Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (18) (Има една река)

Седемнадесета глава

Те слязоха от автобуса насред фучаща североизточна буря, която бе разпенила морето до бяло, а пътя, на който стояха, бе превърнала в корито от кафява кал. Всички бавно тръгнаха по 35-та улица, надигайки глави към дъжда в търсене на новия си дом.

Къщата стоеше на пясъчен хълм от южната страна на улицата, обърнала поглед към празни парцели, а зад тях, където брегът правеше извивка навътре, се разкриваше океанът. До нея не водеше нито пътека, нито алея. Лампите бяха изгорели от бурята. Едгар инспектира наоколо и съобщи, че няма пещ. Това бе лятна къща с камина за студените нощи.

Бурята продължи три дни. Когато утихна, те излязоха да разузнаят околността. Гледката бе жалка. Старата дъсчена пътека до океана бе напълно разрушена от опустошителната буря и частите й — пръснати по пясъка. Новата бетонна дига, която трябваше да бъде построена, все още не бе започната. Повечето хотели бяха затворени, както и всички магазини, освен онези на 17-та улица, в центъра на града. Почти всички врати бяха заковани с дъски. Беше септември; летният сезон бе свършил.

Домовете на постоянните жители бяха пръснати нарядко, всеки от тях сгушен сред група летни къщи. В разстояние на три преки от 35-та улица нямаше съседи. Единствената бакалия бе на 17-та улица. Може би правеха доставка веднъж дневно.

След като се установиха, те прекарваха вечерите до камината в импровизирани обсъждания. Неизменната тема бе „Защо тълкуванията ни пратиха във Вирджиния Бийч?“.

От 50 години мястото бе модерен летен курорт за жителите на Вирджиния и Северна Каролина. До 20-те години на 20-и век се бе разраствал бавно, с малки промени, а сега изживяваше разцвет благодарение на автомобила, който го правеше достъпно място през уикендите за голяма част от населението на тези два щата. Туристите също започнаха да го посещават. Подходящо бе и като предградие за жителите на Норфолк, някои от които започваха да строят домове за целогодишно пребиваване. Планираше се строежът на огромен хотел, „Кавалиър“, с функционирането на който Търговската камара възнамеряваше да спечели нюйоркската клиентела. Хотелът направи две игрища за голф, основа школа за езда и подпомогна създаването на елитен нощен клуб.

Всичко това едва започваше. Основите на „Кавалиър“ бяха положени. Докато се разхождаше по брега на океана, семейството наблюдаваше построяването на дигата. В местния седмичник „Нюз“ четяха за продажби на земя и разрешителни за строеж. Но не познаваха никого, нямаха съседи и бездействието им тежеше. Океанът бе най-добрият им приятел.

Един ден, докато се разхождаше по дюните от другата страна на улицата, Гъртруд намери купчина тухли, които явно бяха изхвърлени. Цялото семейство се залови с ентусиазъм за работа. Тухлите бяха пренесени в къщата и от тях построиха алея. Момчето, което доставяше стоки от бакалията, разказа за това на началника си и в града се заговори за „предприемчивите янки от «35-а», които сами си правят алея“.

Повечето от тълкуванията бяха за Мортън. Засягаха всички негови въпроси и всички аспекти, свързани с въпросите. В дълги писма той им описваше своите реакции на отговорите и задаваше въпроси, засягащи реакциите му. Ентусиазмът му нарастваше с всеки изминал ден. Вечер посещаваше часове по философия и се обръщаше за тълкуване по проблемите, които възникваха в процеса на учебните занимания. Той предлагаше за анализ своите мисли, сънища, чувства, предчувствия и планове. Обаждаше се по телефона веднъж, понякога и два пъти дневно и ги посещаваше винаги когато можеше.

Мортън работеше усилено за превръщането на своята философия в цялостна система. Основната трудност, която срещаше, бе комплексността на проблемите, които искаше да разреши. Понякога въпросите получаваха отговор, но той не го разбираше. Друг път тълкуванията казваха, че отговорът е отвъд човешкото разбиране. Често му казваха, че ако не въплъти истините, които открива, в личността си и не ги претвори в живота си, те по-скоро ще му навредят, отколкото ще му помогнат.

Веднъж, когато му бе дадена информацията, че Арктур е следващата спирка за душите, които напускат Слънчевата система, и че тази звезда е изборът на душата за следващото й приключение, той попита какво е състоянието на еволюцията на душата, когато тя успее да достигне Арктур.

— Това не може да бъде дадено — бе отговорът.

Той започна да пише книга, която щеше да се казва „Рай на Земята“. Началото й бе:

Човешката душа зове за покой! Духът протестира, издигайки всяко изживяване до емоционални висоти, от който сетивен екстаз неизбежно пропадаме обратно в дълбините на обезверяването и разочарованието. От т.нар. вълнуващи неща получаваме трепет, но не и истинско, трайно щастие. Усещането не може да бъде удължено, така че да остане вечно, или, с други думи, щастието не може да се открие, като се изживява настоящият момент така, сякаш ще трае завинаги.

* * *

Зимата бе неприветлива. Нямаше какво друго да правят, освен да провеждат тълкувания за Мортън, да седят един до друг край камината и да се разхождат по брега и през дюните. Хю Лин ходеше в търговско училище в Норфолк и по цял ден го нямаше. Екън посещаваше местното училище.

Пролетта дойде рано и Едгар се захвана за работа. Направи градина и построи кокошарник. Засади морава и скова сандъчета за цветя за верандата. Мортън бе плащал навреме за всички тълкувания и имаха пари в банката. Купиха автомобил „Форд“ и пещ. Казаха на Хю Лин, че наесен може да отиде в колеж. Той запрелиства купища каталози, след което поиска да му направят тълкуване къде да учи.

Отговорът бе да кандидатства в университета „Вашингтон и Лий“ в Лексингтън, Вирджиния, защото там ще срещне много момчета, с които е бил свързан в минали животи, и ще има възможност да провери прераждането на практика. Той все още бе скептичен към теорията.

— Ще отида и или ще я докажа, или ще я опровергая — каза той.

Както се оказа, лятото на морския бряг бе нещо прекрасно. Пустеещите цяла зима къщи сега се напълниха с хора. По цялото Атлантик авеню, от хотел „Кавалиър“ до 17-та улица и отвъд нея, отвориха магазини и хотели. Населението нарасна от триста на трийсет хиляди. Хю Лин видя толкова много хубави момичета, че престана да се бои от тях.

В средата на септември той отиде в колеж.

На 20 октомври Едгар получи телеграма от сестра си Ани в Хопкинсвил. Състоянието на майка му, което от доста време не бе добро, доста се бе влошило. Ани го молеше да направи тълкуване.

Когато Едгар се събуди, Гъртруд и Гладис плачеха.

— Веднага трябва да отидеш в Хопкинсвил, Едгар. Тя няма да се оправи — каза Гъртруд.

В Хопкинсвил той пристигна сутринта на 22-ри. Майка му го посрещна на вратата. Беше бледа и немощна, но се усмихваше.

— Толкова се радвам, че дойде — каза тя. — Имам нужда от теб.

Малко след това съдията го привика настрани и предложи да направят ново тълкуване. Проведоха го, докато майка му си почиваше, но резултатът бе същият: „Душата се кани да отлети; не скърбете“.

Вечерта тя се почувства по-зле; легна и повече не стана. Почина на 26-и вечерта. Едгар седеше до нея. До последно тя бе в съзнание, като му говореше и му се усмихваше.

— Сине, ти държа жива старата си майка дълго време — каза тя — но сега си отивам… Бяхме добри приятели. Ти беше добър син… Стой близо до баща си и сестрите си. Те очакват от теб да ги напътстваш. Бог ти е дал нещо, което не е дал на всички… Бъди верен на упованието…

Никога не забравяй да се молиш. Никога не прави тълкуване, ако не усещаш до себе си Иисус…

Трудно е да тръгна, но молитвите ти получиха отговор на морския бряг. Знам, че ще останеш там и ще успееш…

Някой ме чака…

* * *

На 6 май 1927 година в щата Вирджиния бе регистрирана Асоциацията на националните изследователи. Мотото й бе: „Да дадем проявление на своята любов към Бога и човека“. Целта й бе „Да се занимава с цялостно психично изследване и осигурява практическото приложение на знанията, които могат да бъдат получени посредством психичните явления.

Макар да се основава на психичната дейност, извършвана от г-н Едгар Кейси, и въпреки че непосредствената основа на информацията й е да подпомага и развива физическата, умствената и духовната помощ, която хиляди са получавали и получават благодарение на усилията на г-н Кейси в психичната сфера, главната цел е обучението: обучението на индивида, за да установи той по-тясна връзка с висшите сили на своя ум, да може сам да постигне по-голямо умствено развитие, както и по-голяма материална полза за своето физическо съществуване в материалния свят. Осъществяването на нашата цел ще даде възможност на човешката раса да използва за собствено добро, във всяка област на живота си — физическа и духовна, интроспективен метод за добиване на знания, за да могат индивидите така да развият интуитивните си сили, че да се ръководят от виждане, идващо от висшите измерения — едно виждане, което може да стане тяхно достояние след развиване на интуитивните им способности. Това е всеобхватната цел и по-дълбоко предназначение, цялостният идеал на тази организация“.

Всичко това не бе напълно разбираемо за Едгар (текстът бе дело на Мортън), но той схващаше основната идея — щеше да се построи болница и тълкуванията щяха да бъдат научно изследвани.

Мортън бе председателят на организацията. Заместници му бяха брат му Едуин, Дейв Кан, Уайрик и Браун, Хю Лин и Ф. А. Патън, агент по недвижими имоти от Вирджиния Бийч. Едгар бе секретар и ковчежник, Гладис — помощник-секретар. Имаше управителен борд, в който участваха Дейв, Едуин и чикагският бизнесмен Франклин Ф. Брадли. Управителният съвет на болницата се състоеше от служителите и членовете на управителния борд, плюс Гъртруд и съпругите на Дейв и Мортън.

Според вътрешните закони на организацията всеки човек, който искаше да получи тълкуване, трябваше първо да стане член на асоциацията, съгласявайки се с участието си в експеримент за психични изследвания. Това защитаваше Едгар и асоциацията от законово преследване. Въпреки че подобно преследване никога не се бе случвало, то бе възможно предвид очакваната публичност.

Членовете имаха право на достъп до съоръженията на асоциацията — болницата, библиотеката, архивите, изследователските данни и т.н. Всички тълкувания се считаха за собственост на човека, за когото бяха предназначени, но екземпляри от тях оставаха и в асоциацията и извадки от тях можеха да бъдат ползвани от студенти, без да се споменава самоличността на собственика. Притежателите на тълкуванията можеха да дават разрешение за проучването и изучаването на тълкуванията им, както и да позволяват на свои приятели да ги видят.

Защитните мерки засягаха най-вече тълкуванията на живота, тъй като те се считаха за по-лични и разкриващи от физическите диагнози.

— Никой не се интересува от бъбреците ви — отбеляза Едгар — но всички се интересуват от миналите ви животи.

Той все по-ясно осъзнаваше, че ако ранната Църква наистина бе отстранила тезата за прераждането като опасна и непрактична, с това тя бе постъпила мъдро. Хората почти винаги възприемаха погрешно идеите на тълкуванията на животите си.

Ако някой мъж разбереше, че някога, като друга личност, е бил богат и влиятелен, той бе склонен да се примири с настоящата си посредственост и да възприеме миналото си като току-що получено наследство. Ако кажеха на някоя жена, че в предишен живот е била обаятелна и неустоима, тя бе склонна да се отпусне в самодоволство, пренебрегвайки сегашната си физическа пълнота и непривлекателност.

Едгар откри, че трудно може да накара тези хора да разберат, че подобни хроники са доказателство за падението на душата. Тълкуването на живота бе като балансов отчет и ако някогашна придобивка липсваше, това бе тревожен знак. Повечето души, така или иначе, бяха притежавали повече добродетели в ранните си животи, отколкото днес, но тези добродетели идваха по Божията милост — това бе добродетелта на невинността. Пътят на душата вървеше надолу, докато свободната воля не го обърнеше нагоре. Така че нямаше никаква причина човек да се гордее с един добър или разумен живот преди десет или петнайсет хиляди години. Само когато подобна доброта и разумност бъдеха добити отново, този път чрез прилагането на свободната воля, бе допустимо известно удовлетворение.

Имаше също така склонност да се счита душата за нещо като трайна личност. Хората казваха: „Бил съм този и този. При последното си идване съм живял в Англия“. Едгар се опитваше да се бори с тази представа, като подчертаваше, че всяка личност на душата е самостойно преживяване, което по никакъв начин не е свързано с другите преживявания на душата, освен чрез общото им включване в една голяма система, но откри, че това е трудно, особено с жените.

— Но нали вие самият го казахте — възразяваше една от тях. — Казахте, че съм била робиня, освободена от господаря, защото ме е обичал!

— От това, което твърдите за мен, предполагам, че съм била нещо като куртизанка — казваше някоя друга жена, обикновено стара мома.

Едгар симпатизираше на бащите на ранната Църква, които се бяха нахвърлили върху гностиците. В подобни случаи той оставяше дамите и отиваше да нахрани пилетата.

Къщата се бе оживила. Съдията бе дошъл да живее при сина си, а през лятото на 1927 година Томи Хаус дойде на гости на Хю Лин и остана през есента, за да посещава местната гимназия. Мортън идваше често, а и Дейв Кан, вече женен и президент на мебелна компания, също се отбиваше. Мортън купуваше земя за болницата и университета. Решен бе да задвижи нещата. Работейки на пазар, където цените на акциите постоянно се покачваха, той не виждаше причини да отлага.

Един следобед в началото на 1928 година нисък и набит мъж с много златни ключове на веригата на часовника си спря пред къщата. Представи се като д-р Уилям Моузли Браун, декан на факултета по психология във „Вашингтон и Лий“.

— Хю Лин е мой студент — каза той. — Когато заявих, че мога да изоблича всеки медиум, той ми каза да дойда тук и да изоблича баща му.

Той се усмихна. Едгар се усмихна. Здрависаха се, след което д-р Браун се настани и започна да задава въпроси. Разглеждаше тълкувания, изслуша няколко и накрая, като прекара пръсти през оредяващата си коса, призна, че е озадачен.

— Не мога да изоблича това, което правите — каза той. — Но пък и то не е от нещата, които просто да се подминат; не мога да го пренебрегна. Ще трябва да повярвам.

Той се присъедини към асоциацията, получи тълкуване за себе си, а също и за останалите от семейството си. Едгар поклати глава в почуда.

— Хилядолетието настъпи — каза той.