Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (16) (Има една река)

Петнадесета глава

Селма с радост посрещна семейство Кейси; особено Едгар — той бе отсъствал четири години и през това време никой не бе успял да продължи по задоволителен начин работата, която той бе започнал с младите хора от Християнската църква. Той пое отново задълженията си и скоро клас „Седем“ и неговата група в „Крисчън Индевър“ работеха както преди. Повечето от старите членове се върнаха заедно с по-малките си братя и сестри.

Приятелите намериха, че Едгар е остарял във всяко отношение. На външен вид не се бе променил особено, като изключим прошарената коса; но държанието му бе различно — бе станал по-сдържан, по-колеблив в изразяването си по въпроси, свързани с основните принципи на човешкото поведение, по-склонен да приема човешките слабости. Не изглеждаше циничен или обезверен, но явно очакваше по-малко от ближните си и бе по-мек в оценката си за тях. Но пък сякаш бе твърдо решен да изисква повече от себе си.

През седемте тихи години между 1912-а и 1919-а той бе изградил сигурност в себе си; натрупал бе в ума си интегритет, в чиято нерушимост вярваше. Бе водил битки със силата, която приемаше за дявола, и бе разбрал, че е способен да й устои. Именно това убеждение го караше да чувства, че трябва да направи нещо със странната сила, или дарба, която притежаваше. Бе започнал да се бои, че ако не намери начин да я даде на света, самият той ще бъде изгубен.

Затова се бе опитвал. В продължение на четири години бе давал възможност на всеки, когото срещнеше, да участва в рискованото начинание. Опитвал се бе с всички сили на съзнателния и подсъзнателния си ум да намери начини да спечели достатъчно пари, за да построи болница и да осигури издръжката й. Всички тези усилия се бяха провалили. Открил бе, че личната му победа над дявола нямаше въздействие над другите. Всеки от тях трябваше да я постигне в себе си. И тъй като това не се бе случило, плановете, които бе опитал да осъществи заедно с тях, се бяха проваляли. Преди да замине, бе вярвал, че никой не може, съзнателно или несъзнателно, да направи от него оръдие на злото. Това се бе оказало вярно. Но не бе съумял да събере около себе си хората, които да го направят инструмент на доброто. Имаше честни хора; имаше надарени хора; имаше добри хора. Но както изглеждаше, нямаше мъдри хора.

Едгар вярваше, че те съществуват и че все някога ще ги срещне. Междувременно бе по-добре да продължи сам, да подготви нещата. „Онези, които само стоят и чакат — спомни си той Милтън — те също служат.“

Работното помещение на студиото бе превърнато в кабинет за провеждане на сеансите. Напечатани бяха бланки и Едгар прати известие на всички от списъка си с адреси. Подаде обява за стенографка, като всички кандидатки трябваше да опитат да запишат по едно тълкуване.

Повечето се справиха зле, тъй като Едгар използваше технически термини, често дълги, неясни изречения и изобилие от съюзи, предлози и относителни местоимения. Пунктуацията бе нещо друго; понякога той сякаш пробваше различни начини да изрази мисълта си и се оплиташе по средата в заплетен синтаксис — и най-добрият граматик не би могъл да стори нещо повече от това, да раздели грубо фразите с тирета, скоби и многоточия. Изпитани бяха над десет момичета, преди да се появи едно, което успя да предаде казаното по точен и разбираем начин. Тя бе по-голямата сестра на един от експертите в „Джуниър Крисчън Индевър“, хубава блондинка на име Гладис Дейвис. Гладис бе наета за секретарка.

Беше октомври. Хю Лин бе в предпоследния курс на гимназията. Едгар Еванс, който наричаше себе си Екън, защото като бебе не можеше да произнася името си, ходеше в детска градина. В семейството отново се възцариха мир и сигурност.

Един ден мъж на име Артър Ламърс влезе в студиото. Той бе заможен печатар от Дейтън, Охайо. Бе нисък и здрав, с широки рамене, кестенява коса и сини, проницателни очи. Едгар случайно се бе запознал с него по време на пътуване до Дейтън. Ламърс бе получил едно от съобщенията и идваше за няколко тълкувания.

Те обаче не бяха за болни хора. Самият той бе в добро здраве, както и останалите от семейството му. Интересите му бяха други — философия, метафизика, езотерична астрология, психични явления. Въпросите, които зададе, бяха неразбираеми за Едгар — каква е механиката на подсъзнанието, каква е разликата между дух и душа, какви са причините за личността и дарбата? Спомена неща като кабала, религиозните мистерии на Египет и Гърция, средновековните алхимици, мистиците на Тибет, йога, мадам Блаватская и теософията, Великото бяло братство, етерния свят. Едгар бе зашеметен.

— Трябва да проучите тези неща — каза Ламърс. — Ако има някакъв начин да бъдат разбрани, този начин е чрез вас. Светът е пълен с представи за своето зараждане, смисъл и край. Има стотици философски и хиляди теологични системи. Кои са прави и кои грешат? Коя е най-близо до истината? Каква е истинската природа на душата и каква е целта на това съществуване на Земята? Къде отиваме след него? За какво? Откъде сме дошли? Какво сме правили, преди да дойдем тук? Не сте ли си задавал тези въпроси?

— Не — отговори Едгар.

Не знаеше какво друго да каже. Не посмя да каже истината — че винаги бе смятал подобна идея за светотатство, защото Бог се разкриваше в Библията; и да се предполага, че той би могъл да даде отговор на мистериите на вселената, би означавало открито да покани сатаната да говори чрез него.

Така се бе чувствал преди; а сега, когато слушаше думите на Ламърс, знаеше, че това чувство е отминало. Не го бе осъзнавал досега, но чувството го нямаше. Докато Ламърс изстрелваше въпрос след въпрос, нещо в него подскочи и каза: „Това е начинът да получиш отговора“.

— Мога да остана само няколко дни — продължи Ламърс — но ако дойдете в Дейтън като мой гост, ще направим поредица тълкувания по тези въпроси и ще видим какво ще получим. Философията и метафизиката са мои хобита, но само ме объркват, защото няма категоричен авторитет по отношение на детайлите. Всички системи са единодушни, че Бог е един, че нравствеността е необходима, че молитвата дава резултати, че по дух всички сме братя — но отвъд това всичко е море от догадки. Ако тези ваши тълкувания са верни, това означава, че имате достъп до подсъзнанието си — и ако тези окултни и мистични теории са верни, това подсъзнание би трябвало да долавя собствената си самоличност и да може да ни каже всичко, което искаме да знаем за себе си и за света — или поне колкото можем да разберем.

Едгар усещаше, че думите на Ламърс изразяваха собствените му мисли. Бе се върнал в Селма убеден в мисията си. Трябваха му 46 години да достигне решението. Сега искаше да узнае защо имаше тази мисия и как трябва да я изпълни.

— Защо не довършите работата си тук през следващите няколко дни и не дойдете с мен в Дейтън за няколко седмици? Когато се върнете, със сигурност ще сте по-мъдър и по-богат човек.

— Ще дойда — каза Едгар. — Ще довърша уговорените сеанси утре и вдругиден. Те са за местни хора.

— Добре — каза Ламърс. — Искам да започнем от самата основа. Най-трайното и популярно убеждение за вселената, към което проявяваме скептицизъм, е астрологията. Първо ще поискаме тълкуване на хороскоп и ще видим какво ще стане.

— Те са измислица, нали? — каза Едгар. Вече бе сигурен, че иска да намери отговора на всичко чрез тълкуванията. Трябваше му само увереност. Това щеше да обедини, поне в неговия ум, двете велики противоречащи си сили в живота му — Библията и тълкуванията. От истината на едното бе дошла силата на другото. Бе сигурен в това. Облекчение щеше да е, ако това се докажеше.

Гъртруд изпитваше съмнение, докато го гледаше да си събира багажа, но харесваше Ламърс и въпросите, чиито отговори щяха да търсят чрез тълкуванията, я интригуваха.

— Пиши ми подробно какви са резултатите — каза тя, когато Едгар я целуна за довиждане.

В Дейтън той взе стая в хотел „Филипс“, стара сграда с уютна атмосфера, големи стаи и много червен плюш по мебелите. На следващата сутрин Ламърс доведе секретаря си, Линдън Шройър, и стенографка за сеансите. Шройър, дребен, слаб мъж с черни очи, черна коса и мустаци, бе неспокоен.

— Какво ще прави той? — питаше отново и отново той Ламърс.

Едгар се засмя.

— Това, което ще правя, не трябва да ви тревожи — каза той. — Мен ме тревожи това, което ще кажа.

— Ще го питам за хороскопа си — обясни Ламърс.

Той ръководеше сеанса. Когато Едгар се събуди, той се обърна към него със сериозен вид.

— Изглежда, че нещо е объркано в представата ни за астрологията — каза той. — Влиянието, което ни оказва, не е каквото си мислим.

Едгар се усмихна. Чувстваше облекчение.

— Не вземаме под внимание един фактор, който е много важен — продължи Ламърс.

— Кой е той? — попита Едгар.

— Прераждането.

Едгар зяпна. Шройър му се усмихна. Ламърс започна да се смее.

— Вие смятахте, че астрологията е измислица, а току-що ни предложихте история, която е десет пъти по-фантастична от влиянието на звездите. Казвате, че и преди съм живял на Земята; че това е третата ми поява в тази „сфера“ и че все още изпитвам някои от наклонностите от миналия си живот, когато съм бил монах.

Едгар механично започна да стяга вратовръзката си, после закопча ръкавелите и си завърза обувките.

— Това ли е нещото, в което вярват хората в Индия? — попита той. — Това ли е прераждането?

Ламърс кимна.

— Вие казахте — продължи той — че Слънчевата система е цикъл от преживявания за душата. Има осем измерения, съответстващи на планетите. Те представляват центровете на измеренията, или средата, в която измеренията да се изразяват и материализират — въпреки че материализирането на всяко измерение е различно. Това е третото измерение и е нещо като лаборатория за цялата система, защото само тук свободната воля има пълно господство. На другите планети, или измерения, се поддържа известен контрол над душата, за да е сигурно, че ще научи съответните уроци.

Обикновено контролът се извършва от самата душа, ако е еволюирала достатъчно, тъй като щом веднъж тялото от това измерение бъде изоставено и съзнанието за този живот бъде абсорбирано от подсъзнанието, булото между двете се вдига.

Разбирате ли, подсъзнанието е архивът на всички животи на душата, в тази и други системи в космоса. То е архивът, който ние смятаме, че води Записващият ангел; историята на онова, което правим с нашия дух — онази част от Бога, дадена ни за живота заедно с дара на индивидуалността, или отделното от Бога съществуване. Задачата ни е да усъвършенстваме своята индивидуалност и така да се върнем при Бога. Нашият дух и душа, или индивидуалност, се присъединяват към Него.

Едгар поклати глава.

— Аз ли казах всичко това? — попита той с тих глас.

Ламърс кимна. Шройър се усмихна. Вече бе настроен дружелюбно. Явно осъзнаваше, че Едгар страда.

— Така че астрологичните влияния на планетите, или измеренията, които сме обитавали, ще са добри или лоши, слаби или силни — според преживяванията ни на тях и начина, по който сме се справяли със задачите си.

Например спрямо Земята ние реагираме според начина, по който сме подхождали към проблемите на Земята в другите си животи — братска обич, материални придобивки, секс, храна и пиене. Понякога работим върху земен проблем, изключвайки всякакво влияние на звездите или планетите. Звездите представляват модели на душата, а не преживявания. Дванадесетте знака на зодиака са дванадесет модела, от които душата избира, когато идва на земния план. Те са като раси — модели на темперамент, личност и т.н.

Едгар го прекъсна.

— Невъзможно е да съм казал всичко това в едно-единствено тълкуване — каза той и се обърна към стенографката за потвърждение. Тя седеше, усмихвайки се смаяно и замечтано.

— Не сте — каза Ламърс — но го потвърдихте. Разбирате ли, изучавам метафизика от години и с помощта на няколко въпроса и на фактите, които вие дадохте, бях в състояние да проверя кое е вярно и кое не е във всички неща, които съм прочел. Важното нещо е, че системата, която е в основата на всички религиозни мистерии, независимо дали идват от Тибет, или от египетските пирамиди, се подкрепя от вас. Това всъщност е вярната система.

Едгар подръпваше бавно от цигарата. Ламърс бе въодушевен. Приличаше на човек, който от години търсеше съкровище, следвайки стари карти и схеми, и най-после го бе намерил.

— Тя е херметична, питагорейска, еврейска, християнска! — каза той. — Египтяните са я изложили в пирамидите, върху Смарагдовата плоча на Хермес и Таблицата на Изида. Питагор я е вложил в числа и в теоремата, че квадратът на хипотенузата на правоъгълния триъгълник е равен на сбора от квадратите на двата катета. Иисус я е предал в Проповедта на хълма и в останалата част от Пета глава на Матей.

— Никога не съм чувал за тези неща, освен за Проповедта на хълма от Пета глава на Матей и останалата част от главата — каза Едгар.

— Пета глава на Евангелието от Матей е конституцията на християнството — каза Ламърс. — Проповедта на хълма е неговата Декларация за независимост. Иисус е казал, че е дошъл да изпълни закона, а не да го разруши. Мойсеевият закон е бил свързан с външни действия и не е отчитал вътрешната нравственост, освен като отражение във физическите действия. Разбира се, законът за вътрешната нравственост е съществувал винаги. Той е бил достояние на свещениците, на посветените. Това щеше да е така и днес, ако свещениците не бяха изгубили ключа. Днес те разбират символиката не по-добре от обикновения енориаш. Изглежда е имало твърде голямо опростяване.

Мисията на Христос е била да разкрие тази вътрешна нравственост на хората и после да им даде пример в Свое лице за изпълнението на този модел. Той е пътят, Той е истината, Той е животът. Някога, някъде — тук или на друга планета, или на други звезди, защото световете са като зрънцата пясък по морския бряг, всеки от нас трябва да достигне Христовото съвършенство. Тогава можем да се върнем при Бога и да бъдем с Него едно, съвършени — както е казал самият Христос — като нашия Отец на небето.

Едгар прокара ръце през косата си. Шройър се бе загледал през прозореца. Стенографката седеше като хипнотизирана все още с усмивка на лицето.

— Тялото е само обективизация на модела на душата — продължи Ламърс. — Ето защо всяко тяло има различно телосложение, физиономия, здраве. То е отражение на индивидуалността на душата, която му дава живот. Записът на това конкретно изживяване, съзнателният ум — това е личността. Сравнено с действителната история на душата, то е като един-единствен ден в хода на живота.

Той се обърна към стенографката.

— Прочети ни последните няколко параграфа от тълкуването.

Тя взе бележника и започна да превежда знаците:

В това виждаме плана за развитие на индивидите, поставени на това ниво, тоест способността (такава, каквато ще бъде проявена от физическото) да влезе отново в присъствието на Създателя и да стане пълноценна част от това творение.

Що се отнася до това същество, това е третото му идване в това измерение, предишното е било като монах. Виждаме в начина му на живот и сега такива черти, каквито е проявявал като монах.

Тялото е само носителят на онзи дух и душа, които се носят през вечността и остават едни и същи.

— Виждате ли? — каза Ламърс. — Това отключва вратата. Все едно да открием тайната камера на Великата пирамида. Това е Философският камък. Това е Сезам! Хайде да отидем да обядваме, така че да сте готов да направите още едно тълкуване следобед!

Докато се хранеха, Ламърс продължи да обяснява. Говореше за средновековните розенкройцери, предсказанията на Нострадамус, „Енеади“ на Плотин, Елевзинските мистерии, Дионисиевите мистерии, митраизма и мистериите на Озирис. Каза им за „изгубените ключове“ на франкмасонството, за хиндуисткото самадхи, сарацинската математика, картите Таро, прецесията на равноденствията и връзката й с обожествяването на бика и овена, значението на скарабея и еврейския четирибуквеник.

— На всеки 2160 години един от зодиакалните знаци има доминиращо влияние върху Земята — каза той. — Те вървят в обратен ред и това се нарича прецесия. По време на разцвета на Египет е властвал Телецът, или Бикът. Затова хората са боготворели бика. Но Телецът е управлявал само чрез отражение, така да се каже. Той е бил видимият знак. Слънцето, което всъщност е било в Скорпион, е греело насреща, към Телеца. Затова Скорпионът, истинският управляващ знак, духовният водач на Земята, е бил изобразяван на челата и жезлите на тогавашните жреци.

Едгар поклати глава.

— Нямам никаква представа за какво говорите — призна той. — Интересува ме следното: казвате, че по време на сеанса съм се съгласил с всичко това. Означава ли то, че подсъзнанието ми го разбира, или просто сте ме използвал за внушенията си?

Ламърс се засмя.

— Не само го разбирате — каза той — но и обяснихте няколко неща, които досега нямаха обяснение, поне доколкото ми е известно.

Едгар кимна:

— Добре. А сега ми отговорете на следния въпрос: всичко, за което разказахте и с което подсъзнанието ми очевидно е съгласно, в съответствие ли е с най-висшата етика на религията и обществото? Християнско ли е, или езическо?

— Едно по едно — каза Ламърс — Първо, не само е в съгласие с най-добрата религиозна и социална етика, но е и техният източник. Именно древната мъдрост ги е вдъхновила и ги е дала на света с просто обяснение, което да е разбираемо за повечето хора. Христос — или Бог, който Го е пратил, е вярвал, че хората са готови да стигнат до по-висша представа за кодекса на живота, затова им го е дал. Говорел е на хората с притчи. Символиката е била проста.

Но нравствеността, на която е учел, е била по-възвишена от тази, която са наследили и следвали. Тя е била следващата стъпка към разкриването на истината.

Едгар понечи да попита нещо, но спря. Лицето му видимо пребледня. Ламърс хвана ръката му и се усмихна успокоително.

— Знам какво мислите — каза той. — Чудите се дали ще кажа, че правим следващата стъпка към разкриването на истината. Не се тревожете. Не бих имал тази дързост, а и тази истина съществува и е била известна на неколцина от самата поява на човешкия род на Земята. Човекът я е носел със себе си и явления като ясновидството винаги са били използвани като помощно средство да се проверяват грешките, които възникват при предаването от поколение на поколение на мъдростта в писмен или устен вид. В ръцете на аматьори и двете се изопачават.

Не, всичко е било записвано много пъти и се е преподавало на посветените отново и отново. Това, което не успях да разбера, е каква част от тази мъдрост Христос е предал на по-интелигентните Си ученици — или пък на всички тях, защото разбирането й изисква по-скоро вродена склонност, отколкото обучение, и каква част е оставил неизказана. Безспорно е, че Той е знаел всичко.

Често съм подозирал, че всичко е в последната част на Евангелието на Йоан, в главите, съдържащи проповедите по време на Тайната вечеря. Така или иначе, след като Църквата престанала да бъде придатък, секта на юдейството, и започнала да трупа мощ в Римската империя, водачите й взели решение да я променят от идеалистична философия, привлекателна за интелектуалците, в популярна, практична религия за масите. Това е началото на голям напредък, но в хода на вековете оригиналната метафизична структура или се е изгубила, или е потънала в дълбините.

Едгар все още беше неспокоен.

— Ако водачите на Църквата са смятали за най-добре да пазят в тайна тези неща, защо ние да ги разкриваме? — попита той.

Ламърс не отговори веднага. Между веждите му се появиха вертикални бръчки. Кръглото му лице излъчваше сериозност.

— Не знам дали трябва да бъдат разкрити сега, или е трябвало да бъдат разкрити преди 19 века — каза той накрая. — Но изглежда, че истината винаги е била на разположение на онези, които са я търсели. Може би това е отговорът. Първо ще я разберем от тълкуванията. После ще решим какво да правим с нея.

Те се върнаха в стаята, за да се подготвят за следобедния сеанс. Стенографката вече беше там. Напечатала бе цялото сутрешно тълкуване. Когато го прегледа, Едгар не успя да открие всичко, което бе споменал Ламърс, но прочетеното разкриваше в най-общ план една цяла теория и доказваше, че подсъзнанието му възприемаше метафизичния речник на Ламърс с лекотата, с която се справяше с анатомията и медицината.

Когато Едгар излезе от съня, Ламърс кимаше.

— Точно както си мислех — каза той. — Точно както си мислех, само че по-добро и по-просто. Ето каква е работата. Съзнателният ум е архивът на този живот. Точно както емоцията е изживяването на един момент, съзнателният ум е записът на един живот. Този съзнателен ум се намира в хипофизата. Или поне тя е центърът му — жлезата си има и чисто физическа функция.

Мислите отиват от съзнателния ум към имагинативния, или интроспективен ум, разположен в епифизата. Там те биват сравнени с всичко, което се е случило преди и което по някакъв начин има връзка с тях; и когато това стане, мислите — оформени по съответстващ начин и преценени, преминават към подсъзнанието, или ума на душата, който заедно със своя дух се намира точно над сърцето. Там мислите се съхраняват като архив и когато са конструктивни, активират духа и снижават бариерата между душата и чистата същност на живота. Когато са деструктивни, мислите се отхвърлят, но остават в архива и ако се повтарят, те издигат бариера между душата и духа и замъгляват сиянието на жизнената есенция, която свети през подсъзнанието към интроспективния ум и достига чрез рефракция като предчувствие, интуиция и копнеж до съзнанието.

Едгар погледна към Шройър. Тихият тъмнокос дребен мъж не можеше да се сдържа повече и избухна в смях. Едгар го последва. След миг и Ламърс започна да се смее тихо.

Когато се успокоиха, той погледна Едгар и каза:

— Звучи средновековно, може би дори по-лошо, но не е. Модерната наука обяснява много от онова, което се е смятало за безсмислици. Дълго време са ни учели, че съществува само това, което е доловимо от сетивата. Сега обаче знаем, че най-важните сили в живота ни са невидими — електричеството например, а също и вълните, които правят възможно телеграфирането.

— Мисълта винаги е била невидима — добави Шройър.

— И до голяма степен неодобрявана — каза Ламърс. — Смята се, че е вредна за повечето хора. Забърква ги в неприятности. Чуйте ме — обърна се той към Едгар — трябва да се посветите на това. Мястото ви е толкова във фотографското студио, колкото на Йосиф е било в затвора на фараона. Доведете семейството си в Дейтън и ми позволете да подкрепя дарбата ви по начина, който тя заслужава. Никакви нефтени кладенци, никакви лекции — само тълкувания от този род, за просвещение, и здравни сеанси за онези, които имат нужда. Трябва да изградим организация, която да се грижи за болните, били те болни телесно, умствено или духовно. Тогава наистина ще постигнете нещо.

— И аз това искам — каза Едгар. — Това винаги ми е било мечта. Но така и не успях да го съгласувам с факта, че в съзнателния си ум, както вие го наричате, аз съм необразован. Глупости! — добави той. — Дори по-лошо. Аз съм невежа!

— Канех се да обясня и това — каза Ламърс — но езикът, който използвам, ви подведе. Започнах да звуча прекалено технически. Нали помните какво казах за подсъзнателния ум — че е хранилището на всички наши преживявания и мисли, на всичките ни животи — тук и на други места? Е, степента, в която тези преживявания и мисли са били в правилната посока, определя доколко човек е цивилизован, образован, хуманен и т.н. — архивът на миналото му проблясва през неговия съзнателен ум и настоящо тяло, изграждайки модела на тялото и характера.

Нищо не се забравя или губи от подсъзнанието. Така че ако в един или повече минали животи, или в изследванията си в други измерения и светове сте усвоили тази мъдрост, която се проявява чрез вас, няма нищо чудно, че все още я притежавате. Фактът, че подсъзнателният ви ум бива изразен по такъв ясен начин — това ясновидство, ето кое е странното. Но когато се установи контакт с подсъзнанието, мъдростта, с която то е пълно, не е изненадваща. Стига да сте съюзник със силите на доброто. Ето къде е задължителното присъствие на нравствеността. Каквито са мислите в душата на човека, такъв е и той, е казал Иисус. Не бихте могъл да използвате тази сила за лоши цели, без да се случи едно от двете — или ще изгубите силата си, или информацията ще престане да бъде вярна. В първия случай душата ви ще остане непокварена, като се оттегли в себе си. Във втория ще бъде покварена, като вземе участие в съзнателните ви користни постъпки.

Едгар не каза нищо. Пушеше мълчаливо, загледан в пода.

— Утре ще направим тълкуване за вас — каза Ламърс — и ще попитаме защо ви е дадена тази способност и за каква цел трябва да се използва. След това сам ще вземете решение.

— Искам да го направим — каза Едгар — но мисля, че е по-добре да взема решение преди това.

Той смачка цигарата в пепелника.

— Това е нещо, което трябва да реша сам, без помощта на тълкуванията. Иначе винаги ще имам подозрението, че те са ме убедили да го направя, ако кажат, че трябва да се посветя изключително на тази работа, и аз се съглася заради това.

Способността ми е дадена без обяснение. Опитах се да открия какво да правя с нея — наслуки, с пробване на различни неща. Досега никой не я приемаше по този начин; беше само странно качество, полезно за медицината. Това е така, защото досега не съм попадал на някой, който да смята, че хората са нещо повече от това, което са ни учили, че са души, родени на Земята, за да поживеят, да умрат и да бъдат съдени според делата им. В рамките на тази система способността ми не може да бъде обяснена по друг начин, освен като отговор на молитвите в детството ми и четенето на Библията. Така смятах винаги — и съпоставях това с идеята, че може би дяволът ме изкушава да го правя, като действа чрез мен, и ме прави достатъчно самонадеян да смятам, че Бог ми е дал специална сила. Години наред обаче наблюдавах, изучавах себе си с всички сили; молих се и чаках да видя какво ще излезе. От доста време съм убеден, че това е добра сила. Никога не е причинявала зло и няма да допусне аз да го направя. Няколко пъти, когато разни хора провеждаха тълкувания, каквито не трябваше, без знанието ми, аз разбирах това, защото след всеки сеанс се чувствах зле. Сега знам, че когато съм дал най-доброто от себе си и някому е помогнато, се събуждам ободрен.

Той извади нова цигара и прие огънчето от Шройър.

— Но това, което днес ми казахте и което са казали тълкуванията, е чуждо на всичко, в което съм вярвал и на което съм научен — и на което съм учил другите през целия си живот. Ако дяволът би решил да ми скрои номер, това би бил моментът.

Ламърс се засмя и стана.

— Знам как се чувствате — каза той. — Помня колко объркан се чувствах първия път, когато се изправих пред идеята за прераждането. Известно време ми беше доста криво. После започнах да я отнасям към нещата, които знаех за хората и които бяха очевидни; и преди да се усетя, вече осъзнавах, че психологията и психоанализата са били нужни, за да дадат обясненията за живота, които се съдържат в доктрината за прераждането.

Шройър стана и отиде да си вземе палтото.

— Защо не помним предишните си животи? — попита той.

— Защото, ако ги помнехме, не бихме научили нищо — отговори Ламърс. — Тогава щяхме да носим в себе си своите предразсъдъци, слабости, качества и предпочитания в активна, а не в потисната форма. Всички те биха причинили истинска бъркотия в свободната воля на това ниво. Онова, което сме били, изгражда нашия характер и интелект и ни прави очарователни или неприятни; тогава с активния действащ фактор на свободната воля ние използваме това, което ни е дадено, и се впускаме в един живот, който е като поредица от лабораторни тестове.

Той облече палтото си и отиде да се ръкува с Едгар.

— Сега ще ви оставим — каза той. — Имате много да размишлявате. Не бързайте. Ако желаете, изчакайте утрешното тълкуване и тогава решете. Или изчакайте още по-дълго. Това е най-важното решение в живота ви — и то ще се окаже такова в живота на още много хора.

Те си тръгнаха заедно със стенографката. Едгар остана да седи на кушетката, палейки цигара от цигара. Когато се стъмни, той излезе да се разходи из града. Когато се умори, се върна в хотела и чете от Новия завет.

Евангелията му бяха добре познати. Нито едно от тях не осъждаше астрологията или прераждането. Всъщност за последното изобщо не се споменаваше. Но това не го успокояваше. Ако прераждането бе истина, защо Иисус не говореше за него?

Това, за което Той говореше — и което се споменаваше на много места в Библията, бяха лъжепророците.

Той почувства надигането на старите духове, които отново го преследваха. Продължи да чете.

Защо прераждането не бе споменато на нито едно място в Библията?

С астрологията бе различно. В библейските времена хората бяха вярвали в звездите. Може би в това имаше нещо вярно от чисто логическа гледна точка. Всички познаваха влиянието на Слънцето върху Земята, а Слънцето бе звезда. То създаваше модел, що се отнасяше до живота на Земята — оформяше всичко, или поне подхранваше всичко, и формата трябваше да бъде такава, че да позволи на Слънцето да й даде живот. Защо да не можеше и другите звезди, знаците от зодиака например, да въздействат на хората по по-фин начин — като им придават оптимизъм, храброст, безгрижност, веселост или интровертност? И ако планетите са старите обиталища на душата, защо да не влияят на човека, когато са на забележима позиция на небето, също както някой, който някога е живял в Хопкинсвил, би се почувствал повлиян, когато прочете нещо за града, срещне негов жител или види негови снимки?

Възможно беше. Да вземем Луната например. Нейното влияние върху приливите и женския цикъл бе доказано. Всеки фермер би потвърдил, че оградата, забита по време на намаляващата луна, потъва в земята, както и че беконът, направен от прасето, заклано тогава, се сбръчква в тигана и не става за нищо. Оградата трябва да бъде поставена, когато Луната нараства; прасето трябва да бъде заколено в същия период.

Тези неща можеха да се наблюдават, защото Луната бе толкова близо. Другите планети бяха по-отдалечени, а звездите — много отвъд тях. Светлината им обаче достигаше Земята — нима не можеше да оказва влияние по някакъв начин на сърцето, мозъка или емоциите?

Ламърс бе казал, че всичко това е модел. Тялото бе обективното проявление на душата, откликвайки й така, както плувецът откликва на морето — понякога като се бори с него, друг път като с готовност следва течението му или пък безпомощно се носи по водите. И този живот бе само един от многобройните — може би хиляди, прекарани тук и на други планети в системата и в далечни светове, простиращи се до хоризонтите на космоса.

Ама че глупости — да обикаляш планетите и да се носиш сред звездите!

Какво щяха да кажат за това приятелите му в Селма? Какво щяха да кажат учениците му в неделното училище? Ами Гъртруд и Хю Лин?

Глупости, дрън-дрън, шарлатанство, измама, врели-некипели — това бяха казали докторите за медицинските диагнози на неговите тълкувания.

Те бяха специалисти в своята област. Той бе специалист в областта на Библията. Какво бе неговото мнение за казаното в този ден?

Глупости? Дрън-дрън? Шарлатанство? Измама? Врели-некипели?

* * *

Той крачеше в нощта, докато стигна до реката, която се виеше през града. Водата проблясваше на фона на сияйното есенно небе. За да я вижда по-добре, той отиде на средата на моста, откъдето, като се облегнеше на бетонния парапет, можеше да обръща поглед към небето и да го връща към течащата река.

Водата на духа — на Земята водата бе символът на духа. На небето звездите олицетворяваха Неговата слава. Между тях бе човекът — зашеметен, теглен в двете посоки и накрая обикновено падащ обратно на Земята.

Имало човек на име Саул, който пламенно вярвал в установените истини. Преследвал промените, проповядвани от нова религиозна секта. Тогава, по пътя за Дамаск, бил поразен и чул гласа Божий. Променил вижданията си, мислите си, живота и името си. Почти без чужда помощ издигнал новата секта до световна религия.

Ами Августин, който изучавал философията на езичниците и вярвал в нея до четиридесетата си година? Тогава променил представите и убежденията си и написал философията на Църквата, която Павел бил основал.

Сега, когато поглеждаше назад към живота им, бе лесно да види мъдростта на решенията им и трудно да разбере мрака, в който бяха вървели толкова дълго. Причината бе, че християнството бе възтържествувало и правотата му — доказана. Ами ако бе изгубило битката и правотата му — опровергана? Къде щеше да е днес споменът за Августин и Павел?

Този спомен щеше да бъде погребан. Вместо това погребан бе споменът за онези, които продължаваха да вярват в езичеството. Павел и Августин бяха прави. Историята ги помнеше, както помнеше всички, които помагаха за напредъка на човечеството.

Кои бяха тези хора? Всеки един от тях бе започнал със съмнение в установените неща и с откриването на нещо ново. В началото всички са били посрещани с присмех. Повечето от тях са били оценявани едва след смъртта си.

Нито един от тях не е умрял богат. Малцина са били щастливи. Били са обезглавявани, изтезавани чрез разпъване, бичувани, хвърляни за храна на лъвовете, изгаряни на клада. Техният Учител е бил разпнат.

Какъв бе Неговият начин на живот? Обичай братята си, обичай враговете си, обичай Бога. На злото отвръщай с добро; обръщай и другата страна; бъди смирен. Стреми се към праведност; моли се за света; прощавай на длъжниците си и на онези, които искат да ти навредят.

Веднъж млад мъж попитал как може да Му служи по-пълноценно, след като е изпълнил изискванията за молитва, жертва и праведност. Отговорът бил да продаде всичко, което има, да раздаде парите си на бедните и да Го последва като един от учениците Му. Младият мъж тъжно продължил пътя си, защото имал много притежания.

За този млад мъж Библията не споменава нищо повече. Провалил ли се е в изпълнението на последното изпитание? Явно е така, щом не е сред учениците. Бил е избран, но е отказал да откликне. Какво друго е била тази заповед, ако не призив да се присъедини към малката група от последователи?

Този призив е бил отправен към всеки, който го е търсел. Всеки, който е поискал възможност да служи, я е получавал. Мнозина са се поколебали. Възможността не била онази, която те очаквали. От тях тя изисквала твърде голяма лична жертва. Те отстъпили. Провалили се.

Те били забравени, безименни души; милиарди души, носещи се през вечността като капките вода, от които бе съставена течащата под нозете му река.

Той, човекът на моста, бе един от тях. Бе поискал да служи. Бе му дадена възможност. Той се колебаеше. Отстъпваше. Проваляше се.

Защото имаше много притежания — любима жена, двама сина, майка, баща и сестри, много верни приятели. От всички тях щеше да е принуден да се откаже, за да последва бунтовния път.

А може би не? Защо да не можеше да ги спечели за каузата? Да ги убеди да го последват? Ако вярваха в тълкуванията за тялото, не биха ли могли да приемат тълкуванията за душата?

Нямаше ли да са принудени да признаят, също както той бе принуден да признае, докато стоеше над река Дейтън и гледаше звездите, че казаното от тълкуванията в този ден, казаното от Ламърс, бе логично — неизбежно, безвъзвратно, неминуемо логично?

Може би.

Може би не.

— Имаш ли огънче, приятел?

Той се обърна към непознатия, изненадан, че го вижда толкова ясно. Не бе забелязал, че звездите избледняваха и небето вече просветляваше.

— Разбира се — той извади кибрит от джоба на палтото си.

— Благодарско. Студено е вече сутрин, а?

Беше мъж, тръгнал на работа. Облечен бе в груби дрехи, а под мишница носеше пакет, увит във вестник — вероятно обядът му.

Лицето му бе набраздено, въпреки че бе младо. Мръсотията, попила в бръчките, не бе измита; останалата част от лицето бе чиста. Вече бе успял да посети някоя контрабандна кръчма и мирисът на алкохол прорязваше чистия въздух.

— Да, май по тези места става много студено.

— Така си е — той драсна клечката, направи завет в шепите си и всмукна от цигарата. — В такава сутрин човек се чувства добре след едно малко. Е, благодарско, приятел.

Той върна кибрита и продължи по пътя си с ръце в джобовете на панталона и забързана крачка, оставящ дим след себе си.

„Паси овцете ми…“

Реката се променяше. От бреговете към нея се спускаше светлина.

„Дойдете при Мене всички, които сте обременени… Любете Ме. Пазете Моите заповеди… В дома на Отца Ми има много обиталища… Отивам да ви приготвя място… тъй щото, гдето съм Аз, да бъдете и вие. Паси овцете Ми…“ Ето че реката отново бе част от света. Проблясъците по повърхността й бяха изчезнали и тя бе мътна, бездушна, уморена. Той слезе от моста и се върна в хотела.

Когато се качи в стаята си, седна на бюрото и започна писмо до Гъртруд.

… Толкова много се случи през последните няколко дни, че не знам откъде да започна. Важното е, че ще остана, за да организирам работата по тълкуванията с г-н Ламърс. Той ще се погрижи за средствата. Искам ти и момчетата да дойдете възможно по-скоро, заедно с г-ца Дейвис, ако тя пожелае. Бих искал тя да записва, а и за нея това ще е добра работа. Първо ще е добре да продадеш студиото, или да го дадеш под наем. Разбираш ли, вече няма да се занимаваме с фотография. Няма да е нужно…

Когато свърши с писането, той поръча кафе и закуска. Докато чакаше, седнал до прозореца, си спомни една друга октомврийска утрин, когато бе видял изгрева. Едгар взе Библията и я отвори на Псалмите. Ето думите на 46-и:

Бог е нам прибежище и сила, винаги изпитана помощ в напасти.

Затова няма да се уплашим, ако би се и земята поклатила, и планините се поместили в моретата.

Ако и да бучат и да се вълнуват водите им, и планините да се тресат от надигането им. Села.

Има една река, чиито води веселят Божия град…