уважавани хора в Хопкинсвил и със сигурност знаеше какво прави. От друга страна, може би бе твърде отчаян и готов да опита всичко. В такъв случай, ако лекарите бяха отписали детето, едно тълкуване нямаше да навреди.

На гарата Едгар любопитно въртеше билета между пръстите си. Това бе първото материално нещо, което получаваше в отплата за използването на способността си. Дали пък в нея наистина нямаше нещо?

Г-н Дитрик, дребен, тих и сдържан мъж, го посрещна на гарата с карета и докато пътуваха към къщата, му обясни състоянието на дъщеря си. Ейми беше болна от три години. Сега бе на пет и от двегодишна, откакто се бе разболяла от грип, умът й бе престанал да се развива. Бяха я водили при много специалисти и никой не бе успял да я излекува или поне да спре припадъците, които все по-често се появяваха. Умът й беше празен.

— В момента си е вкъщи — каза г-н Дитрик. — Провеждахме лечения тук, но тя само се влошава — понякога има по двайсет припадъка на ден.

Когато пристигнаха, г-н Дитрик заведе Едгар при момиченцето. То си играеше в стаята, седнало на пода, с кубчетата. Изглеждаше като всяко нормално, здраво момиченце на нейната възраст. Наблизо седеше бавачка, която я наблюдаваше.

— Искате ли да я прегледате? — попита г-н Дитрик.

— Не — отвърна Едгар. Изглеждаше му по-здрава, отколкото самият той се чувстваше.

Във всекидневната г-жа Дитрик разговаряше с Лейн. Едгар, нетърпелив да свърши с това, легна на дивана и заспа. Когато се събуди, г-жа Дитрик плачеше.

— Г-н Кейси — каза тя — вие сте първият, който ни вдъхна надежда, че детето ни ще се оправи. Ще трябва само да останете, за да видите дали г-н Лейн е извършил корекциите правилно.

Едгар я зяпна.

— Какво съм казал? — попита той.

— Казахте ни, че дъщеря ни се е подхлъзнала и си е ударила края на гръбнака, докато е слизала от каретата няколко дни преди да хване грип. Бацилите на болестта са се установили в гръбнака и причиняват припадъците. Г-н Лейн трябва да извърши остеопатични корекции и тогава тя ще се оправи.

Едгар погледна към Лейн и си представи затвор. „Остеопат, квалифициран по пощата, и неговият съдружник сомнамбул в затвора за шарлатанство“ — това щяха да пишат вестниците.

— Ще се обадя на работодателя ви, за да го помоля да ви разреши да отсъствате — каза г-н Дитрик.

Едгар погледна към г-жа Дитрик. Тя го гледаше в очакване на отговора му.

— Ще остана — каза той едва чуто.

Прибра се вкъщи за вечеря, след което отиде при Гъртруд. На другата сутрин се върна при семейство Дитрик и направи ново тълкуване. Когато се събуди, г-жа Дитрик му се усмихна.

— Ще трябва да останете още малко — каза тя. — Корекциите не са направени точно.

Когато успя да се види с Лейн насаме, Едгар го попита дали знае какво прави.

— Разбира се — каза той — но да се извърши правилно от първия път е трудно, а и трябва да съм особено внимателен, за да не нараня гръбнака.

Лейн опита пак и следобед направиха нов сеанс. Бяха по-близо до желаното, но все още не бе както трябва. Лейн опита трети път и на следващата сутрин проведоха още една проверка, както я нарече Лейн. Този път корекциите бяха извършени правилно.

Следобед Едгар отпътува за Боулинг Грийн. Лейн щеше да продължи лечението всеки ден в продължение на три седмици.

— Но другата седмица ще дойда да те видя — каза той на Едгар, докато го изпращаше на гарата.

Когато пристигна следващата неделя, Лейн носеше добри новини. Детето на Дитрик реагираше на лечението. Бе нарекла по име куклата, с която бе обичала да си играе, преди да започнат пристъпите. На другия ден бе повикала по име майка си, а после и баща си.

— Продължава развитието си оттам, където е било спряло — каза Лейн. — Според майка й умът й се намира на етапа, на който е бил точно преди да блокира.

В края на триседмичното лечение Лейн проведе нова проверка. Детето, както каза Едгар, се развиваше нормално и щеше да продължава да го прави. Причината за болестта бе отстранена. Не бяха необходими повече манипулации.

Три месеца по-късно г-жа Дитрик каза на Лейн, че дъщеря й е нормална във всяко отношение и бързо усвоява знанията, които я деляха от другите деца на нейната възраст. Пристъпите бяха престанали.

Едгар бе доволен и облекчен, но предупреди Лейн да не разгласява случая и продължи да държи в тайна срещите им в Боулинг Грийн. Той все още имаше една-единствена цел — да се ожени за Гъртруд и после да заживее спокойно и нормално в Боулинг Грийн.

За да осъществи това си желание, му бяха нужни пари. Спестяваше част от заплатата си, но мечтаеше да спечели голяма сума, за да купи къща и да я обзаведе за своята годеница. През зимата му се удаде случай да го постигне.

Беше назначен в комитета по тържествата към Младежката християнска асоциация и заедно с Ф. О. Пътнам, учител по рисуване в държавните училища, организираше забави и танци за членуващите. За един такъв повод Пътнам предложи да измислят нова игра на карти. Едгар, който всяка вечер, докато се хранеха, слушаше дискусии за зърнения пазар в Чикаго, състави игра, която нарече „Борса“, или „Търговска палата“. Картите представляваха количеството зърно, а идеята бе да се изкупи пазарът.

На забавата, за която бе подготвена играта, тя предизвика такъв интерес, че за членовете на асоциацията бяха отпечатани специални тестета с карти. Едгар прати един екземпляр на компания за производство на игри. Получи любезно писмо, в което му благодаряха за идеята. Не след дълго „Борса“ заля страната и Едгар получи десетина тестета от компанията заедно с поздравленията й.

Той повдигна възражение. Отиде при адвокат. Компанията каза, че авторското право е нейно, и му напомни, че може да бъде даден под съд, ако се опита да отпечата и да продава картите.

— Трябваше да направиш тълкуване за това — му каза Лейн. — То щеше да те предупреди да си осигуриш авторското право над играта, преди да я пратиш на компанията.

— И адвокат щеше да свърши същата работа, ако бях имал здравия разум да го попитам — отвърна Едгар.

— Слушай — каза Лейн — искам да ти кажа какво направи току-що.

Беше неделя следобед. Едгар се бе събудил от сеанса. Лейн посочи към написаното в бележника.

— Един от тези пациенти беше в Ню Йорк. Казва се П. А. Андрюс. Според информацията за него той работи като управителен директор на железници „Меканисбърг Рейл роуд“. Чул е за теб от д-р Куакънбос. Нали разбираш, аз пращах на доктора съобщения.

Той направи пауза, очаквайки Едгар да покаже интерес.

— Какво съм казал за него? — попита той.

— Направи отлична диагноза, въпреки че не знам дали отговаря на случая му. Предписа и лечение. Това, което искам да кажа, е, че този човек иска да ти плаща. Той очаква, че ще искаш пари за услугите си. Това е естествено. Би трябвало да го правиш. За нула време можеш да спечелиш повече пари, отколкото някога щеше да получиш от играта.

Едгар поклати отрицателно глава.

— Това е изключено — каза той. — Ще трябва да реша проблема по друг начин!

— Какво ще правиш? — попита Лейн.

Едгар се загледа през прозореца. Беше пролет. Птичките чуруликаха по дърветата на Фаунтън Скуеър. По клоните се появяваха листа. Мирисът на съживената земя се носеше към него.

— Независимо от всичко — ще се оженя — каза той.

Лейн разсеяно впери поглед в бележника си.

— Някога чувал ли си за разтвор с меча стъпка? — попита той.

— Не.

— Предписа го на г-н Андрюс. Сигурно е някакво тонизиращо. Кога ще се жениш?

— През юни.

Двамата отново замълчаха. На отсрещната страна на улицата присмехулник строеше гнездо на дърво в двора на г-жа Маклъски.