Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (13) (Има една река)

Дванадесета глава

Затворът на апарата щракна отново.

— Това е всичко, г-жо Дулитъл — каза той. — Мисля, че ще се получат доста хубави снимки. Ще имам пробните след няколко дни.

— Можеш да кажеш на Джим — отвърна тя. — Предполагам, че ще се видиш с него.

Той й помогна да си облече палтото и я придружи до стълбището. Даниъл вървеше най-отпред.

— Довиждане, Даниъл — каза той сериозно.

Момчето се здрависа с него и тръгна по стълбите, като подкрепяше майка си. Едгар влезе в другия кабинет.

Съдията и Кечъм си бяха заминали. Стенографката работеше върху преписа на сутрешния сеанс.

— Отидоха да обядват в хотела — каза му тя. — Заведоха и младежа. Обещах им това да е готово, когато се върнат.

Едгар си погледна часовника. Минаваше дванайсет, но не беше гладен. През прозореца видя г-жа Дулитъл и Даниъл да пресичат улицата. Отново бе завалял сняг, съвсем леко. Влакът в 12:15, с който трябваше да си замине д-р Мюнстерберг, вече напускаше гарата.

Снегът се превърна почти във виелица и на следващата сутрин Едгар си остана у дома, като разчистваше пъртини и направи снежен човек за Хю Лин. Същата вечер получи „В капана на снега“^[1] и я прочете на Гъртруд и Хю Лин.

Гъртруд се чувстваше много по-добре и на сутринта, по настояване на Хю Лин, й направиха снежен човек точно пред прозореца. Сложиха му шапка и го нарекоха „Професора“.

Минаха още два дни, преди градът да се освободи от снежната буря. На път към кабинета съдията бе паднал и си бе счупил коленната капачка. Сложиха го да легне и му направиха тълкуване. Този път Кечъм го водеше, а следващите бяха проведени в кабинета за редовни пациенти.

По време на сеанса Едгар често минаваше без услугите на стенографката, като сам записваше и после диктуваше своята версия на казаното. Докато преглеждаше едни от тези записки, Едгар имаше предчувствие. След сеансите се бе чувствал зле; главата често го болеше. Писа на една пациентка с думите, че се надява тълкуването да се е оказало полезно. Тя отговори, че не е получавала такова. Поискала е да й бъде направено, но не са й дали час и до този момент нищо не й е пратено.

Едгар показа писмото на Кечъм. Кечъм се опита да обясни.

— Имаме нужда от пари. Винаги имаме достатъчно, за да преживяваме, разбира се, но нали искаме да съберем повече, за да построим болница. В момента сме затруднени, защото много от пациентите ни не могат да извършат лечението по подходящия начин. Всички богати хора, с които опитахме да се свържем, само обещават. Учените гледат умно, поклащат глава и си заминават. Виж Мюнстерберг. В Харвард са заделили пари за изследването на подобни неща. Но нима той предложи да го направи? Не сме чули и дума от него. Нито дори едно благодаря.

Очаквах комисия от доктори да дойде и да те изследва. Надявах се медиците да ни подкрепят. Но те не дойдоха. Вероятно се страхуват, че ще трябва да признаят нещо, което не искат да признаят.

И така я караме, като вземаме по пет, десет, двайсет долара… понякога повече и много пъти по-малко. Ако зависи от теб, ще раздадеш всички пари. Никога не отказваш сеанс. Така няма да стигнем доникъде. Ще си стоим тук до края на живота, ще даваме предписания, които няма да се изпълняват правилно, ще ги пращаме на хора, на които не можем да разчитаме… какво изобщо ще докажем или ще постигнем така?

— И какво? — каза Едгар.

— Ами не направихме някои от сеансите, които ти мислиш, че сме направили. Онези записки ги измислих аз, за да не се тревожиш. Направихме други. Малко като на комар… просто да пробваме, нали разбираш… за получаването на някой и друг съвет…

Едгар остави писмото на бюрото, взе си шапката и палтото и излезе.

Когато се прибра, намери Гъртруд седнала и в по-добро състояние.

— Напуснах Кечъм и Ноу — каза той.

— Радвам се — каза тя — много се радвам.

— Мислиш ли, че си достатъчно добре, за да те оставя и да отида в Алабама да се хвана на работа при Треслър? Ще ти пращам информацията от сеансите винаги когато имаш нужда.

Гъртруд се усмихна.

— Вече знам, че ще се оправя — каза тя. — Тръгвай. Радвам се, че с това се свърши.

Той си събра багажа и отиде да я целуне за довиждане. Лицето му бе като буреносен облак.

— Не се тревожи — каза тя. — Скоро ще дойда при теб. Той си купи билет за Монтгомъри и хвана експреса „Сейнт Луис — Ню Орлиънс“.