Томас Съгрю
Животът на Едгар Кейси (10) (Има една река)

Девета глава

— Е, Блекбърн, днес ти ще трябва да бъдеш Иисус за Кейси. Мъртъв е!

Джон Блекбърн стоеше на прага на гримьорната в студиото и се оглеждаше. На едно канапе в позата, в която обикновено провеждаше сеансите, лежеше Едгар. Изглеждаше безжизнен. На устните му имаше съсирена кръв.

Пет-шестима доктори се бяха струпали около него. Двама от тях, Стоун и Риърдън, бяха членове на проучвателната група. Думите бяха дошли от един от другите.

Блекбърн се приближи и погледна тялото.

— Какво стана? — попита той.

Отговори му доктор на име Макрейкън.

— Беше така, когато дойдох. Том Барнс и Франк Портър ме повикаха. Казаха, че се е свлякъл и е изгубил съзнание, докато е седял до печката.

Барнс и Портър, момчетата, които работеха в студиото, заразказваха.

— Цял ден той работи в завода за мебели — каза Барнс. — Правеше снимки за каталога им.

— Там е било студено — каза Портър. — Няма отопление. Когато дойде тук към шест часа, беше почти замръзнал.

— Отиде за малко в тъмната стаичка — продължи Барнс — но и там беше студено, затова се върна тук и седна до печката. Малко след това просто се плъзна от стола и падна на земята.

— Пренесохме го на канапето и отидохме за лекар — каза Портър. — След като д-р Макрейкън не успя да го събуди, повикахме вас.

— Ти какво направи? — обърна се Блекбърн към Макрейкън.

— Опитах се да налея уиски в гърлото му, но челюстите му бяха здраво стиснати. Отворих ги със сила. Оттам е кръвта. Два от долните му зъби се счупиха. Сложих влажна кърпа в устата му и му бих инжекция с морфин. Не открих пулс.

— Аз му бих инжекция със стрихнин — обади се друг от докторите.

— Аз му дадох още малко морфин — каза трети.

Бяха сложили горещи тухли, увити в хавлиени кърпи, до тялото му, а горещите капаци на печката — до стъпалата му. Въпреки това не се бяха появили признаци на живот.

Стоун и Риърдън казаха, че всичко това е направено, преди да дойдат. Бяха на мнение, че Едгар неволно е изпаднал в състоянието на сън, в което изпада, когато прави сеанс; и че не е трябвало да се прави нищо преди идването на Блекбърн, в случай че той успее да внуши на Едгар да се събуди.

— Веществата, които са в организма му, биха го убили дори и да беше в нормално състояние — каза един от докторите. — Какво ще правиш, Блекбърн?

Блекбърн приседна до Едгар и му заговори. Каза му да усили пулса си, да върне нормалното си кръвообращение, да се събуди. Отново и отново повтаряше внушенията. Нищо не се случваше.

Един по един докторите си тръгнаха.

— Свършил е — каза един от тях. — Ако някога съм виждал мъртъв човек, това е той!

— Преуморил се е от работа — каза друг. — Откакто с Франк Потър купиха това студио, стоеше тук денонощно. Представяш ли си, на Нова година да прави снимки цял ден в студената празна фабрика!

— Ами другите неща? — каза колегата му. — Блекбърн и момчетата правиха с него какви ли не експерименти повече от година. Не ми казвай, че това не е вредно.

Другият кимна.

— Приятен човек — каза той — и много добър фотограф. Така казват хората. Чудя се какво е подействало тъй на ума му? Твърдят, че когато заспивал, знаел най-различни неща.

— Не знам, но каквото и да е било, го е убило, предполагам, че не е бил шарлатанин.

В студиото Блекбърн продължаваше да говори. Половин час по-късно, когато при него бяха останали само Стоун и Риърдън, един мускул трепна. Пулсът на Едгар започна да се долавя, а също и дишането. После с дълбок стон той се събуди.

Болки разкъсваха тялото му. Устата му бе пълна с кръв; някои от зъбите му липсваха. По стъпалата му имаше пришки. Ръцете му бяха толкова разранени от подкожните инжекции, че едва можеше да ги мърда. Блекбърн му каза какво се е случило и го попита какво да прави.

— Не знам — отговори той. — Нека пак заспя и се опитай да ме накараш да ти кажа.

Той заспа и Блекбърн му заговори. Внуши му да върне нормалното състояние във всички части на тялото, да ускори възстановяването на разранените места и да премахне болката, както и да изхвърли всички отрови, които вече бяха в организма му. Бе забелязал, че там, където бяха направени инжекциите, плътта бе обезцветена и подута; дозите все още не бяха абсорбирани. Опита се да вкара игла и да издърпа буталото. Повечето от веществата излязоха.

Мина още час. Пулсът отново затихна; нямаше признак на живот. Стоун и Риърдън си тръгнаха.

— Край с него — казаха те на Блекбърн.

Мина още един час. Потрепна мускул. Пулсът отново стана доловим, появи се дишане. Едгар отново се събуди.

— Чувствам се по-добре — каза той. — Мисля, че съм добре.

Като цяло болката я нямаше, но се чувстваше изтръпнал от главата до петите. Стъпалата му бяха подути и не можеше да си завърже връзките на обувките. Блекбърн го навлече и го закара вкъщи с каретата си.

— Ама че начин да се започне 1906 година — каза той. — Какво стана?

Едгар каза, че не знае.

— Бях уморен и измръзнал и не бях ял почти нищо. Седях до печката, за да се сгрея — това е всичко, което помня.

— Чудя се — каза Блекбърн — дали този твой побъркан ум не те е приспал, защото си имал нужда от почивка? Когато го накараме, той се грижи за здравето на други хора — защо да не се грижи и за твоето?

— Ако ще прави подобни номера, иска ми се да ми каже, за да си легна, а не всички доктори в града да се опитват да ме събудят — отвърна Едгар.

— Гъртруд върнала ли се е от Хопкинсвил? — попита Блекбърн.

— Не. Реши да остане за Нова година и се радвам, че го направи. Щеше да остарее с десет години, ако беше видяла това. Какво ще каже, когато види, че ми липсват зъби?

— Ще й кажем, че са ти ги избили по време на сбиване в бара — успокои го Блекбърн. — По-добре да остана при теб тази вечер. Не искам да ти се случи още нещо след всичко, което преживя.

Те влязоха и си легнаха. На сутринта Едгар бе събуден от звънеца. Куриер му подаде голям букет. Картичката, поръбена в черно, започваше с думите: „С най-дълбоки съболезнования…“.

* * *

Братята Блекбърн, Бийзли и Риърдън бяха членове на местна организация, позната като Литературен клуб „Е. К. Б.“. Без официално организиране за определена научна цел те започнаха да наблюдават сеансите на Едгар с намерението да ги документират в архива на клуба. Даваха си ясна сметка за отношението на медицината към подобен род щуротии, но бяха запознати и с книги като „Законът за психичните явления“ на Томсън Джей Хъдсън, както и с изследванията на ясновидството и сомнамбулизма, които се извършваха в Европа от повече от век.

През 18-и век, преди откритията на Месмер и маркиз Дьо Пюсегюр, пионер на име Максуел бе казал: „Няма болест, която духът на живота да не може да излекува без помощта на лекаря… Универсалният лек е просто духът на живота, усилен в подходящия субект“. Месмер открил средство за стимулиране на тази естествена лечебна сила и нарекъл процеса „магнетизъм“. През 1784 година Дьо Пюсегюр опитал да приложи магнетизма върху овчарчето Виктор и открил хипнозата — когато изпаднел в дълбок транс, Виктор диагностицирал болестта на седящия до него човек. През следващото поколение хора с подобна чувствителност били открити във Франция, Германия и Англия. Подложени били на подробно изследване от страна на най-добрите учени, които написали трудове за тях. Сомнамбулизмът се превърнал в мода. Хората предпочитали да отидат при спящ ясновидец, вместо при лекар и очевидно резултатите били колкото удивителни, толкова и ефикасни. Сомнамбулите не грешали в диагнозите си, а лековете, които предлагали, били прости и, както се свидетелства, полезни.

Разбира се, не е чудно, че хората по онова време предпочитали ясновидеца пред лекаря. Медицината тънела в мрака на невежеството. Френският есеист Монтен, когато бил заплашен от докторско посещение, се примолил да му бъде позволено да си възвърне силата, за да може по-добре да се съпротивлява. Сомнамбулите, от друга страна, рядко предписвали нещо насилствено и често заявявали, че проблемът е психологически и може да бъде коригиран чрез внушение.

Материалът върху сомнамбулизма, събран и публикуван през първата половина на 19-и век, изглежда повече от убедително доказателство за истинността на явлението. Карл дю Прел, който разглежда въпроса в своята „Философия на мистицизма“, цитирал множество автори и предсказал, че един от тях, д-р Юстин Кернер, ще е „сред най-четените през идния век“. Д-р Кернер писал за фрау Хофе, „ясновидката от Преворст“, която била толкова чувствителен сомнамбул, че „когато приближавала пациента, преди дори да установи контакт с него, но още по-силно след това, започвала да изпитва същото като него и за голямо удивление на последния описвала точно всичките му страдания, без той да й е давал каквато и да е словесна информация“.

Много сомнамбули изпитвали пренасянето на симптомите на пациента върху себе си. Били наричани с термина „сензитиви“. Други, особено онези, които изпадали в дълбок транс, при събуждането си нито знаели какво са казали, нито чувствали какъвто и да е неприятен ефект. Те били наричани „интуитиви“. Сензитивите изпитвали постоянни страдания, прихващайки болката на околните, и били застрашени от временна слепота, меланхолия и едва ли не всичко, което преглежданият изтърпявал. На интуитивния сомнамбул, от друга страна, му било лесно. Той заспивал, събуждал се и с това си свършвал работата. Били проведени много експерименти, за да се докаже, че в това състояние на транс целият механизъм на нормалния физически живот се оттеглял на недостъпно разстояние. Например давали на сомнамбул да яде ябълка. После го карали да изпадне в транс, по време на който му давали нещо друго — да речем, сладкиш. Той го изяждал с охота и описвал вкуса му; но при събуждането си имал в устата си вкуса единствено на ябълката. Веднъж жена сомнамбул била държана в транс в продължение на половин година и през това време я преместили на друго място. Тя заживяла в новата къща, привикнала към нея, като готвела, чистела и посрещала гости. Но когато накрая била събудена, мястото й било непознато и тя не можела да се ориентира из стаите.

С масовото публикуване на трудове върху сомнамбулизма ортодоксалната медицина се обединила в опозиция. Месмер бил заклеймен като шарлатанин, а заедно с него и явленията, открити от други изследователи. Надеждата за нова система за диагностициране на физическите заболявания — магически сигурна система, която човекът има по рождение, започнала да отслабва. Ето какво пише Дю Прел за едно от „разследванията“:

„Когато през 1831 година специалната комисия, която от създаването си няколко години преди това се занимаваше с възложеното й разследване, предаде доклада си, потвърждаващ всички съществени явления, приписвани на сомнамбулизма, за да бъде прочетен в Парижката медицинска академия, дълбоката тишина на присъстващите издаде смущението, което владееше умовете им. А когато, както обикновено, бе предложено докладът да бъде отпечатан, един академик, Касел, се надигна и изрази възражение срещу това, защото, ако съобщените факти са истина, половината от нашата физиологична наука ще бъде унищожена.“

75 години по-късно сомнамбулизмът бе почти забравен. Ортодоксалната медицина бе на прага на велика ера. Ето защо, когато братята Блекбърн и колегите им се захванаха да изследват интуитивния сомнамбул Едгар Кейси, те подходиха със скептицизма, характерен за професията им век по-рано. Подложиха го на същите тестове и получиха същите резултати.

Дадоха му за задача да направи тълкуване на майката на местен зъболекар, която живееше в съседен град. Името и адресът й му бяха прочетени, след като бе заспал. Той диагностицира заболяването й и й предписа лечение. После го накараха да опише стаята, в която лежеше жената. Той им каза в какъв цвят са боядисани стените, какви картини висят на тях, къде са разположени прозорците и къде се намира леглото. Определи произхода на стоманата на пружините му, каза къде е бил отгледан памукът в дюшека и изреди градовете, в които бяха произведени отделните части на леглото. Докторите провериха верността на информацията, доколкото можаха. Всичко бе точно — до последния детайл. Не успяха обаче да намерят данни за стоманата, памука и дървената част на леглото.

Жена от Тенеси, която не можеше да намери облекчение за болестта си, се предложи за пациент. Едгар каза, че има нарушение на целостта на стомашната лигавица, и я посъветва да не обръща внимание на докторите, а всяка сутрин да взима лимон и след като го потъркаля малко, да го разреже и да изяде едната половина. После да излезе и да се разходи докъдето може; след което да си почине, да се прибере, да посоли другата половина на лимона, да я изяде и веднага след това да изпие поне две чаши вода. Докторите обявиха, че това е шега. Жената реши да последва указанията. След няколко седмици съобщи, че се чувства добре, в състояние е да измине няколко километра и храната й понася добре.

Бяха проведени още сеанси и всички те имаха дразнещия факт да се оказват неизменно верни. Един жител на Боулинг Грийн писа за способностите на Едгар на свой познат в Ню Йорк. Той отвърна, че всичко е измама. Проведоха експеримент — Едгар трябваше да го намери в Ню Йорк и да проследи пътя му, докато той отива към офиса си. Едгар го видя да влиза в магазин за пури, после в кабинета му, почете от кореспонденцията му и преразказа част от телефонен разговор. Текстът на сеанса бе незабавно пратен на мъжа в Ню Йорк. Той отговори: „Всичко е точно така. Идвам в Боулинг Грийн“. Той дойде и се опита да придума Едгар да се върне с него в Ню Йорк. Щели да направят милиони, каза той. Едгар отказа.

През есента на 1906 година Литературен клуб „Е. К. Б.“ избра хипнозата за тема на едно от месечните си събрания. Едгар бе поканен да направи демонстрация със сеанс. На вечерята щяха да присъстват повечето местни доктори и много други от околността. За да е готов, Едгар яде рано у дома. Блекбърн дойде да го вземе. Гъртруд, нервна и изплашена, се обърна към Блекбърн с искане.

— Обещайте ми, че няма да пробвате никакви номера с него, докато е заспал — каза тя. — Не искам да го бодете с игли или други подобни глупости. Върнете го в състоянието, в което отива сега с вас.

— Аз ще се грижа за него — обеща Блекбърн.

На събранието Едгар заспа на канапе, което бяха внесли и поставили пред подиума. Съобщиха му името и адреса на студент, който лежеше болен в общежитието в покрайнините на града. Момчето бе пациент на един от присъстващите доктори.

— Да, имаме тялото — каза той. — Възстановява се от коремен тиф. Пулсът е 96, температурата — 38,5.

Лекуващият доктор потвърди верността на диагнозата. Трима бяха пратени да проверят температурата и пулса. Междувременно възникна спор за това, в какво състояние — на съзнание или безсъзнание, е Едгар.

Някои смятаха, че е хипноза, други казаха транс, трети — състояние на сън. Докторите, които за пръв път присъстваха на сеанс, искаха да разберат. Въпреки бурните възражения на Блекбърн, един от тях заби игла в ръцете, дланите и стъпалата на Едгар. Никаква реакция. Друг излезе, върна се с игла за шапка и преди Блекбърн да успее да го спре, я заби докрай през бузите на Едгар. Отново никаква реакция.

— Безчувствен е към всичко това — каза един от докторите.

Той отвори нож за писма и прокара острието под един от пръстите на Едгар. Нокътят бавно се отдели от плътта. Нямаше признаци за болка; не потече кръв.

Изведнъж Едгар се събуди и веднага почувства болката. Докторите започнаха да му се извиняват. Само няколко научни теста, казаха те. Не искали да му навредят. Едгар изгуби търпение и се нахвърли върху Блекбърн и останалите.

— Аз съм дотук. Оставих ви да правите каквото пожелаете с мен. Дадох ви времето си и дори не поисках от вас да проявите учтивостта да ме сметнете за искрен. Мислех, че искате да откриете истината. Но вие не искате това. Нищо няма да ви убеди. Нищо няма да убеди когото и да е от вас.

Каквито и чудеса да видите, никога няма да повярвате на нещо, което застрашава самодоволството ви. Приели сте за даденост, че всички на този свят, освен вас са ненормални. И няма да приемете което и да е доказателство за честността им. Никога повече няма да се опитам да докажа каквото и да е на някого от вас. Никога повече няма да правя тълкуване, освен ако не е за човек, който се нуждае от помощта ми и вярва, че мога да му я окажа!

Той си излезе.

* * *

Нокътят му така и не порасна нормално. През цялата зима пръстът му забираше и го болеше, напомняйки му за ножа, който се бе опитал да открие истината, прониквайки в плътта му. Нямаше да има повече подобни неща. Проучвателната комисия към Литературен клуб „Е. К. Б.“ бе престанала да функционира. Но инквизиторите на съвестта му останаха и въпросите им му причиняваха повече болка, отколкото всичко, което му бяха сторили по време на демонстрацията.

Добродетел или порок бе тази странна дарба? По същество тя имаше само един плашещ аспект — не можеше да бъде обяснена; не можеше да бъде разбрана. Трябваше ли да бъде използвана, или не трябваше? Щеше ли да порази и децата му, или щеше да свърши както бе започнала — с него, странна и блуждаеща нишка на съдбата, която се канеше да задуши покоя и щастието му?

Едгар бе избягал от учените, но не можеше да избяга от себе си. Никак не го успокояваше мисълта, че някаква сила, отвъд човешките познания, препуска през него в очакване той да се потопи в нея като подземен поток, бучащ под тихото поле. Отвъд това обаче имаше нещо още по-обезпокояващо, облак, който често завихряше буря от страх, закриващ всички други мисли. Сега обаче го срещаше на всеки ъгъл. Ами ако предаде на сина или дъщеря си тази необуздана способност на ума?

Гъртруд се боеше от същото, но любовта й към осезаемия Едгар, добросърдечния, буден млад мъж, спечелил сърцето й, бе толкова силна, че каквото и да бе това вътре в него, тя не му позволяваше да наруши светостта на любовта им. Погледът й придоби гордост и величие, които сякаш не допускаха никой, освен приятелите на небесното, да върви редом с нея към дългоочакваната пролет.