Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (5) (Има една река)

Четвърта глава

Животът в града бе самотен. Нямаше приятели, нищо не го задържаше до късно вечер и сутрин никой не ставаше преди седем. По навик, придобит отдавна, той се събуждаше призори, въпреки че новата му работа в книжарницата изискваше от него да е там едва в осем часа. За да запълва времето, помагаше на майка си. Обичаше да прибира кравата и да я дои — тя му бе стар приятел и като че ли споделяше недоверието му към града. И на нея не й харесваше. Нощно време кравата често бродеше към далечния край на земята зад двора им, където не се виждаха къщи, и се виеше рекичка, подобна на тази у дома.

Една пролетна сутрин той се отправи натам да я търси и видя мъж, седнал на брега, да чете книга. Бе добре облечен, очевидно не беше от Хопкинсвил. Изглеждаше така, сякаш идваше от голям град като Луисвил или Синсинати. Той вдигна поглед и се усмихна.

— Крава ли търсиш? — попита той.

— Да, господине — книгата, която мъжът четеше, изглеждаше позната.

— От другата страна на рекичката, ей там, зад онези храсталаци.

— Благодаря — книгата много приличаше на Библията.

Когато кравата бе преведена през реката, мъжът отново вдигна поглед.

— Хубаво животно имаш — каза той.

— Да, господине. Много добра крава — Библията беше. — Извинете, господине, но не е ли това, което четете, Библията?

— Ами да. Познаваш ли я?

— Чел съм я — той се опита да звучи небрежно — 18 пъти, по веднъж за всяка година от живота ми.

— Ами! — Мъжът сякаш искаше да каже: „За какво?“, но отново се усмихна и затвори книгата.

— Би ли седнал, за да ми разкажеш за себе си? Ще ми бъде интересно. Казвам се Муди. Дуайт Л. Муди. Дошъл съм в града, за да изнеса няколко проповеди.

— В молитвения дом „Сам Джоунс“? Почакайте да завържа кравата.

— Да, точно там.

Кравата предпочиташе да остане близо до него. Беше й самотно и искаше да бъде издоена.

— Решил съм да отида там довечера. Обичам да слушам проповеди!

— Това е добре. Кажи сега, как успя да изчетеш Библията толкова много пъти?

— Ами хрумна ми идея, затова един ден…

Кравата чакаше и от време на време се приближаваше и побутваше с муцуна господаря си, за да го накара да тръгне.

— Така че сега е лесно. Просто чета по три глави всеки ден и пет в неделя — и за една година я свършвам.

— Мислил ли си да бъдеш проповедник, може би мисионер?

— О, да, това искам да бъда повече от всичко. Но имам един въпрос към вас. Говорил ли ви е Бог някога? Имал ли сте видения?

Г-н Муди се усмихна.

— Можеш ли да дойдеш утре сутринта? — попита той.

— О, да. С голямо удоволствие.

— Ела рано и ще гледаме изгрева. Където и да съм, винаги намирам някое тихо място като това и всяка сутрин идвам, за да наблюдавам началото на деня. Ела утре и ще отговоря на въпроса ти.

Те се разделиха. Кравата тръгна напред, нетърпелива да стигне до обора.

Майка му чакаше с кофите за доене.

— Разговарях с г-н Муди, човека, който ще изнася проповед. Беше при реката и четеше Библията.

— Г-н Муди? Но той е известен евангелист. Каква работа е имал да говори с теб?

— Говорихме за Библията. Попитах го дали Бог му е говорил и той ще ми разкаже за това утре сутринта. Ще ходим довечера, нали?

— Да, баща ти купи билети. Хайде да издоим кравата сега.

Тя се засмя.

— Само да не се забъркаш в някоя неразбория с твоята Библия! Каза ли му, че ти липсват първите двайсет глави от Битието, защото една овца ги изяде?

Вечерта молитвеният дом, огромен салон, побиращ пет хиляди места, който бе построен от великия евангелист Сам Джоунс и именуван на него, бе пълен. Муди излезе на подиума и в продължение на два часа държа публиката си като хипнотизирана. На другата сутрин, когато стигна до рекичката, момчето, което бе срещнал предишния ден, го чакаше.

— Добро утро, господине — каза то. — Изнесохте много хубава проповед снощи. Всички говореха за нея.

— Радвам се да го чуя, Едгар. На теб хареса ли ти?

Едгар… беше му странно да го наричат така. За всички, които го познаваха, той винаги бе „Старче“. От устата на г-н Муди Едгар звучеше приятно, дори изпълнено с достойнство, а не глезено, каквото все му се беше струвало, че е. Щеше да е подходящо име за свещеник — сега преподобният Едгар Кейси ще изнесе прочутата си проповед „Библията и нейното значение за мен“.

— О, и още как, господине. Това беше най-прекрасната проповед, която съм слушал.

— В такъв случай и за мен е много успешна. Ако с всяка своя проповед оказвам дълбоко въздействие дори върху един човек, значи се справям добре, много добре… Мислех за това, което ме попита вчера. Какво те накара да ми зададеш този въпрос? Ти чувал ли си Бог да говори?

— Не знам. Чух нещо. Не знам какво е. Разбирате ли, както си четях Библията един ден…

Двамата седнаха на един дънер с лица, обърнати на изток. Докато червеният ръб на слънцето се показваше, историята все повече се разгръщаше — видението, гласът, сънят, уроците, овладени със спането върху тях, поправянето на плуга, язденето на мулето.

Г-н Муди слушаше, загледан във вихрените движения на водата. Когато историята приключи, той каза:

— Не си нито луд, нито странен. Много хора са ми разказвали за видения, гласове и послания от Отвъдното. Някои от тях се заблуждават. Сигурен съм, че ти не правиш това. Библията говори за духове и за видения. Изглежда, че между тези неща има разлика. Когато става дума за обладаване от зли духове, тя казва: „Мъж или жена, които запитват зли духове или врачуват, непременно да се умъртвят; с камъни да ги убият; кръвта им да бъде върху тях“. А после говори за видения, които изглежда са гласове или послания на добри духове. Бог казва на Аарон и Мириам: „Слушайте сега думите Ми. Ако има пророк между вас, Аз, Господ, ще му стана познат чрез видение, на сън ще му говоря“.

Ето защо трябва много внимателно да различаваме едното от другото.

Но нека ти разкажа какво аз съм преживял. Това ще отговори на въпроса ти дали Бог ми говори и може би ще ти помогне да разбереш нещата, които са ти се случили.

Преди няколко години бях в Кливлънд. Никога преди това не бях проповядвал в този град, но на срещите идваха много хора и, както изглеждаше, печелех последователи.

Тогава една нощ ми се присъни нещо. Чух глас, който каза: „Прекрати срещите и отиди в Лондон, Англия“. Никога не бях ходил в Лондон; не бях излизал от страната. Моите мениджъри не можеха да повярват на ушите си, когато им казах, че спирам и заминавам. Според тях в Кливлънд имах свобода на действие и възможност да затвърдя позицията си сред хората. Вбесиха се, когато продължих да настоявам най-вече защото отказвах да им кажа причината.

Отидох в Лондон, чудейки се какво ме чака. Не знаех къде да отида и просто обикалях улиците. Избрах бедните райони — там се чувствах повече като у дома.

Къщите наоколо бяха запуснати, но един ден видях на прозорец сандъче с мушкато. Цветето имаше такива прекрасни цветове, че спрях да им се насладя. Тогава чух глас — детски глас, който пееше „Сладък е молитвеният час“.

Почувствах подтик да вляза в къщата. Качих се по стълбите. Вратата на един от апартаментите беше отворена. Детският глас идваше отвътре.

Влязох и на прозореца до сандъчето с мушкато видях да седи сакато момиченце, което пееше.

„Може ли да се присъединя?“, попитах аз. И тогава преживях най-голямата изненада в живота си.

„О, г-н Муди, това сте вие! Знам, че сте вие! — каза момичето. — Четох за вас в един от нашите вестници и оттогава се моля да дойдете в Лондон. Вие сте г-н Муди, нали?“

Срещите ми в Лондон започнаха в онази стая. Коленичих и се помолих за момиченцето.

Това е моят отговор на въпроса ти — ако смяташ, че му отговаря. Със сигурност някаква добра сила ме заведе в Лондон.

Затова не смятам, че сънищата и виденията ти са глупави. Те имат смисъл. Може би ти е писано да бъдеш евангелист. Тази част от страната е родила някои прекрасни проповедници.

— Не знам, господине. Винаги съм искал да стана проповедник и понякога съм си мислел, че предпочитам да бъда мисионер пред това, да стоя вкъщи. Веднъж в църквата ни беше настанен свещеник, който преди това е бил мисионер. Той ми разказа за преживяванията си в Африка и ме научи да казвам „Отче наш“ на йоруба.

Но нямам достатъчно образование и не знам как ще го получа. Трябва да остана при майка ми и да й помагам, особено докато сестрите ми са малки. Така или иначе, нямам пари да замина да уча, а и да имах, трябва да завърша гимназия преди университета. Така и не продължих след девети клас. И все пак знам, че веднъж започна ли, ще уча бързо, и планирам да започна веднага щом имам възможност.

Муди се усмихна и кимна с разбиране.

— Трябва да останеш при майка си — каза той. — Това е първото задължение на сина. Но не спирай да се надяваш. Може би ще се наложи да започнеш по-късно, но това не означава, че няма да успееш. Твоята любов към Библията и виденията ти означават нещо. Първото и единствено истинско условие да служиш на Бог е желанието да служиш.

Можеш да правиш това дори ако повече не се върнеш в училище. Можеш да бъдеш пример за другите. Можеш да живееш като истински християнин. И да вършиш благотворителни дела, и да преподаваш в неделното училище.

— Как мога да преподавам в неделното училище в този град? Правех го в провинцията, но всички момчета и момичета в моята църква са завършили или гимназия, или колеж.

— Те може да са чели много книги — каза г-н Муди — но не познават тази. — Той потупа Библията. — А ти я познаваш. Можеш да я преподаваш. Едгар, не забравяй, че Христос не е избрал апостолите си сред университетските професори. Всъщност те не са искали да имат нищо общо с него, защото Той не е бил съгласен с теориите им. Избрал е прости рибари.

Едгар — някак си това най-после изглеждаше неговото име — не се почувства по-добре. Времето на Иисус и Библията отдавна бе отминало. Нещата бяха различни в църквата на Девета улица, която посещаваше, и добре облечените, образовани момчета и момичета в паството бяха къде-къде над него. Как би посмял да им преподава?

— Така или иначе, продължавай да вярваш — каза г-н Муди. — Ако Бог иска от теб да Му служиш, ще го направи възможно. Неведома е Неговата мъдрост. Трябва да имаме вяра. Ще помисля по проблема ти. Ако ми хрумне решение, ще те потърся.

Те се ръкуваха и се разделиха. Едгар последва кравата към обора и я издои. След закуска излезе и тръгна към центъра на града.

Улиците в жилищните части на Хопкинсвил стояха в сенките на високи дървета. Зад тях като в рамка изпъкваха белите фасади на къщите с дълги предни морави, осеяни с храсти. Където Уест Севънт стрийт срещаше Мейн стрийт, дърветата изчезваха и през лятото слънцето обливаше в светлината си Окръжния съвет и ниските тухлени сгради на деловата част.

Градът все още нямаше сто години — основан бе през 1799-а — но изглеждаше така, сякаш винаги го бе имало. Всичко излъчваше сигурност, а заострените върхове на църквите бяха като истински символи на вечността. Когато зави към Мейн стрийт, Едгар имаше чувството, че магазините и сградите, покрай които минаваше, бяха непреходни и непроменливи като хълмовете и полята в земята на баба му. Бяха дори по-непроменливи, защото хълмовете и полята бяха различни всеки сезон и при всяка нова реколта, освен това — новите дървета, полските пожари или прясно боядисана ограда постоянно променяха щрихите на пейзажа. Докато на Мейн стрийт Окръжният съвет бе винаги на западния ъгъл, банката „Хопкинсвил“ — на източния. Следваха магазинът за дрехи „Уол“, шивашкият магазин „Хузиър“ и книжарницата „Хопър Брадърс“, където работеше той. След нея бе железарският магазин „Томпсън“, а отсреща — дрогерията „Хардуик“. Веднага до нея се намираха магазинът за платове „Лейтъм“ и магазинът за обувки „Бърнет“.

Той отключи книжарницата и вдигна летните щори от прозорците. После пусна сенника. Слънцето вече напичаше и книгите и картините трябваше да се пазят, иначе щяха да избелеят.

В предната част на магазина имаше вътрешни витрини със снимки в рамки и шкафове с последните литературни издания. Зад тях по стените бяха рафтовете, пълни с учебници за местната гимназия, училищата в окръга, колежа „Саут Кентъки“, колежа за момичета „Баптист Гърлс“ и училището за момчета „Ферел“, главните образователни средища в града. В задната част се намираха канцеларските принадлежности и предмети за училище, рамки, мостри на фигурирали рамки и голяма лавица за снимки без рамки. Покрай задната стена се намираха бюрото на г-н Уил Хопър и един сейф. Стълба в ъгъла водеше към балкона на магазина, където се правеха рамките и се складираха неизрязаните рамки. Преграда отделяше мястото, наредено като спалня за г-н Уил.

Г-н Уил се събуди, когато вратата на книжарницата се отвори — това бе сигналът, че е време да става. Той слезе, поздрави Едгар, който бършеше праха, и изкара колелото на улицата. После го подкара към семейната къща на фамилия Хопър, намираща се малко извън града. Щеше да се върне след закуска с брат си Хари, който му бе съдружник.

Техният баща им бе завещал книжарницата и именно на него Едгар дължеше работата си. Г-н Хопър бе човекът, пратил му навремето Библията по баща му, отказвайки да вземе пари за нея. Едгар каза това на г-н Уил, когато го помоли да работи при тях. Г-н Уил доби тревожен вид. Той бе висок, слаб тъмнокос мъж с приятен глас, тих и стеснителен.

— Но ние нямаме нужда от помощник — каза той на Едгар. — Изобщо нямаме нужда от никого.

— Обиколих всички магазини в града — отвърна Едгар — но този ми харесва най-много, затова искам да работя тук.

Похвалата като че ли притесни г-н Уил. Той каза на момчето да се върне на следващия ден. Тогава Едгар се запозна с г-н Хари, който бе по-нисък от г-н Уил, с руса коса и дълги, извити нагоре мустаци. И той му каза, че магазинът няма нужда от служител.

— Но аз искам да работя тук — каза Едгар. — Това е най-хубавият магазин в града.

Г-н Уил бе изпълнен със съчувствие и обичаше баща си. Г-н Хари пък бе податлив на ласкателства. Двамата му казаха, че може да идва да работи, но не могат да му плащат.

— Няма проблем — каза Едгар. — Ще ви бъда толкова полезен, че сами ще поискате да ми плащате.

Той започна да работи и в края на месеца братята, чувствайки се малко неловко, му казаха, че искат да му се отплатят, като му купят комплект дрехи. Би ли приел? Едгар бе очарован. Те също. Всъщност на външността му държаха повече те, отколкото самият той. В края на втория месец му дадоха 15 долара и казаха, че ще му плащат по толкова всеки месец.

Това одобрение бе заслужил с много усилия и дори се катереше до най-горните рафтове, където държаха статуите, за да бърше праха. Отново там го намериха една сутрин, когато се върнаха от закуска. Минавайки покрай него, г-н Хари каза:

— Внимавай. Да не счупиш нещо!

Г-н Уил каза:

— Тези неща отдавна имаха нужда от почистване. Внимавай. Да не паднеш и да се нараниш.

Такава бе разликата между братята, въпреки че и двамата бяха добри с него и доволни от работата му.

В един от особено горещите дни в края на лятото той стоеше зад тезгяха заедно с г-н Уил, когато пред вратата спря карета. Момичето, което я караше, погледна към тях и с жест ги повика.

— Познаваш ли я? — попита г-н Хари. — Имам предвид лично.

— Да, господине. Това е г-ца Етел Дюк. Учителка е в провинцията. Предполагам, че й трябвам за нещо.

Той излезе да говори с нея, примижавайки на силното слънце. Със своето покривало и кожена седалка каретата изглеждаше хладна. Етел Дюк се наведе, за да се ръкува с него.

— Здравей, Старче — каза тя. — Как си? Не съм те виждала, откакто изрецитира речта на Джим Макензи и направо ни уби. Как е семейството ти?

— Добре — каза той, поклащайки глава.

Тя се изправи на седалката и сега той видя лицето на момичето, което седеше до нея.

— Искам да те запозная с братовчедка си Гъртруд Еванс — каза Етел.

Тя бе младо момиче, не повече от 15-годишно; красиво, с кафяви очи и бледо, овално лице — като камея.

— Гъртруд, това е… Старче, как ти е името?

— Едгар — той го изрече гордо, спомняйки си как г-н Муди се бе обърнал към него.

— Едгар Кейси. Той е от провинцията долу, където всички са Кейси. Сега работи в книжарницата.

— Приятно ми е — каза Едгар.

Гъртруд го погледна. Очите й преминаха по него като дъжд, едновременно охлаждащ и проливен. Гъртруд не се усмихна.

— Приятно ми е — каза тя.

— Старче, как намираш градския живот? — попита Етел. — Харесват ли ти забавите?

— О, не съм ходил на нито една. Тук съм само от няколко месеца. — Той понечи да й каже, че дори не познава млади хора, но усети, че Гъртруд го гледа, и спря.

— Е, сега ще имаш възможност — каза Етел. — В петък вечер организираме голяма забава на открито в къщата на Гъртруд. Ще дойдеш ли? Много ще се радваме, нали, Гъртруд?

Момичето обърна поглед към улицата.

— Ами да, разбира се — каза тя.

— Това е домът на Солтър — обясни Етел. — Източно от града, на около два километра и половина, точно при завоя преди болницата „Уестърн Стейт“. Няма как да го пропуснеш. Намира се отдясно на хълма. Бъди там в осем и ще видиш изгрева на луната. Ще бъде пълна.

Тя подкара каретата, махвайки му за довиждане. В книжарницата г-н Хари разговаряше с Мери Грийн, неговата приятелка, която бе дошла, докато Едгар бе навън. Мери работеше като учителка в колежа „Саут Кентъки“.

— Хубаво момиче, Едгар — каза г-н Хари. — Коя е тя?

— Казва се Гъртруд Еванс — отговори Едгар и се обърна да види каретата, която зави зад ъгъла.

— Това Гъртруд Еванс ли беше? — каза Мери Грийн. — Виждала съм я в училище. Тя е дъщеря на Сам Еванс, Хари.

Хари кимна.

— Майка й е Елизабет Солтър — добави той. — Не знаех, че е толкова пораснала. Мисля, че има двама братя.

— Знаете ли къде е къщата на семейство Солтър? — попита Едгар.

Хари се облегна на тезгяха и започна да му обяснява.

— На около два километра и половина извън града, на завоя точно преди болницата. Сам Солтър дошъл, за да постави стълбището в нея — витото. Бил е архитект, от Синсинати, ако не се лъжа. Това е било по време на войната, там някъде. Доколкото знам, са обстрелвали мястото, докато се е строяло. Гюле пробило стената на главното крило. Солтър останал, за да построи и колежа, след това просто решил да се установи тук. Хубаво им е мястото. Около десет акра. Чудесна овощна градина. Бащата на момичето — това, с което ти току-що се запозна, е починал. Тя живее там с възрастните Солтър и с двамата си братя.

— Хю и Лин се казват момчетата — добави Мери Грийн.

— Май имаш право — каза г-н Хари. — И Кейт. Тя е другата дъщеря на Солтърови, след Елизабет. Значи е леля на момичето. Омъжи се за Портър Смит и замина за Алабама, но той умря и тя се върна с децата. Синовете й се казват Портър и Реймънд, а освен тях има и доведена дъщеря, от първия брак на съпруга й. Казва се Естела… Стела май й викат. Следват момчетата. Те са чичовци на момичето. Уил и Хиръм се казват. Уил работи в болницата, а Хиръм е в железниците.

— Но най-хубавата от цялото семейство е Кари — каза Мери Грийн. — Тя е най-малката дъщеря на Солтър. Леля е на Гъртруд, но мисля, че е по-голяма от нея само с няколко години. Учи се да става шапкарка, въпреки че не виждам защо.

— Защо не? — учуди се г-н Хари.

— Би трябвало да се омъжи — каза Мери, поглеждайки го право в очите.

— Е — обърна се г-н Хари към Едгар — сега, когато знаеш всичко за семейството, каква е работата? Имаш среща с Гъртруд?

— Поканен съм на забава у тях в петък вечер — каза Едгар. — Забава на моравата.

— Приятни хора са — каза г-н Хари. — Ще ти харесат.

Мери Грийн погледна Едгар с нов интерес.

— Ще има куп хубави момичета за теб — каза тя. — Или вече си избрал?

— Не — каза Едгар. — О, не!

Чувствайки се неловко, той се отдалечи, за да почисти едни книги. Семейство Солтър май бяха важни хора. Може би бяха като изисканите семейства в романите, които жените постоянно купуваха. Но Етел Дюк не бе такава и щеше да бъде там. Може би просто бяха приятни заможни хора, като семействата в книгите на Хорейшо Алджър, които винаги помагаха на героя. Може би той щеше да бъде като едно от момчетата на Алджър. Щеше да срещне своето момиче, да преживее приключения, накрая да успее и тогава неговият благодетел, който може би щеше да е старият Солтър, щеше да му позволи да се ожени за внучката му и да му даде парите, с които да се върне на училище и да стане свещеник. Той щеше да му се отплати, разбира се, и накрая щеше да има прекрасна църква и къща за семейството си, и да притежава чифт коне. Щеше да е един от най-уважаваните мъже в града.

Но пък можеше да се случи и обратното и те да не пожелаят да имат нещо общо с него, защото е бедно момче без образование.

Така или иначе, имаше нов костюм и щеше да изглежда не по-зле от всяко от богатите момчета, които може би щяха да са там.

В петък той тръгна от къщи веднага след вечеря. Тъмнината го настигна по пътя, но докато наближаваше Къщата на хълма, луната изгря на небето и той видя силуета й над дърветата, които водеха към имението нагоре по склона. Зад къщата се полюшваха и потрепваха японските фенери, а вятърът в полумрака донесе до ушите му звуците на смях и разговор.

Приличаше му на омагьосан замък, до който никога нямаше да стигне, въпреки че все си повтаряше — за да си вдъхне смелост, че къщата е много по-малка от тази на баба му и се намира на много по-малко земя. И все пак знаеше, че има разлика. На баба къщата беше ферма. Това тук беше богата къща. Да живееш в такава къща и да не се занимаваш със земеделие; да притежаваш земята и просто да живееш на нея — така правеха джентълмените.

На пътя имаше телена ограда. Към къщата водеха две алеи, едната за каретите, другата — пешеходна. Той отвори портата към пешеходната алея и тръгна по нея под големите дъбове, надвисналите явори и бели акации, които стигаха височина почти 30 метра и мърдаха върховете си на вятъра като великани, движещи се в друг свят.

Той заобиколи къщата и се насочи към мястото, където светеха фенерите. Моравата се простираше от гърба на къщата до овощната градина. Бяха разпънати маси, на които имаше купи от шлифован кристал, пълни с лимонада, и плата с курабийки, сладкиши, сандвичи и плодове. Имаше пейки и столове, но повечето от младите просто седяха на земята върху своите кърпички, сака или шалове, за да не озеленят полите и панталоните си.

Етел Дюк го видя и го хвана подръка. Представи го на възрастните — симпатични хора с посивели коси, а после и на останалите от семейството: г-жа Еванс, майката на Гъртруд — тъмнокоса, пъргава и усмихната жена; г-жа Смит, или леля Кейт — бузеста, дружелюбна дама с малки ръце и хубава малка уста; Кари Солтър, също леля на Гъртруд — красиво момиче с големи, блестящи кафяви очи, които го заслепиха. След нея не помнеше как изглеждаха другите. Тя го отскубна от ръцете на Етел и го запозна с племенниците си Портър и Реймънд и братята си Уил и Хирам. Донесе му лимонада, засипа го с курабийки, седна с него на една от пейките и го накара да разкаже за себе си, преди той изобщо да се усети.

По-късно го представи на Стела Смит, нейна племенница по мъж, а после някак го заведе при Гъртруд и след като ги подтикна към разговор, изчезна.

Гъртруд бе по-прекрасна, отколкото бе дръзнал да я запомни. Облечена бе в бяло наметало, което се спускаше до глезените й и се носеше над полата й като купчина сняг. В косите си имаше червена роза — точен детайл, който придаваше завършеност на картината. Едгар се хвана, че мисли за мостри на фигурирани рамки.

Докато водеше вътрешен спор коя рамка най-много й подхожда, тя го хвана подръка и каза:

— Да отидем долу, при портата, откъдето луната се вижда по-добре. Обожавам да я гледам оттам, когато минава над хълма!

Тя го поведе към предната част на къщата и надолу по алеята.

— Чуй дърветата! — каза.

Те шепнеха; най-горе белите акации, а по-наблизо — дъбовете.

— Знаеш ли какво казват? — попита тя.

Той отговори, че не знае. А тя знаеше ли?

— Не — отвърна тя — но се предполага, че това са душите на влюбени, които са били безмилостно разделени на земята и сега се срещат нощем в дърветата, когато луната е пълна, и си казват, че се обичат.

— О — каза той.

Когато стигнаха до оградата, тя го накара да я повдигне до подпората, където да седне удобно.

— И сама мога да се кача — каза тя — но не и с тази рокля.

Той извади лулата си и я попита дали има нещо против пушенето.

— Не — отвърна тя. — Според мен мъжът трябва да пуши и аз харесвам повече лулата, отколкото пурата.

Лулата бе запалена и те обърнаха погледи нагоре. Луната бавно се отдалечаваше от къщата.

— Разкажи ми за себе си — каза Гъртруд. — Какъв ще станеш? Обзалагам се, че един ден ще бъдеш собственик на книжарницата. Тогава ще имаш всички книги, които искаш да прочетеш. О, няма ли това да е най-прекрасното нещо! Обичам книгите повече от всичко на света!

Когато тя каза: „Разкажи ми за себе си“, той тъкмо се канеше да отвори уста и ако бе спряла дотук, думите му щяха да са: „Един ден искам да бъда свещеник“. Когато обаче тя спомена книжарницата и притежаването й, той бързо затвори уста и стисна със зъби лулата.

Останала без отговор, Гъртруд се засмя и каза:

— Сигурно си мислиш, че е глупаво да говоря такива неща. Но аз винаги се питам какво искат да правят хората. Намирам за особено вълнуващо да виждам много момичета и момчета като млади и после, когато пораснат и започнат да търсят мястото си в света. Никога не можеш да знаеш какъв ще стане най-добрият ти приятел. А сега всички момчета и момичета, които познавам, започват да мислят за работа и какви искат да бъдат.

— Предполагам, че въпросът е просто да си намери човек работа като за начало — каза той. Вече се чувстваше достатъчно спокоен, за да й отговори, въпреки че нещо в него го бе обезпокоило и заляло с чувство, което сякаш му обещаваше, че малко по-късно ще му се догади. — Само че аз исках да работя в книжарницата — продължи той — и преследвах г-н Уил и г-н Хари, докато ме взеха.

Засмя се и почука с лулата по оградата. Боеше се да продължи да пуши, като имаше предвид как се чувства.

— Те ми казаха, че нямат нужда от помощник, но аз им обещах, че ще видят колко съм полезен, ако ми позволят да опитам. И сега не могат без мен, защото свикнаха да съм им подръка.

Тя също се засмя. Хубаво беше да можеш да се посмееш. Това правеше сближаването с хората по-лесно. Като се посмееш с тях за няколко неща — и вече сте приятели.

— Знаех си, че си такъв — каза Гъртруд. — Обзалагам се, че ако си купя книга от теб, ти ще ме придумаш да го правя редовно и ще ми вземеш всичките пари.

Този път и двамата се засмяха и той й каза за всички нови книги в магазина. При споменаването на всяка от тях момичето възкликваше и се правеше, че точно тази книга желае. Продължиха да говорят така, докато тя протегна ръце за помощ да слезе.

— Трябва да се връщаме. Събирането скоро ще свърши.

Тя се забърза по пътеката, обръщайки се към него:

— Трябва да се сбогувам с всички, затова сега ще се сбогувам с теб. Надявам се, че ще дойдеш пак. Заповядай, когато пожелаеш.

— Благодаря — кимна той. Боеше се да хване ръката й. Тогава осъзна, че тя вече държи неговата.

— Радвам се, че се запознахме — каза момичето.

Гъртруд го остави, когато се върнаха при другите, и след като благодари на семейството й, Едгар се измъкна и бързо се отправи по алеята за карети, по която щеше да стигне на пътя малко по-бързо.

Искаше да се прибере сам. Чувството на гадене го завладяваше и той знаеше какво означаваше то. Отдавна трябваше да го разбере, но едва сега Гъртруд го бе накарала да се изправи срещу него. Тя бе казала онова, което останалите също мислеха. А той бе продължавал да се преструва, че това, което искаше да се случи, наистина би могло да се случи, въпреки че дълбоко в себе си знаеше, че с всеки изминал ден то става все по-далечно и невероятно. Ето че дойде краят. Нямаше начин да стане свещеник. Знаеше го.

Вероятно винаги е било невъзможно; единствено той бе вярвал, че може да стане. Майка му се бе преструвала, че вярва — когато й говореше за това, тя го целуваше, прегръщаше го и казваше: „Надявам се, че всичките ти мечти ще се сбъднат“. Но сега той виждаше, че тя се молеше за чудо, а не за нещо, което може да се случи по естествен начин — дори ако всички заинтересовани положеха усилия.

Ако баба му или дядо му бяха живи, щеше да стане. Те щяха да ипотекират фермата, за да платят обучението му. Чичовците му не проявяваха такъв интерес нито към него, нито към проповядването. Имаха си семейства и ако Едгар се бе обърнал към тях сериозно, амбициите му щяха да им се сторят пълни глупости. Баща му много харесваше идеята, защото изпитваше възхищение към свещениците и учените хора почти толкова, колкото към бизнесмените и политиците. Тази негова симпатия обаче не доведе до финансова подкрепа. Семейството имаше четири дъщери и въпреки че бизнесът му понякога вървеше добре, друг път пък беше зле.

Едгар беше на осемнайсет и половина. Ами ако чудото станеше и той можеше да започне училище наесен? Щеше да завърши гимназия след три години. Можеше да спи върху някои от учебниците; други бяха свързани с материя, която трябваше да овладее в съзнателно състояние — като математиката и граматиката например. Те бяха свързани с разрешаване на проблеми, а не с даване на готови отговори. Щеше да влезе в колеж на двайсет и една и половина. Щеше да е почти на двайсет и шест, преди да влезе в семинарията. Прекалено късно. Дотогава ще трябва да се е оженил и да има семейство. Спомни си как г-н Муди бе казал: „Може би ще се наложи да започнеш късно“, а после бе добавил: „Продължавай да вярваш“, и му напомни, че апостолите са били скромни рибари. Г-н Муди бе разбрал, че е невъзможно. Разбрали го бяха всички, освен той самият.

В ума си бе спрял да расте, когато взе решение да бъде свещеник. От този момент времето бе престанало да му оказва въздействие и той си остана момче, което искаше да завърши гимназия и да учи за проповедник. Междувременно краката му се бяха удължили, гласът му се бе изменил, тялото му бе възмъжало. И изведнъж зрелостта бе го завладяла изцяло. Той се почувства окаяно стар и обезсърчен.

Животът го бе подминал, без да разбере. Сега бе обречен да бъде бизнесмен, който работи в магазин, опакова разни неща за други хора, ходи на църква само в неделя и когато има организирани проповеди.

Един ден вероятно щеше да стане собственик на магазина и да преподава в неделното училище. Когато момичетата пораснеха и се омъжеха, той щеше да построи къща за майка си и баща си и да живее с тях, защото дотогава и той щеше да е стар и, естествено, никога нямаше да се ожени. Щеше просто да прави добро за хората и да бъде мил с всички. Когато Гъртруд влезеше в книжарницата с децата си, той щеше да я попита как са и щеше да разговаря с тях, а после тя щеше да си тръгне със сълзи в очите при мисълта за голямата любов, която бе изгубила, като не го бе изчакала.

Изведнъж, точно когато буцата в гърлото щеше или да го задуши, или да се пръсне, той чу в главата си глас — мъжки глас, като неговия, който каза много саркастично: „Е, какъв по-добър начин за един човек да служи на Бог и на ближните си?“.

Той спря като закован. Усещаше, че се изчервява. Наистина, нима би могъл един християнин да има по-добър живот от този, който той току-що бе описал? А си го беше представил само защото се самосъжаляваше — за това, че губи живота на свещеник с голямо паство, хубава къща и прекрасни жена и деца. Истинският проповедник би бил мисионер и нямаше нужда да притежава друго, освен Библията.

Той тръгна бързо, продължавайки да се изчервява. Когато покрай него мина карета с някои от гостите на забавата, той с радост прие да се качи.

Докато седеше облегнат и люлееше крака в нощта, загледан в небето, той пушеше лулата си без всякакво чувство на самосъжаление. Щеше да се откаже от идеята да бъде свещеник. Трябваше. Но нямаше да се откаже от Гъртруд. Щеше да се ожени за нея.