Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (11) (Има една река)

Десета глава

През ноември 1906 година студио „Кейси“ на Колидж стрийт организира художествена изложба. Колекция от картини, снимки и акварели, оценена на 40 000 долара, бе взета на консигнация от мъж на име Франц фон Ханфщангъл, търговец на изкуство от Ню Йорк. Събитието бе добре посетено и бяха продадени много снимки и акварели; останалите бяха запазени за Коледа, когато изложбата приключваше и картините — върнати в Ню Йорк. Бизнесът вървеше толкова успешно, че Едгар бе сигурен, че до пролетта ще може да започне построяването на къщата, която планираха с Гъртруд.

На 23 декември пожар унищожи студиото на Колидж стрийт. Не оцеля нито една картина. Когато провери застрахователните си полици, Едгар осъзна, че нито една от тях не покрива стоки на консигнация. Списъците на Фон Ханфщангъл показваха, че произведенията, които не му бяха върнати, са на стойност 8000 долара. Едгар фалира; студиото имаше дългове.

Бизнесът продължи в студиото на Стейт стрийт и бе по-добър от всякога. Едгар работеше всеки ден и почти всяка нощ, като отсъстваше само в неделните утрини, за да преподава в неделното училище. Единствената му почивка бе в следобеда на 16 март 1907-а. Остана си у дома след обяда, като крачеше напред-назад из всекидневната на малката къща на Парк авеню, в която живееха с Гъртруд, и пушеше цигара след цигара. Г-жа Еванс, която им бе дошла на гости, излизаше от време на време от спалнята, за да му каже нещо. Веднъж се появи и сестрата, Дейзи Дийн, която го погледна студено. Накрая усмихнат се показа и Блекбърн.

— Чу ли го? — каза той. — Доста силно изграчи.

Едгар преглътна.

— Момче ли е? — попита той. Чувстваше се глупаво.

— Техническият термин е „син“ — отговори Блекбърн. — Здрав е като бик. Гъртруд е добре.

Г-жа Еванс отвори вратата на спалнята и го извика.

— Четири килограма — каза тя.

Едгар приседна.

— Не съм искал да причиня болка — каза той немощно. — Не знаех, че ще е така — толкова страдание за Гъртруд. Защо на мен ми се размина толкова леко?

Блекбърн сдържа усмивката си.

— И ти си страдал — каза той. — А отсега нататък можеш спокойно да се тревожиш. Имаш да храниш още едно гърло.

— Бих искал още дузина, но не по този начин — каза Едгар.

— Хайде да направим сеанс и да открием друг начин — предложи Блекбърн.

Той се върна в спалнята. Г-жа Еванс излезе с бебето.

— Не е ли прекрасен? — каза тя.

— Да — отвърна Едгар, но не мислеше така. Когато остана насаме с Блекбърн, го попита дали всички бебета приличат на одрани зайци.

Блекбърн кимна печално.

— Дори Клеопатра е изглеждала така, когато се е родила — каза той. — Това ще се промени.

Кръстиха го Хю Лин, на двамата братя на Гъртруд. Г-жа Еванс, която остана да се грижи за него, докато Гъртруд се възстанови, го обяви за ангел.

Цяла пролет и цяло лято ангелът не спря да плаче. Продължи и през септември, когато втори пожар разруши студиото на Стейт стрийт. Този път обаче в него нямаше никакви стоки на консигнация и застрахователните съветници бяха склонни да проявят великодушие.

— Нямате много късмет, Кейси — каза единият. — Просто ни кажете сумата и няма да си правим труда да я проверяваме. Ще получите парите.

Едгар незабавно нае дърводелци и след две седмици бе готов да продължи работа. Тогава партньорът му се изплаши, довеждайки фирмата им до фалит. Франк Потър, първоначалният му партньор, бе продал своя дял на Едгар и бе заместен от Лин, брата на Гъртруд, и Джо Адкок. Именно Адкок инициира банкрута, въпреки че никой от кредиторите не бе обезпокоен. Студиото затвори за седем минути, докато се организират формалностите. После отново отвори. Клиентите бяха повече от всякога.

Тъй като бе определена за основен кредитор на Едгар в процедурата по несъстоятелност, Кари Солтър бе повикана в Боулинг Грийн. Тя дойде заедно със съпруга си д-р Томас Бър Хаус от Спрингфийлд, Тенеси.

— Едгар, можеш ли да си представиш, че съм омъжена не за един, а за двама доктори? — каза тя. — Той е не само доктор по медицина, но и остеопат.

Д-р Хаус бе мил човек с дълги, извити нагоре мустаци и кафяви очи, които проблясваха и го издаваха, когато се опитваше да се пошегува с някого. Харесваше Боулинг Грийн и идеята да прекара зимата там, преди да отвори кабинет в Хопкинсвил напролет.

— Ти би трябвало да управляваш студиото — каза той на Кари. — Не можем да си тръгнем.

— Ще остана при Гъртруд, за да може Лизи да се прибере — отвърна Кари. — Ти управлявай студиото. Аз нищо не разбирам, а и Едгар знае какво прави.

— Аз ще му помагам — каза д-р Хаус.

От този момент той прекарваше дните си в студиото, като пушеше пури, наблюдаваше как Едгар прави снимки и разговаряше с докторите, които по стар навик идваха да се видят с Едгар и един с друг. Не проявяваше никакъв интерес към бизнеса, нито към приказките за тълкуванията. „Много интересно“, само това бе казал веднъж. Решил бе да се отдаде на почивката и не позволяваше нищо да я прекъсне.

Едгар забрави за всичко друго, освен за работата. Искаше да си изплати дълговете и отново да бъде свободен човек. Освен това искаше да напусне Боулинг Грийн. След двата пожара и горчивото преживяване с докторите не изпитваше предишната любов към града. Искаше да се махне и да започне на чисто. Гъртруд бе на същото мнение.

С настъпването на пролетта нещата вървяха доста добре. Д-р Хаус и Кари се върнаха в Хопкинсвил, а Гъртруд и Хю Лин заминаха заедно с тях на гости в Къщата на хълма. Едгар се премести да живее в студиото.

Това стана в края на март. Една вечер през май д-р Хаус позвъни на Едгар от Хопкинсвил.

— Кари е болна — каза той — и иска да дойдеш и да й направиш тълкуване. Повиках д-р Хагард от Нашвил и той иска да я оперира, но тя не дава да се направи нищо без съгласието ти. Ще е добре да дойдеш. Тя е доста зле.

Едгар хвана нощния влак и по целия път към Хопкинсвил се моли. Вярата на Кари в него винаги го бе карала да се чувства добре, топлеше го. Тя бе изразила убеденост във верността на диагнозите и в това, че способността му е дар от Бога. Бе му се доверявала и за други неща. Давала му бе пари, когато бе имал нужда, а сега, когато парите бяха изложени на риск заради пожарите, тя му поверяваше живота си. Беше ли оправдана вярата й?

Как можеше той да знае какво й има? Как щеше да се почувства д-р Хаус, докато наблюдава как човек без медицинско образование заспива и поставя диагноза на съпругата му, докато самият той, дипломиран лекар, стои отстрани безпомощен?

На сутринта, когато се изправи пред двамата във всекидневната в Къщата на хълма, той се почувства дори по-зле. Кари очевидно бе много болна и страдаше. Вярата й обаче бе непоклатима.

— Тълкуването ще ни каже какво ми има и как да го излекуваме — убедена бе тя. — Започни възможно най-скоро, Едгар. Д-р Хаус ще записва всичко, което кажеш. В присъствието на други хора тя винаги наричаше съпруга си д-р Хаус.

Едгар се оттегли в една от спалните и заспа, като преди това инструктира д-р Хаус за внушенията, най-вече за това, как да го събуди. Открил бе, че това е единственият важен момент по време на сеанса. Всеки можеше да го ръководи, стига да направеше правилното внушение за събуждане и да не се отдалечава от спящото тяло.

Когато Едгар се събуди, д-р Хаус се мръщеше.

— Според Хагард става дума за тумор на стомаха — каза той. — Повиках всички местни доктори и те са съгласни с диагнозата. Ти обаче казваш, че няма тумор. Казваш, че е бременна и проблемът е притиснато черво. Това, което предлагаш за притиснатото черво, звучи разумно — топли маслени клизми и някои други неща.

Той поклати глава.

— Но не разбирам как може да е бременна. Тя не би трябвало да може да има деца.

Едгар се чувстваше нещастен. Бе се надявал да потвърди диагнозата на докторите — това щеше да направи нещата много по-лесни. У. Х. Хагард бе един от водещите специалисти в Нашвил.

— Ще опитаме с тези предписания и ще видим какво ще стане — каза д-р Хаус.

Едгар остана да преспи в Къщата на хълма. На сутринта д-р Хаус излезе от спалнята на Кари и се здрависа с него.

— Беше прав за притиснатото черво — каза той. — Кари е по-добре. Но не виждам как може да е бременна.

Едгар се върна в Боулинг Грийн. През ноември, в седмия месец, се роди Томас Бър Хаус — младши. Бе толкова малък и крехък, че го разнасяха на възглавница. Единствено Кари вярваше, че ще преживее зимата. През повечето време беше болен и предразположен към конвулсии. Един мартенски ден те бяха толкова много, че Кари помоли д-р Хаус да повика Едгар.

Този път, когато Едгар пристигна от Боулинг Грийн, д-р Хаус бе в присъствието на двама местни лекари. Единият посочи към Едгар и каза:

— Ако ще се занимаваш с този шарлатанин, аз се махам — и си тръгна.

Другият, д-р Джей Би Джаксън, който отдавна бе семеен лекар на Кейси, остана. Кари седеше на нисък люлеещ се стол до прозореца във всекидневната. Бебето, което лежеше в скута й, изпадаше в конвулсии на всеки двайсет минути. Едгар излезе и отиде в отсрещната спалня. Д-р Хаус и д-р Джаксън го последваха. Едгар легна на леглото и заспа. Когато се събуди, д-р Хаус седеше до него, а д-р Джаксън бе отишъл във всекидневната. Вратата бе отворена и Едгар го чуваше да говори с Кари.

— Г-жо Хаус, не можете да направите това, което предлага този човек — бяха думите му. — Той ви казва да дадете на детето си отрова.

Едгар влезе и застана до камината. Кари продължаваше да се люлее, загледана в бебето. Д-р Хаус също влезе и седна до нея.

Кари се обърна към Джаксън.

— Вие сте един от лекарите, които ми казаха да се оперирам, нали? — каза тя. — Аз не се оперирах. Сега бебето ми умира и вие не можете да му помогнете. Но не искате да направя това, което казва Едгар. Е, ще го направя.

Д-р Хаус се опита да я придума.

— Това, което той предписва, е свръхдоза беладона. Сама знаеш колко отровна е тя. Разбира се, той дава и противоотрова — но как да знаем, че ще подейства?

— Единственото, което знаем, е, че бебето ще умре, ако не направим нещо — отвърна Кари. — Това е единственият ни шанс. Премерете дозата, д-р Хаус. Сама ще му я дам.

Д-р Хаус отиде в стаята си и се върна с беладоната. Кари я даде на бебето и след няколко минути то се отпусна, протегна се и заспа.

— Пригответе противоотровата — каза Кари.

Джаксън се обърна към Едгар.

— Ти предписа нещо друго — каза той. — Лапа от праскова. Не знам как се прави или с какво ще помогне, но ти я предписа. Знаеш ли какво представлява?

— Аз ще я приготвя — каза Едгар.

Той с радост излезе от къщата. Изпитваше нужда да прави нещо. Да стои и да гледа как бебето лежи в ръцете на Кари в очакване да види дали ще живее, или ще умре, бе повече, отколкото можеше да понесе.

Каква ли можеше да е тази лапа от праскова? Не би могла да се прави от листата, тъй като всички клони в градината бяха голи. Той се покачи на едно от дърветата и откъсна най-младите, най-нежните клони. От тях щеше да стане хубава отвара, ако това трябваше да се направи. Занесе ги в кухнята, постройка, отделена от къщата, и ги сложи в тенджера, заливайки ги с гореща вода от чайника.

Г-жа Еванс дойде да му помогне. Когато отварата бе достатъчно силна, накиснаха в нея хавлиени кърпи, изстискаха ги и ги занесоха в къщата. Занизаха се часове, които се сториха безкрайни на Едгар. Когато влезе във всекидневната с поредната партида кърпи, Кари вдигна поглед към него и каза:

— Оправя се. Знаех, че ако някой може да го спаси, това си ти, Едгар.

Той излезе в студената нощ, дишайки дълбоко. Д-р Хаус се приближи.

— Няма смисъл да се инатя като магаре — каза той. — Ти спаси Кари, а сега спаси и детето с това твое изпадане в транс. Все така ми звучи безумно, но това безумие се оказва доста точно. Боя се, че и аз ще трябва да повярвам в него.

— Надявам се, че си прав — каза Едгар. — След тази вечер и аз самият започвам да вярвам в него.

Докато стоеше под зимното небе, загледан в звездите и знаещ, че е направил нещо добро, той почувства, че за първи път разбира себе си. Бе спасил от страдание, а може би дори от смърт човешко същество, дете, като бе използвал силата, дадена му от Бога. Най-голямата му мечта се бе сбъднала. Нима не бе това начинът, по който да живее?

Когато се върна в Боулинг Грийн обаче, пристъпът на вяра отмина. Всеки ден виждаше приятелите си доктори и когато се изправяше пред тяхната мълчалива самонадеяност, свободата, с която боравеха с медицински и научни термини, и напомнянията им да забрави миналото и да продължи с „интересните експерименти“, той се изпълваше с меланхолия. Още по-тежко му стана, когато осъзна, че целта, която си бе поставил, е най-низшата в живота му — просто искаше да си погаси дълговете.

През август 1909 година и последната сметка бе изплатена. След седем години на тежък труд беше без пукната пара.

Отиде в Хопкинсвил и отседна в Къщата на хълма при Гъртруд, Хю Лин, д-р и г-жа Хаус, малкия Томи и останалите от семейството. За да е зает с нещо и да прикрие унижението, което изпитваше заради това, че няма нито работа, нито пари, той предложи да премести кухнята и да я съедини с основната сграда на къщата. Това бе огромно начинание, свързано с множество импровизации от инженерно естество. По време на една от тях, докато местеха кухнята върху ролките, леля Кейт, която му помагаше, каза тихо:

— По-добре спри това проклето нещо, ако можеш. Пръстът ми попадна под него.

Нямаше как да спрат движението, нито дори да го забавят. Кухнята продължи да се търкаля и пръстът стана на каша.

Работата бе приключена без други произшествия. После Едгар си събра багажа и тръгна да си търси работа.

* * *

Върна се за Коледа, въпреки че за да го направи, се наложи да напусне работата, която си бе намерил в Гадсдън, Алабама.

— Не можех повече да стоя далеч от вас — каза той на Гъртруд. — Ще си намеря друга работа. Фотографите са рядкост в Алабама. Вече ми предложиха работа в Анистън, при „Ръсел Брадърс“. Ще поработя из щата, докато намеря подходящия град, и ще си отворя собствено студио.

— Ще започнем наново — каза Гъртруд. — Не може все да имаме такъв лош късмет.

По време на празниците съдията го заведе да го запознае с д-р Уезли Х. Кечъм, хомеопат, който бе отворил кабинет в Хопкинсвил. По това време хомеопатите бяха много и се радваха на популярност. Наричаха ги доктори „по лъжичка на час“ заради навика им да предписват лекарства в малки и чести дози, обикновено по лъжичка. Някои хора наричаха лекарствата им „стомашна вода“, но хомеопатите, които сами забъркваха предписанията си, имаха много последователи.

Кечъм, млад мъж, малко над 30-те, с остри черти и пенсне, топло поздрави Едгар. Чувал бе за тълкуванията от някои от старите пациенти на Лейн и искаше да присъства на един сеанс. Едгар отговори, че вече не прави демонстрации.

— Тогава как мога да присъствам? — попита Кечъм.

— Ако дойдете с писмена молба от човек, който наистина се нуждае от помощ — отговори Едгар — ще го направя. Това е единственото условие.

— Чакайте тук — каза Кечъм.

Бяха в кабинета му. Той излезе и отиде в отсрещния хотел „Латъм“. Върна се след минути, размахвайки лист хартия.

— Ето, този човек има голяма нужда от помощ.

— Наистина ли? — попита Едгар.

— Заклевам се — каза Кечъм.

— Тогава ще го направя.

— Кога? — попита Кечъм.

— Сега, тук — отговори Едгар. Той си свали вратовръзката, разхлаби яката и ръкавелите и си развърза обувките, след което легна на масата за преглед. Съдията каза, че той ще му казва внушенията. Кечъм му подаде листчето. Едгар заспа.

Когато се събуди, Кечъм стоеше в средата на стаята, окачил палци на джобовете на жилетката си, и се клатушкаше напред-назад на пети, усмихвайки се на себе си.

— Това наистина надминава всичко, което съм виждал — каза той. — Всеки друг, освен човек като мен, би се хванал на въдицата.

Той продължи да се поклаща.

— О, да, ако се съгласите да действаме заедно, ще направим купища пари — той се засмя. — Вие говорехте за мен. Казвате, че си мисля, че имам апендицит. Боже, аз знам, че имам! Шест от най-добрите лекари в щата ме прегледаха. Ще ме оперират следващата сряда. Казвате, че съм се препънал в кутия и съм се наранил; и че ако отида на остеопат, той ще ме оправи. Момчето ми, вие сте шарлатанин, но ако станем комбина, ще обиколим цялата страна и ще измамим всички. Да, сър, много сте ловък. Бихте измамили всеки, освен мен.

Едгар кипеше от гняв. Опита се да се контролира, когато заговори.

— Ако това е измама — каза той — тя не е моя. Аз нищо не знам за това. Но може би вие ще ми кажете как така избрах апендицита; ако съм шарлатанин, защо не казах, че имате стомашни проблеми, болки в краката или болно сърце? Ако съм шарлатанин, предизвиквам ви да го докажете. И ако успеете, няма да направя друг сеанс, докато съм жив!

Той излезе от кабинета. Съдията го последва.

Когато остана сам, Кечъм повика секретарката си. Тя бе седяла зад полуотворената врата на вътрешната стая, стенографирайки думите на Едгар.

— Напечатай бележките веднага щом можеш — каза Кечъм. — Мисля, че го хванах.

Когато преписът бе готов, той го пъхна в джоба си и се запъти към кабинета на д-р Джеймс Е. Олдъм, местния остеопат.

— Олдъм — каза той — аз съм Кечъм, новият хомеопат. Традиционните доктори не ме харесват също толкова, колкото и вас. Реших, че трябва да се обединим. Да станем приятели.

Олдъм оцени встъпителните думи и се ръкува с него.

— Какво ще кажете да ме прегледате? — каза Кечъм. — Не се чувствам много добре.

— С удоволствие — каза Олдъм. — Съблечете се до кръста и легнете на масата.

Докато се събличаше, Кечъм продължи да говори.

— Познавате ли този Кейси, който прави тълкувания? — попита той.

— О, да — отвърна Олдъм.

— Какво мислите за него?

— Умен е — каза Олдъм. — Схваща бързо. Обикновено показва доста добри общи познания по медицина.

— Предполагам, че хората му казват разни неща — каза Кечъм.

— Да — отвърна Олдъм. — Аз го лекувах, когато не можеше да говори. От мен е научил всичко, което знае.

— По време на сеансите си е препоръчвал на пациенти да идват при вас, нали така — каза Кечъм — когато е работел с Лейн?

— Да, но аз сам диагностицирах случаите.

— Предполагам, че ви е отнел пациент? Направил го е, нали така?

— Да — отговори Олдъм.

— Пациентът почина ли?

— Доколкото знам, не.

Кечъм легна на масата. В едната си ръка държеше сгънатия лист с диагнозата.

— Е, и аз мисля, че е измамник — каза той. — Да ви кажа честно, той ми направи тълкуване днес следобед. Мисля, че го хванах в капана. Прегледайте ме и кажете какво откривате.

Той легна по корем и Олдъм започна да изследва гръбнака му, като натискаше различни прешлени.

— Напоследък да ви е боляла дясната страна? — попита той.

— Да — отговори Кечъм.

— Обзалагам се, че сте решил, че имате апендицит — каза Олдъм.

— Боже мой! И Кейси това каза! — Кечъм разгъна листа и се вторачи в него, докато главата му висеше от ръба на масата.

— Тук има лезия — каза Олдъм, като натисна два прешлена. — Вероятно причинена от падане или навяхване.

— Какво бихте направили? — попита Кечъм.

— Не е трудно да се оправи — отговори Олдъм. — Ще повикам жена ми, за да ви държи за стъпалата, докато аз усуквам гърба.

— И Кейси това казва — възкликна Кечъм от другия край на масата. — Дори спомена, че жена ви трябва да ме хване за краката.

Същата вечер Едгар и съдията се върнаха в кабинета на Кечъм по негова молба. Когато влязоха, той се държеше за дясната си страна, а с лявата ръка им помаха да седнат.

— Вие не сте измамник — каза той на Едгар. — А аз се държах като проклет глупак.

Той разказа за посещението си при Олдъм.

— Шегувах се, когато днес следобед ви предложих да работим в екип — каза той — но сега съм сериозен. Можем да направим много добро за много хора и да забогатеем. Можем да намерим нов лек за различни болести. Можем да революционизираме медицината. Какво ще кажете?

— Няма да стане — каза Едгар. Все още бе ядосан. — Радвам се, че открихте грешката си. Разбрахте, че не съм шарлатанин като всички други доктори, които ме изследваха. А сега, ако всички вие успеете да ме убедите, че не сте шарлатани, може би ще се присъединя към вас!