Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (2) (Има една река)

Първа глава

Чичо Били Еванс се сви на задната седалка на файтона, докато гледаше как следобедният влак пристига на гара Луисвил и Нашвил в Хопкинсвил, Кентъки. Беше студен януарски ден през 1912 година.

От спалния вагон слезе непознат и чичо Били се надигна от топлото място, за да го посрещне.

Мъжът беше едър и висок, облечен в балтон с вдигната яка, за да пази ушите му. Той последва чичо Били, който взе двата куфара и тръгна към файтона.

— Търся човек на име Едгар Кейси — обади се той, докато възрастният чернокож оправяше багажа. — Можете ли да ме заведете при него? — Говореше бързо и имаше силен немски акцент.

Чичо Били се изправи и леко потрепери.

— Г-н Едгар се прибра у дома — каза той. — А дотам има два километра и половина. Г-ца Гъртруд е много болна тия дни и през повечето време г-н Едгар седи при нея.

Непознатият се настани във файтона и чичо Били зави краката му с одеяло.

— Заради г-ца Гъртруд нямат много посетители — продължи той. — Боже, надявам се бедното дете да е добре!

— Тя дъщеря ли му е? — попита непознатият.

Чичо Били беше готов с одеялото.

— Не, господине. Г-ца Гъртруд е съпругата на г-н Едгар — обясни той. — Значи сега мога да ви закарам в хотела, а утре рано сутринта…

— Ще отидем сега — каза непознатият. — Кажете ми, защо е толкова студено тук, на юг?

— Боже мой, господине! Това не е Юга! Юга е ей там, много по-надолу! — Той махна с ръка. — Това тук е Кентъки и Господ Бог няма ник’ва полза от него! — Чичо Били се поколеба, преди да затвори вратата. — Няма ли да ви бъде много студено чак дотам и обратно?

— Добре съм — отговори непознатият. — Хайде да тръгваме.

Чичо Били затвори вратата и се качи на капрата, мърморейки си нещо. Двата коня, нетърпеливи да се раздвижат, забързаха по „Девета източна“, завиха наляво покрай парка и се отправиха по „Седма източна“. Градът остана зад гърба им и улицата се превърна в шосе — „Ръселвил Роуд“. Къщите отстъпиха място на кафяви хълмове и голи поля. В полумрака се мержелееше едно-единствено светло петно — сива къща с пристройки, обърната на север, на най-високия хълм, чиито четири бели колони на верандата блестяха, огрявани странично от зимното слънце. Зад нея пътят завиваше надясно. Файтонът спря малко преди да стигне до входа, водещ нагоре към къщата. Леко встрани от пътя, почти скрита от огромен дъб и няколко явора, се намираше къщичка, ярко боядисана в зелено и бяло. Чичо Били слезе от капрата и отвори вратата на файтона.

— Стигнахме, господине — каза той.

Непознатият слезе, протегна се и се огледа.

— Значи той не живее в голямата къща? — попита той сякаш разочарован.

Чичо Били посочи към блестящите колони.

— Онова е Къщата на хълма — отговори той. — Старото имение на Солтър, където живеят роднините на г-ца Гъртруд. А това тук — и той посочи къщичката — е на г-ца Лизи. Г-ца Лизи е майката на г-ца Гъртруд. Тя живее в Къщата на хълма с г-ца Кейт.

Непознатият леко се усмихна.

— Вашите дами тук, на юг, никога ли не се омъжват? — попита той.

— О, те всичките са омъжени — каза чичо Били — обаче нямат съпрузи, с изключение на г-ца Гъртруд. Другите са починали.

Непознатият смени темата.

— Какво произвежда тази земя? — попита той, като посочи към Хопкинсвил.

— Тъмен тютюн — отговори чичо Били.

— Тъмен? — Непознатият сякаш се замисли, а после погледна към чичо Били.

— Тъмен тютюн — повтори чичо Били. — Хопкинсвил е известен като износител на тъмен тютюн за целия свят.

— Известен е и с друго тъмно нещо — каза мъжът. И добави сякаш на себе си: — Странно място за него.

Той се запъти към къщата, а чичо Били се върна да чака във файтона.

Младият мъж, който отвори вратата, беше слаб и висок, почти колкото госта. Без да продума, непознатият влезе в антрето.

— Вие ли сте Едгар Кейси? — попита той.

— Да — отговори младият мъж.

— Аз съм д-р Хуго Мюнстерберг от Харвард и съм дошъл да ви разоблича. Напоследък за вас се писа твърде много във вестниците.

Той огледа бързо антрето и надникна във всекидневната, намираща се отдясно.

— Какъв е вашият modus operandi^[1]? — попита той. — Къде ви е кабинетът?

Младият мъж стоеше все така неподвижен. Беше като зашеметен.

— Не разбирам какво искате да кажете — отвърна той.

— Кабинетът, кабинетът — д-р Мюнстерберг нетърпеливо махна с ръка.

Изведнъж младият мъж дойде на себе си и като се усмихна, тръгна към всекидневната.

— Заповядайте, седнете — каза той. — Дайте да ви взема палтото. Камината е запалена. Но нямам кабинет. Не използвам никаква апаратура, ако това имате предвид. Ако поискам, мога да легна на пода и да заспя.

Д-р Мюнстерберг влезе, но остана прав и с палтото си. От вътрешния си джоб той извади тесте изрезки от вестници.

— Прекалено много се тръби за това нещо, за да е истинско — каза той и остави изрезките на масичката.

Младият мъж разсеяно ги разлисти. Очевидно ги бе чел и преди. Едната бе цяла страница от раздела на списание „Съндей“ в нюйоркския „Таймс“ от 9 октомври 1910 година със заглавие „Необразован мъж става лекар под хипноза — странната способност на Едгар Кейси озадачава медиците“ и започваше така:

Медицинската гилдия в тази страна проявява жив интерес към странната способност, която, както се твърди, притежава Едгар Кейси от Хопкинсвил, Кентъки. Той диагностицира трудни болести, докато се намира в полусъзнание, въпреки че няма никакви медицински познания, когато не е в това състояние.

Имаше снимка на младия мъж, както и на баща му, мустакат господин на име Лезли Б. Кейси, описан като „ръководещ“ хипнотичния сън. Третата снимка бе на д-р Уезли Х. Кечъм, младия лекар, който бе докладвал за този феномен на Американското общество за клинични изследвания в Бостън. Имаше рисунка, на която младият мъж лежеше заспал на маса, докато над него бе надвиснал чудноват демон от Отвъдното.

— Всичко това е направено без моето знание и позволение — обясни младият мъж на д-р Мюнстерберг. — По това време бях в Алабама и нищо не знаех.

Д-р Мюнстерберг застана с гръб към камината, за да се сгрее.

— Твърдите, че нямате кабинет — каза той. — Позволявате ли да ви виждат? Лампите светнати ли са?

— О, винаги е много светло. Провеждам тълкуванията сутрин и следобед, по две всеки ден. Ако не е достатъчно светло, запалваме лампите, за да може стенографката да записва всичко, което казвам.

— А пациентът? Къде е пациентът?

— Повечето си седят у дома, където и да е това. Просто ми прочитат адреса им и аз някак успявам да намеря мястото.

— Не ги преглеждате преди това?

— О, не. Нищо не разбирам от медицина, когато съм буден. Предпочитам да не знам дори името на човека, преди да заспя. И без това то не ми говори нищо, повечето хора са от други щати.

— И те описват симптомите си в писмо до този… д-р Кечъм?

— О, не. Просто искаме да сме сигурни, че наистина имат нужда от помощ. Това е.

Докато младият мъж говореше, д-р Мюнстерберг наблюдаваше лицето му. Честно, открито изражение. Закръглени бузи, прав нос, вдадена навътре брадичка, без да е слаба, сиво-сини дружелюбни очи. Права кестенява коса и мек, провлачен говор. Мъжът изглеждаше 25-годишен.

— На колко години сте? — попита докторът.

— На 34. През март ще стана на 35.

— Изглеждате по-млад. Как се казвате? Ирландец ли сте?

— Не, името идва от Каси. Мисля, че е от нормандски френски произход. Нямаме писмени документи, свързани със страната, от която сме дошли първоначално. Прекият ни предшественик е Шадрак Кейси. Живял е в окръг Поуатан, Вирджиния, и синовете му са се сражавали в Революцията. Получили са земи от правителството в Тенеси и Кентъки и затова сме тук.

Той се приближи към квадратна маса от орехово дърво в ъгъла на стаята. Походката му беше бърза и уверена, стъпката — лека като на човек, свикнал да ловува и живее на открито.

— Тази маса е дошла от Вирджиния преди повече от сто години — каза той.

— Роден сте във ферма? — попита д-р Мюнстерберг.

— Да, господине. Родил съм се тук, в окръг Крисчън Каунти. Кейси са притежавали почти цялата земя между Хопкинсвил и границата с Тенеси. Близо 25 километра. Обаче прадядо ми имал четирима синове, а дядо ми — седем, така че при разделянето на земята не останало кой знае какво до моето поколение. Аз съм фотограф.

— Но вече не работите като такъв, разбира се.

— О, напротив. Това е част от договора ми с моите партньори. Те трябва да ми осигурят студио и оборудване. Там си изкарвам хляба. Разбирате ли, на ден мога да правя само по два сеанса, а някои от хората нямат пари.

Д-р Мюнстерберг се позасмя.

— Вие сте или много простодушен, или много умен. Не мога да разбера играта ви.

Младият мъж тъжно поклати глава.

— Аз съм най-глупавият човек в Крисчън Каунти, когато съм буден.

— Но когато заспите, знаете всичко. Така ли?

— Така казват. Аз не знам. Хората твърдят, че им казвам как да се чувстват по-добре, отколкото самите те могат да го определят. После изпълняват лечението, което им предписвам, и се оправят. Стенографката записва всичко и дава копие на пациента. Д-р Кечъм добавя нужния коментар. Това е всичко, което знам.

— Нямате ли обяснение? Психичните способности не се ли предават в семейството ви?

— Казват, че дядо ми можел да намира подземни води. Обикалял с раздвоена лескова пръчка и казвал на фермерите къде да копаят за кладенци. Винаги се натъквали на вода, така разправят. Твърдят още, че можел да прави и други неща, като например да накара метлата да танцува, но това вероятно са измислици. При баща ми няма нищо чудновато, освен че змиите го обожават, а той ги мрази.

— Змиите обичат баща ви?

— Когато се прибираше от полето, те го следваха. Ако си оставеше шапката на земята, те се увиваха около периферията й. Това толкова го изнерви, че той заряза фермерската работа. Семейството ни живее в града вече петнайсетина години.

— А вие отдавна ли се занимавате с това?

— С поставянето на диагнози? О, правя го редовно, откакто нещата се разчуха преди около година. Допреди това не му обръщах особено внимание. Правех го само за приятелите и околните, които ме молеха от време на време.

— Какво сте изучавал? Казвате, че нямате познания по медицина?

— Не. Така и не изкарах повече от първи курс в гимназията. Завърших в провинцията, където се учи до девети клас.

— Но оттогава, естествено, сте чел много.

— Ами аз обичам да чета и работех в книжарница, но мисля, че нямам особено изтънчен вкус. Ако искате, разгледайте книгите в антрето.

Д-р Мюнстерберг веднага стана.

— Сега ще видим какво четете. Би трябвало да е интересно — каза той и излезе от стаята.

Докторът започна да сваля книги от етажерките и да ги трупа на пода. Някои от тях прелистваше, обхождайки с бърз поглед страниците им, след което небрежно ги пускаше да паднат отворени.

— Тук като че ли няма нищо, което да си заслужава вниманието — каза той. — „Жътварят“, „Обичайното право“, „Молитвената броеница“, „Момичето от Лимбърлост“, „Пътеката до самотния бор“… Я да видя тези томове… Списание „Джъдж“ и „Ред Бук“.

— Давам ги за подвързване всяка година — обясни младият мъж. — Обичаме да ги пазим.

— „Витата стълба“, „Събуждането на Хелена Ричи“… кой е този Е. П. Роу? А, имате всичките му произведения!

— Те са на съпругата ми. Подарих й ги преди години. Е. П. Роу е любимият й романист.

— Хмм. Да, сега разбирам. Любовни истории… ама че глупости! „Докторът“. Не, това е роман. „Джунглата“, „Конистън“, „Кланът“, „Ребека от фермата «Сънибрук»“, „Кутията за енфие на кардинала“… някаква поезия е това… хмм… Ела Уилър Уилкокс.

Той се изправи и се върна във всекидневната.

— Тук няма нищо — каза той. — Ще трябва да търся нещо друго.

— Може би ще искате да прочетете някои от тълкуванията ми? — предложи младият мъж. — Държа копия от тях в кабинета си в града, но тези за съпругата ми са тук. Онзи ден й направих сеанс, за да видя как се развива състоянието й. Всички лекари казват, че ще умре. Има туберкулоза. Но сега, когато следва предписанията, започна да се възстановява.

Той нямаше търпение. Лицето му грееше.

— Отивам да ги донеса!

Той се запъти към отсрещната стая и почти веднага се върна с два листа, изписани на машина. В горния край на всеки от тях имаше негова снимка с надпис „Едгар Кейси — младши, психичен диагностик“.

— Печатарят е допуснал грешка — каза той, като подаде листовете на доктора и посочи надписа. — Объркал ме е с чичо Едгар и ме писал „младши“, а аз не съм.

Д-р Мюнстерберг започна да чете, а младият мъж любезно се отдалечи и седна до масичката.

— Не мога да науча кой знае какво от това, не съм доктор по медицина — каза д-р Мюнстерберг и бързо вдигна поглед, за да види реакцията на думите си.

Младият мъж предложи нещо друго.

— Може би ще пожелаете да се срещнете с някои от хората, подложили се на сеанс — те ще ви кажат дали е имало резултати. Например г-жа Дитрик и още… г-жа Дабни, г-ца Пери… г-жа Боулз, може би.

— Добре — отвърна докторът. — Ще ми напишете ли имената и адресите им? — Той продължи да чете.

Младият мъж седна на бюрото до стената и отвори бележник. Д-р Мюнстерберг го наблюдаваше, докато пише, а после се върна към документите. Той вдигна поглед, когато младият мъж свърши.

— Ето имената и адресите. Чичо Били може да ви закара — разстоянието е твърде голямо за разходка пеш. Имате ли намерение да останете до утре? Сутринта ще правим тълкуване и можете да присъствате.

— Да, все още няма да тръгвам — каза докторът, като остави листовете на масичката. — Ще си взема стая в хотела. Довечера ще посетя тези хора и ще ги разпитам.

— Собственикът на хотела, г-н Ноу, е един от партньорите ми. По-късно вероятно ще намерите там и д-р Кечъм, и баща ми.

— Добре. Ще се опитам да се срещна с тях.

Той прибра листа с имената във вътрешния си джоб.

— Значи до утре?

— До утре, господине.

— О, и още нещо — на каква сила вие и помощниците ви отдавате това явление?

— Не знаем, господине, като изключим онова, което се предава по време на сеансите.

— Имате предвид онова, което казвате, докато спите.

— Да, господине. Пише го в статията в „Таймс“.

Той взе изрезката и зачете.

— Ето какво съм казал, когато са ме помолили да обясня случващото се:

Умът на Едгар Кейси е податлив на внушение, каквито са подсъзнателните умове на всички хора. В неговия случай обаче той притежава още способността да тълкува разбираемо за рационалния ум информацията, която е получил от подсъзнанието на други индивиди. Подсъзнателният ум не забравя нищо. Съзнателният ум приема външното впечатление и предава мислите към подсъзнанието, където те остават, дори и съзнателният ум да бъде унищожен.

Той сгъна изрезката и я върна заедно с останалите на д-р Мюнстерберг. Докторът го погледна право в очите.

— Въпросът за подсъзнанието може да се обобщи с две думи: „Няма такова!“… Е, продължавам с разследванията си.

Той си излезе, без да се ръкува или да каже довиждане. Младият мъж остана до прозореца, докато файтонът се отдалечи, а после взе листовете с документирания сеанс и отиде в отсрещната стая.

В противоположния край на стаята на масивно легло от дъбово дърво лежеше слабо тъмнокосо момиче, едва видимо под многото завивки. В полумрака се очертаваше само силуетът й и тя приличаше по-скоро на сянка в леглото. Младият мъж запали една от лампите на скрина и я постави върху масичката до леглото. Лицето на жената грейна насреща му. Очите й бяха тъмни, но от тях струеше пламенна светлина. Бузите бяха поруменели. Овалното лице приличаше на оживяла миниатюра. Погледът бе тревожен и буден, но гласът й — нежен.

— Кой беше този мъж, Едгар? Какво искаше? Нали няма да ходиш някъде с него?

Младият мъж се наведе и целуна челото й.

— Просто професор от Харвард — отговори той. — Дошъл е чак дотук, за да ме изобличи.

Тя изглеждаше облекчена.

— Нищо чудно, че звучеше като натрапник. И какво каза?

— Нищо особено. Изсипа книгите на земята и ме нарече глупак.

Момичето въздъхна.

— Наистина не мога да разбера откъде хората се научават на такива лоши обноски. Колко е часът? Мама би трябвало всеки момент да доведе Хю Лин.

— Вече са тук. Чувам Хю Лин пак да удря по портата. Часът е пет.

Той се запъти към входа и отвори вратата. Бузесто момченце го прегърна през краката.

— Тате, мечките пак ме гонят! — извика то.

Мъжът се усмихна на жената, която придружаваше момченцето, и махна с ръка срещу студения въздух.

— Марш оттук, мечки! — каза той.

Момченцето пусна краката му и влезе.

— Почти ме бяха настигнали този път — каза то.

— Ами баба ти? — попита мъжът. — Не се ли боиш, че мечките ще я хванат?

— Не — отвърна момченцето. — Те не ядат жени. Само малки момчета.

То се измъкна от палтото си и хукна към спалнята с вик: — Мамо, мечките пак не ме хванаха!

Жената, която го бе довела, свали черното си палто и черната шапка. Облечена бе в черна рокля с висока поло яка, а черната й коса беше вчесана назад.

— Как е Гъртруд? — обърна се тя към младия мъж.

— Почти без промяна — отговори той.

Двамата влязоха в спалнята. Момичето обърна глава и се усмихна на майка си.

— Хю Лин ми каза, че леля Кейт му е направила курабийки.

— Кейт е глупачка — отвърна майка й. — Хю Лин е като топка, а тя го тъпче със сладкиши. Как се чувстваш?

— Добре, струва ми се.

— Ще те изправя на крака за вечеря. Едгар, кой беше този, който току-що си тръгна? Познавам ли го?

— Не. Някакъв професор от Харвард, дошъл да ме проучва и да докаже, че съм измамник — каквото се опитват да направят всички.

— Пръснал всичките ни книги на земята и нарекъл Едгар глупак — обади се момичето. Гласът й бе изпълнен с възмущение.

— Забелязах бъркотията, когато влязох. Е, какво може да се очаква от един янки. Бедният, толкова разбира.

— Мисля, че трябва да разбира кое е правилно също толкова, колкото всеки друг — каза момичето. — Янките просто се мислят за по-добри от нас, това е.

— Не се вълнувай, дете — отвърна майка й. — Този бял боклук не го заслужава. Едгар, защо не се погрижиш да те изследва някой порядъчен университет като „Вашингтон и Лий“ например? „Харвард“ е развъдник на републиканци, знаеш това.

— Този мъж е чужденец — отговори той. — Съдейки по акцента му, бих казал, че е немец.

— Е, това вече обяснява нещата. Я изведи Хю Лин от стаята, докато аз се позанимая с Гъртруд.

Младият мъж и момченцето отидоха във всекидневната.

— Този човек лош ли беше, тате? — попита то.

Мъжът го вдигна високо във въздуха и го настани пред камината.

— Не, не беше лош. Никой не е наистина лош. Хората просто правят грешки. Защото не разбират Бога.

— А ти разбираш ли Бога, тате?

— Никой не може наистина да Го разбере. Но аз се опитвам да не забравям, че Бог е Единственият, който наистина знае всичко, и че ми е казал чрез Библията какво иска от мен да правя. Затова се опитвам да го правя.

Момченцето кимна.

— Хайде да играем на мечки — каза то. — Ти ще бъдеш голямата мечка, която ме преследва.

* * *

Чичо Били се сгуши във файтона си, спрян пред голямата къща на улица „Саут Уолнът“. Във всекидневната неговият пътник седеше, съблякъл връхната си дреха, и слушаше разказа на благата жена, чието лице се озари от спомена.

— Когато беше на две годинки — започна г-жа Дитрик — дъщеря ни Ейми се зарази от грип. След като на пръв поглед оздравя, се появиха гърчовете. Най-неочаквано падаше и тялото й започваше да се вдървява. Умът й престана да се развива.

Консултирахме се с какви ли не лекари. Никой не можа да й помогне и след две години на безплодни експерименти я заведохме в Евансвил, Индиана, при д-р Линтикъм и д-р Уокър. Според тях ставаше дума за някакво нервно заболяване, което лекуваха няколко месеца. Но тя не се подобряваше.

Доведохме си я у дома. Продължихме да я лекуваме, но състоянието й се влошаваше — понякога получаваше по двайсет припадъка на ден. Умът й беше празен.

Заведохме я при д-р Хоп в Синсинати. Той каза, че става дума за рядко мозъчно поражение, което е смъртоносно.

Върнахме я у дома, като очаквахме да умре. Тогава наш приятел, г-н Уилгъс, ни каза за Едгар Кейси.

Д-р Мюнстерберг я прекъсна.

— Този г-н Уилгъс… беше ли свързан по някакъв начин с Кейси?

— О, не, просто винаги беше проявявал интерес към него. Г-н Уилгъс е сред най-влиятелните граждани тук. Едно време ловувал много в земите на семейство Кейси и когато Едгар бил още момче, г-н Уилгъс го наемал за водач. Веднъж, когато уцелил една птица, парче от сачмата рикоширала от тялото й и улучила момчето по бузата. Оттогава г-н Уилгъс бил толкова изпълнен с угризения, че постоянно наглеждал Едгар и се опитвал да му помага.

Както и да е. Та г-н Уилгъс се бил подлагал на сеанси и при един от тях бил посъветван да отиде в Синсинати за лека операция, след която според него здравето му изключително много се подобрило.

Той ни увещаваше да опитаме при младия г-н Кейси — вие, разбира се, сте наясно, че по онова време той не се занимаваше официално с това. Говоря за лятото на 1902-ра, преди почти десет години. Тогава Едгар работеше в Боулинг Грийн, в една книжарница.

Д-р Мюнстерберг кимна.

— Разбирам. Да продължим.

— Съпругът ми го помоли да дойде и той се съгласи. Пожела единствено да му купим билет за влака. Каза, че така ще може да види любимата си. Двамата се ожениха на следващата година, струва ми се. Той дойде заедно с г-н Ал С. Лейн, един местен човек, който по това време водеше сеансите и провеждаше някои от терапиите.

Д-р Мюнстерберг я прекъсна отново:

— Този г-н Лейн е бил лекар?

— Изучаваше остеопатия по онова време. По-късно се дипломира като лекар. Съпругата му имаше шапкарски магазин в Хопкинсвил, където работеше сестрата на г-н Кейси.

— Значи г-н Лейн накарал Кейси да изпадне в транс — каза д-р Мюнстерберг. — Някой от тях прегледа ли детето?

— Не. Видяха я, но помня, че Едгар каза, че не може да й помогне, като я прегледа. Приличаше на малко момче и помня, че си помислих: „Как това дете ще ни е от помощ, когато най-добрите лекари в страната не успяха?“. Нали разбирате, ние познавахме Едгар и семейството му. Той беше учил малко.

— Значи сте била скептично настроена? — попита д-р Мюнстерберг.

— Надявах се на чудо, като всяка майка.

Докторът кимна.

— Той си съблече връхната дреха, разхлаби си вратовръзката и си развърза обувките. После легна на онзи диван — тя го посочи и докторът се обърна да го види — и като че ли заспа. След няколко минути г-н Лейн му каза да види тялото на детето ни, което беше в къщата, да я прегледа и да открие какво не е наред. Не повярвах на ушите си, когато спящият мъж заговори: „Да, имаме тялото“. Гласът му звучеше различно — някак… ами, авторитетно.

Д-р Мюнстерберг кимна.

— Точно така — каза той.

— Каза ни, че ден преди да прихване грипа, си е ударила гръбнака и грипните вируси са се установили там, причинявайки пристъпите. После ни каза точно къде е поражението и даде инструкции как по остеопатичен път да оправим нещата. Нямаше как да е знаел за травмата на гръбнака — за нея знаех само аз и не я бях сметнала за нещо сериозно — нито дори за травма.

— Но сте сигурна, че се е случила?

— В деня, преди да се разболее от грип, Ейми слизаше от файтона заедно с мен. Подхлъзна се и си удари гръбнака о стъпенката. После скочи на крака, сякаш нищо й нямаше, и аз повече не се сетих за инцидента.

— И сте открили нараняването точно там, където той е посочил?

— Да. Г-н Лейн я лекува същата вечер. На другия ден направихме още един сеанс. Той каза, че корекцията не е както трябва.

— Много интересно — каза д-р Мюнстерберг. — Казал е на г-н Лейн, на човека, извършващ лечението, че не е изпълнил инструкциите?

— Да. После каза кое от направеното не е както трябва и обясни как е правилно да се извърши. Лейн опита отново същата сутрин. При следобедния сеанс корекцията все още не беше както трябва и Лейн опита пак. На другата сутрин, при четвъртия сеанс, най-после беше одобрена.

Едгар се върна в Боулинг Грийн, а г-н Лейн, който живееше в Хопкинсвил, продължи с манипулациите. Идваше всеки ден през следващите три седмици.

В края на първата седмица умът на Ейми започна да се прояснява. Изведнъж извика по име куклата, с която си играеше, преди да започнат пристъпите. Няколко дни по-късно повика по име и мен, а после и баща си. Умът й продължи да се развива точно оттам, където беше спрял три години по-рано, когато беше само на две.

— Значи е напреднала бързо?

— Доста бързо. Скоро мислеше като нормално петгодишно дете. След трите седмици на лечение проведохме нов сеанс и тогава Едгар каза, че поражението е отстранено. Повече проблеми не е имало. Днес Ейми е нормално 15-годишно момиче. След малко ще е свършила с уроците и ще я доведа.

— О, да. Бих искал да я видя.

— Не знам каква е тази странна способност — продължи г-жа Дитрик. — Можем да съдим само от това, което преживяхме самите ние, както и някои наши приятели. Но доколкото знаем, резултатите винаги са успешни. Едгар Кейси със сигурност не е шарлатанин. Той е един от стълбовете на християнската църква и никой не знае някога да се е възползвал от когото и да е. Даже напротив — хората се възползват от добротата и щедростта му.

— Разбира се, разбира се — отвърна докторът автоматично, сякаш не бе чул какво му казваше жената, но осъзнаваше, че е спряла да говори.

Той гледаше замислено зад гърба й, към кушетката, на която десет години по-рано бе заспал младият мъж, когото този следобед той бе посетил.

* * *

Мъжът с мустаците остана неподвижен, за да измери разстоянието до плювалника, след което го улучи с абсолютна точност. Онези, които го слушаха, събрани във фоайето на хотел „Латъм“, почтително го изчакаха.

Лезли Кейси продължи да разказва.

— Е, сам виждате, че беше нормално момче — като изключим училището. Там нищо не схващаше. По този въпрос съмнение няма. Прекалено много мечтаеше; всички учители все това ми казваха. На 12 години беше още на учебника за трети клас.

Това беше през пролетта на 1889-а. Брат ми Лушън беше учител там и когато ме срещна един следобед, ми каза, че накарал Едгар да произнесе думата „колиба“ буква по буква, но той не могъл. „Надявам се, че постъпих правилно, Лезли — каза ми Лушън — като го накарах да остане след училище и да напише думата 500 пъти на дъската.“ „Ти си учителят, Лушън — отвърнах му аз — щом така си решил, добре.“

Обаче се почувствах зле, ама много зле. Може би вината беше моя, помислих си. Може би не прекарвам достатъчно време с момчето. Може би просто има нужда някой да се занимае с него както трябва, нали разбирате.

И така, вечерта седнах до него и се захванахме с правописа. Обаче като че ли нямаше начин да му вкарам урока в главата. Тъкмо си мислех, че е схванал, но когато затворих учебника и го попитах за думата, той не можа да ми каже как се пише.

Когато погледнах, беше станало единайсет. Знаех, че момчето е уморено, затова му казах, че е по-добре да си ляга. „Нека да си почина само пет минути — ми каза той — и ще знам урока.“ „Добре“ — отвърнах аз; на майтап, нали разбирате.

Отидох до кухнята за чаша вода. Помотах се малко и се върнах във всекидневната. Той спеше на стола, облегнал глава върху учебника. Засмях се и го разтърсих. „Събуди се, Старче — казах му — време е за лягане.“

Той отвори очи в същия миг и каза: „Попитай ме за урока. Сега го знам“. Сигурен бях, че не го знае, но на шега го попитах за няколко думи.

Е, проклет да съм, ако той не успя да ги каже правилно! Попитах го за още няколко и той знаеше и тях. „Попитай ме за каквото и да е“, каза ми той. Изведнъж беше пълен с ентусиазъм. Запрелиствах учебника и каквото и да го попитах, той го знаеше.

После започна да ми казва какви други думи има на страницата и какви картинки има на еди-коя си страница. Знаеше учебника така, сякаш го държеше в ръце и го разглеждаше.

— Какво обяснение ви даде? — попита д-р Мюнстерберг, като се наведе напред. — Каква според него беше причината?

— Всичко, което успях да разбера, беше, че изведнъж почувствал, че ако за малко заспи над учебника, ще знае урока. И така си беше. Оттогава спеше над всички учебници и знаеше идеално всички уроци. Започна да прескача класовете сякаш скачаше на въже.

— Продължаваше ли да ги помни? — попита д-р Мюнстерберг.

— Никога не забрави дори един урок. И до днес ги помни.

— Много интересно. И не си спомняте особени обстоятелства или инциденти при раждането му или в детството му, така ли?

— Нищо, освен млякото по гърдите.

— Млякото по гърдите?!

— След като се роди, в продължение на месец не спря да плаче. Никой не знаеше какво му има. Тогава старата Патси Кейси — чернокожа прислужница в къщата на баща ми, преди това робиня, дойде при съпругата ми и й поиска игла. „Първо я изварете“ — каза тя. После я взе и леко прободе зърната на детето — и проклет да съм, ако оттам не излезе мляко. След това бебето не се обади повече.

— Чувал съм за това — каза д-р Мюнстерберг — при медицинските си изследвания.

— Да не би да сте не само доктор по философия, но и по медицина? — обади се д-р Кечъм, усмихнат пъргав мъж със светли очи и на възраст малко над тридесетте.

— О, да — отговори д-р Мюнстерберг. — Имам диплома по медицина. Учил съм в Лайпциг и Хайделберг.

— Тогава да ви разкажа някои от моите случаи? — предложи д-р Кечъм.

— Най-много ме интересува коя медицинска школа подкрепя — каза д-р Мюнстерберг. — За детето на Дитрик е предписал остеопатия.

— Едгар използва всички школи — отговори д-р Кечъм — често за един и същ случай. Понякога предписва остеопатия заедно с електрически манипулации, масаж, диета и лекарства за вътрешно приемане. Друг път билки, които трудно се намират, или лекарство, за което не сме и чували. То или току-що се е появило на пазара, или от доста време е липсвало.

— И изглежда така, сякаш винаги знае всичко — каза д-р Мюнстерберг. — Бихте ли казали, че той сякаш… цитира вселенски разум?

Д-р Кечъм кимна важно.

— Често съм си го мислил — каза той. — При един от най-първите сеанси беше предписан препарат, наречен „Масло от дим“. Нито аз, нито местните аптекари бяхме чували за него. Нямаше го и във фармацевтичните каталози. Направихме нов сеанс и попитахме къде може да бъде намерен. Беше ни дадено името на дрогерия в Луисвил. Изпратих телеграма със запитване за препарата. Управителят ми отговори, че го няма и никога не го е чувал.

— И това е било предписано за какво? — попита д-р Мюнстерберг.

— За момче с много упорита язва на крака — отговори д-р Кечъм и продължи. — Проведохме трети сеанс. Този път беше посочена лавица в задната част на дрогерията в Луисвил. Там, зад друг препарат — който беше назован, щяло да бъде намерено шише с „Масло от дим“. Телеграфирах на аптекаря и той ми отговори: „Намерих го“. Шишето пристигна след няколко дни. Беше старо и етикетът беше избелял. Компанията производител вече не съществуваше. Но беше точно каквото Едгар беше казал — „Масло от дим“.

— Много интересно — каза д-р Мюнстерберг. — Много интересно.

Лезли Кейси прочисти гърло и отново се изплю.

— Помня един случай — започна той — когато момчето беше в Боулинг Грийн…

* * *

Младият мъж седеше на кухненската маса в дома на семейство Кейси на Уест Севънт стрийт и нещастно се взираше в чашата с кафе пред себе си. Майка му, жена с посивяла коса и уморено красиво лице, седеше отсреща и гледаше сведената му глава и прегърбена фигура.

— Не мога да разбера къде отиват всичките чифтове гумени ботуши, които получаваш — каза тя. — Ще имаш късмет, ако не настинеш след трите километра дотук и още толкова обратно в тази виелица и само с тези тънки обувки.

— Когато тръгвах, не валеше — каза той.

— Така или иначе, трябва да носиш ботуши. Земята е студена и мокра дори когато няма сняг.

Тя се усмихна.

— Както и да е. Добре че дойде. Радвам се да те видя. Знам, че си претрупан с работа и по цял ден си в студиото, а нощем бдиш над Гъртруд. Изобщо не трябва да си правиш труда да говориш с разни хора, дошли да правят някакви си „разследвания“. Мен ако питаш, повечето от тях са по-големи измамници от бедната душа, която се опитват да изкарат дявол. Малко познания само да натрупат — и веднага бързат да се правят на по-добри от останалите.

— Той не ме разтревожи, майко, просто ме накара пак да започна сам да се измъчвам. Наистина го разбирах, докато стоеше насреща ми и ме разпитваше, сравнявайки отговорите с онова, което беше за него научна истина. През цялото време съзнавах, че единственият отговор, който би бил задоволителен за мен, него само ще го накара да ме помисли за луд.

Майка му кимна.

— Всички — дори най-добрите християни, проповедниците и мисионерите — приемат за даденост, че нещата, които са се случили в библейско време и в дните на светиите, не могат да се случат днес — каза тя.

Той тъжно поклати глава в съгласие.

— Да речем, че му бях казал: „Г-н Мюнстерберг, когато бях съвсем малък, почувствах силно влечение към Библията. Взех решение да я чета по един път всяка година. На 12 години завърших дванайсетия прочит… повечето пъти — спирайки се на частите, които най-много харесвах.

Бях си построил къщичка за игра в гората до рекичка, която минаваше през земите на семейство Кейси, при върбите, където тя правеше завой. Всеки следобед ходех там с любимата си книга. Един пролетен ден, докато четях историята за Маное за тринайсети път, вдигнах глава и видях жена, застанала пред мен.

Помислих я за майка ми, дошла да ме извика да й помагам вкъщи. После видях, че не е майка ми и че има крила на гърба си. Тя ми каза: «Молитвите ти бяха чути, момченце. Кажи ми какво искаш повече от всичко и ще ти го дам». Много се изплаших, но успях да кажа: «От всичко най-много искам да помагам на хората, най-вече на децата». После тя изчезна“.

Да речем, че му разкажа това и как на другия ден в училище не знаех правописа на една дума, накараха ме да остана след часовете, а вечерта заспах над учебника и когато се събудих, знаех всичко. Как щеше да реагира той?

Майка му го погледна тъжно.

— Предполагам, че щяха да те пратят в лудницата — отговори тя. — Аз обаче не съм чувала по-прекрасна история. Помня, когато ми я разказа за първи път… в деня, в който това ти се случи, преди още да си разбрал значението. Така и не казахме на никого… Ти беше толкова сериозен и загрижен. Приличаше на ангел. Тогава се помолих винаги да си останеш такъв.

Младият мъж се смути и шумно изпи кафето си.

— В това е проблемът — отвърна той. — Всичко щеше да е наред, ако се беше случило на ангел. Но аз не съм ангел. Толкова много хора са по-добри от мен. Защо се случи на мен, ако не е работа на дявола?

Майка му стана и взе Библията от кухненската лавица.

— Добрите хора — каза тя — винаги се тревожат за това. Ще го намериш тук — и тя потупа Библията — на много места. Знаеш това. Хората, които служат като инструменти на дявола, никога не се тревожат дали грешат, или са прави. Те са сигурни, че са прави.

— Но ние сме сигурни в правотата на тълкуванията…

— Докато ти следваш правия път, сине, и те ще са верни. Дяволът не може да говори чрез устата на праведния. Вчера на улицата видях момичето на семейство Дитрик. Прекрасно момиче, и умно. На всяка улица в този град има доказателства, че тълкуванията са правилни.

Тя отвори Библията и потърси Евангелието от Йоан.

— Четохме го заедно в деня, в който получи видението. Аз ти го прочетох, помниш ли? От глава 16-а. „Истина, истина ви казвам, ако поискате нещо от Отца, Той ще ви го даде в Мое име. Досега нищо не сте искали в Мое име; искайте и ще получите, за да бъде радостта ви пълна.“

— Да, спомням си — каза той. — Свети Йоан: „Да не се смущава сърцето ви… В дома на Отца Ми има много обиталища; ако не беше така, Аз щях да ви кажа, защото отивам да ви приготвя място… Тъй щото, гдето съм Аз, да бъдете и вие… Ако Ме любите, ще пазите Моите заповеди…“ Прочети ми от глава 15-а, майко.

Тя зачете:

— „Аз съм истинската лоза и Отец ми е земеделецът…“

На тръгване го целуна и го потупа по рамото.

— Докато имам вяра в теб, вярвам и в тълкуванията — каза тя. — А аз все така имам вяра в теб. Сега обуй бащините ботуши и не се безпокой.

Той излезе в тихата безветрена вечер. Снегът валеше право надолу, безшумно. Големи мъхести снежинки падаха по бузите, носа, устните и клепачите му. Пое на изток по дългия път към дома.

Зад гърба му, по хълмовете и плитките долини на Крисчън Каунти снегът се трупаше по пръснатите ферми на семейство Кейси и падаше в рекичката, която правеше завой при върбите.

* * *

През нощта спря да вали и на сутринта, когато д-р Мюнстерберг напусна хотела и тръгна по Норт Мейн стрийт, снегът едва покриваше земята. Той зави надясно и спря по средата на улицата, пред тухлена сграда в съседство с книжарницата. Табелка упътваше нагоре по стълбите към „Студио Кейси“. Докторът бавно се заизкачва и спря в коридора. Едната врата водеше към студиото, а на другата пишеше „Едгар Кейси, психичен диагностик“.

Докторът отвори нея и влезе в малка приемна, отвъд която имаше голям кабинет. Лезли Кейси, седнал зад масивно бюро, го подкани с помахване.

— Пациентът ни скоро трябва да дойде. С влака в десет от Синсинати — каза той. — Сядайте.

Стаята бе изобилно мебелирана — два люлеещи се стола, два меки фотьойла, маса в центъра, бюро и пишеща машина за стенографката, бюрото на Лезли; всички те бяха разположени върху огромен, дебел килим.

Д-р Мюнстерберг седна, но остана с палтото си, оплаквайки се от студа.

— Едгар е в студиото, проявява плаки — обясни Лезли. — Скоро ще дойде. Сеансът е за десет и половина. Сега е десет и двайсет.

— Къде ще се извърши? — попита докторът.

От голямата стая се влизаше в една малка, където имаше висока, гола кушетка, като в лекарските кабинети. Близо до нея бяха разположени масичка и стол, а покрай стената бяха наредени столове с прави облегалки.

— Там — посочи Лезли към стаичката. — Едгар ляга на кушетката. Аз заставам до него, за да го напътствам и да чета въпросите. Стенографката седи до масичката и записва.

— И когато легне, той ще изпадне в това състояние на самохипноза, от което ще се събуди едва когато вие му внушите?

— Да.

— Това ще бъде много интересно. Ето какво искам да видя — каза докторът.

Вратата се отвори и д-р Кечъм влезе. Придружаващият го мъж с нездрав вид се представи като очаквания пациент и бе заведен до голямото бюро, където седна при Лезли Кейси, за да отговори на въпросите му и да попълни няколко данни. Д-р Кечъм разговаряше с д-р Мюнстерберг. След малко се появи млада жена, която взе бележник и няколко молива от бюрото с пишещата машина и отиде в малката стая, настанявайки се до масата.

— А ето го и самия младеж — каза д-р Мюнстерберг, когато вратата отново се отвори.

Мъжът се усмихна и се ръкува. После си свали връхната дреха и разхлаби вратовръзката.

— Значи ще легнете на онази кушетка и ще заспите? — попита д-р Мюнстерберг, като посочи малката стая.

— Да — отговори младият човек. — Ще внеса стол, за да можете да седнете до мен.

— Няма да е нужно. Тук ми е много удобно. Виждам кушетката и ще чувам какво казвате. Ще остана тук.

Младият мъж влезе в стаичката и седна на кушетката. След като откопча ръкавелите и си развърза обувките, той се завъртя, легна по гръб, затвори очи и скръсти ръце на корема си.

Лезли Кейси придружи пациента в стаичката и го подкани да седне на един от столовете с прави облегалки. Д-р Кечъм остана в голямата стая от учтивост към госта. Лезли Кейси застана до кушетката отдясно на сина си и се приготви да чете от малка черна тетрадка.

Д-р Мюнстерберг наблюдаваше съсредоточено лежащия, чието дишане ставаше все по-дълбоко, докато не се чу едно продължително и дълбоко вдишване и издишване. След това той като че ли заспа. Лезли Кейси започна да чете.

— „Сега тялото възприема нормалните си сили и ще даде информацията, която се изисква от него. Пред себе си извикваш тялото на — и той каза името на пациента — който присъства в тази стая. Внимателно ще прегледаш тялото, ще ни кажеш състоянията, които откриваш, и какво може да се направи, за да се поправи всичко, което не е както трябва. Ще говориш ясно, с нормална скорост и ще отговаряш на въпросите, които ще ти задам.“

За няколко минути настана тишина. После спящият започна да мънка с глас, сякаш идващ отдалече, все едно говореше насън. Отново и отново той повтаряше името на пациента и фразата „присъства в тази стая“.

Изведнъж прочисти гърлото си и заговори ясно и енергично, със сила на гласа, каквато не притежаваше, когато беше буден.

— Да, тялото е тук — каза той. — Има доста проблеми в системата. По дължината на гръбнака, в нервната система, в циркулацията (която е нарушена), в храносмилателните органи, има проблеми… също възпаление на тазовите органи, проблеми с бъбреците и леко възпаление на пикочния мехур. Изглежда, че започва от храносмилателните смущения в стомаха. Храносмилателните органи не могат да изпълняват функциите си както трябва… нарушено отделяне по храносмилателния тракт… Панкреасът и черният дроб също са засегнати…

Гласът продължаваше с диагнозата. Д-р Мюнстерберг се наведе напред, заслушан съсредоточено, а очите му се насочваха ту към спящия, ту към пациента.

— Какво чувства пациентът?

— Сухота по кожата, нарушена лимфна циркулация, болежки в ръцете и краката, особено под коляното, отстрани на крака… чувства желание да се протегне, когато става… болки в ръцете, болки и умора между раменете и в тила…

— Как да се излекува това?

— Трябва да се направят много неща. Първо: стомахът да се приведе в по-добра форма… има известно възпаление в него. Прочистване на стомаха. Когато направим това, ще стимулираме черния дроб и бъбреците… Поемане на големи количества вода, чиста вода… досега не сме имали достатъчно течности в системата, които да помогнат за естественото изхвърляне на бъбречните секрети…

Когато стомахът бъде пречистен, не преди това, да се дадат малки дози сладки разтвори от селитра и масло от хвойна… използвайте вибрации по гръбнака… не манипулации, а вибрации… по цялата му дължина от раменете до края на гръбнака, но не прекалено близо до мозъка…

Препоръчани бяха още упражнения, ободряващи средства, диета. После гласът каза: „Готов съм за въпроси“. Лезли Кейси прочете няколко, които бе записал в тетрадката. След като им бе незабавно отговорено, гласът каза: „Засега свършихме“.

Лезли Кейси прочете внушението: „Сега тялото ще възстанови циркулацията си за будно състояние и като се почувстваш бодър и без неблагоприятни влияния, ще се събудиш“.

След около минута дълбоката въздишка, предшествала съня, се повтори. Младият мъж отвори очи. После протегна ръце над главата си, прозя се, потърка очи и се изправи на кушетката.

Стенографката стана и отиде в голямата стая, където седна пред пишещата машина, за да препише бележките си. Лезли Кейси стоеше до сина си, чакайки го да стане. Пациентът се надигна, вторачен в него, и се усмихна притеснено. Изведнъж д-р Мюнстерберг скочи от стола си и влезе в малката стая.

— Какво мислите за този човек? — попита той пациента.

— Ами той описа състоянието ми и начина, по който се чувствам, по-добре, отколкото аз бих могъл да направя това.

— В такъв случай, ако бях на ваше място — д-р Мюнстерберг премерваше внимателно думите си — ако бях на ваше място, щях да направя точно каквото казва. От това, което чух тук, и от хората, с които разговарях и които твърдят, че сеансите са им помогнали, смея да твърдя, че някои необикновено полезни неща могат да се почерпят от тези преживявания. Откъде научихте за този човек?

— Прочетох за него в един от вестниците в Синсинати. Писах му и помолих за среща. После реших да дойда тук за сеанса.

— Описахте ли състоянието си в писмото?

— Не, нито дума. Просто казах, че искам да ми бъде направено тълкуване.

— Забележително, забележително.

Д-р Мюнстерберг потъна в размисли и погледът му стана празен.

Пациентът се обърна към младия мъж на кушетката и му подаде ръка.

— Много ви благодаря — каза той. — Не знам как да изразя признателността си, но ще изпълня всичките ви препоръки.

Младият мъж разтърси ръката му и се засмя.

— Това е най-добрият начин да ме зарадвате — отвърна той. — Ако нещата потръгнат, информирайте ни. Ако не, пак ни информирайте, даже задължително, защото, ако това е измама, искаме да спрем да го правим.

— Д-р Кечъм ще ви обясни как да направите всичко — каза Лезли Кейси и отведе пациента в голямата стая.

Д-р Мюнстерберг наблюдаваше как младият мъж си връзва обувките, а после каза:

— Млади човече, искам да науча повече за това. Никога не съм срещал нещо подобно. Ще се въздържа да изкажа мнение, без да съм провел дълго и щателно проучване. Но ако е номер, убеден съм, че самият вие не го осъзнавате.

— Ако е номер, докторе, бих искал да знам, преди да стигна твърде далеч и да навредя на някого — каза младият мъж.

— Не мисля, че ще навредите. Но — добави той и погледна към голямата стая — според мен се занимавате с неподходящите хора. Това нещо не бива да има материален аспект.

Той бързо протегна ръка и като хвана ръката на младия мъж, я разтърси.

— Е, трябва да вървя — каза той. — Останете здраво стъпил на земята. Един ден може би ще откриете себе си. Но дори да не постигнете нищо повече от това, което сте направил с детето на Дитрик, няма да сте живял напразно. Сега ще вървя.

Младият мъж го изпрати до стълбището. На сбогуване докторът каза:

— Много съжалявам, че не успяхме да узнаем повече за така наречените способности на дядо ви. Щеше да е особено интересно да разберем дали наследствеността има участие в това нещо.

Младият мъж го гледаше, докато докторът излезе, а после влезе във фотографското студио. В голямата гола стая със струпани в ъгъла реквизитни столове и екрани го чакаше г-жа Дулитъл с малкия си син.

— Днес прави четири — обясни тя. — Реших, че ще е хубаво да се снимаме заедно.

— Разбира се — каза мъжът. — Джим ще се зарадва. А това е Дани, предполагам.

— Казвам се Даниъл Дулитъл — каза важно момчето.

Майка му се засмя.

— Не иска да му викаме на галено — каза тя.

Мъжът ги нареди за снимката — Даниъл, застанал прав до майка си, която седеше на една страна, загледана малко над облегалката на светъл нисък салонен стол.

— Предполагам, че си много голям, за да седиш в скута на майка си? — каза той на момчето.

— Мъжът трябва винаги да е прав — отвърна Даниъл студено.

Последните думи на доктора все още отекваха в ума на младия мъж, докато той нагласяше апарата и пъхаше плаката.

„Така наречените способности на дядо ви.“

Наистина ли дядо му бе притежавал психични сили? Беше ли наследил умението си младият човек от стария Томас Джеферсън Кейси, високия, благ брадат мъж? Баба му винаги казваше, че в странните сили няма нищо лошо, стига да бъдат използвани в служба на Бога. Ако дядо му бе имал подобни способности, тя със сигурност е знаела. По този въпрос тя каза само веднъж: „Дядо ти можеше да прави разни неща, но винаги казваше, че идват от Господа и той не може да се хвали, нито да злоупотребява с тях“. Но какви бяха те? Със сигурност не е можел да провежда сеанси, иначе е щял да го прави. Винаги бе искал да помага на хората.

Трудно му бе да си го спомни. Помнеше как ходеше в голямата къща и спеше при дядо си и баба си, а нощем се будеше и опипваше лицата им, за да разбере кой кой е. Ако имаше брада, значи беше дядо.

Помнеше още как яздеше заедно с него, чуваше го как се провиква към мъжете из тютюневите полета или казва молитвата преди неделния обяд.

И онзи слънчев, горещ ден през юни 1881 година… осми юни.

Младият мъж погледна през обектива и видя горделивото, сериозно лице на Даниъл с чип нос и лунички.

И той беше само на четири в онзи юнски ден.

— Запазете тишина. Гледайте ръката ми. Не мърдайте — каза той.

Беше колкото Даниъл и с дядо си яздеха през голямото поле към хамбарите…

Той натисна светкавицата. Затворът щракна.