Тери Гудкайнд
Машина за знамения (66)

Шестдесет и шеста глава

Калан се събуди от усещането, че нещо й диша в лицето. Нямаше никакъв смисъл. Вътрешният й глас я застави да си държи очите затворени и да остане напълно неподвижна.

Неистово се опитваше да разбере какво става, но не можеше. Знаеше, че не е Ричард. Той се тревожеше за нея и никога не би направил нещо, което да я уплаши, особено сега, когато тя не се чувстваше добре.

Лявата ръка я болеше. Смътно си спомни, че Зед я бе наложил с нещо и я бе превързал. Но в момента проблемът не беше в ръката й.

Опитът й от войната, а още повече обучението и опитът й като Изповедник незабавно взеха превес. Тя игнорира все още пулсиращото си главоболие, замайването и болката в ръката и се концентрира изцяло върху належащия проблем. Без да отваря очи, да мърда или да променя дишането си, започна да преценява ситуацията.

Нещо я беше затиснало здраво през одеялото. Опита да си представи какво може да я притиска така здраво. Докато се стараеше да разбере, си помисли, че усещането е сякаш някой е застанал на колене и лакти над нея и притиска одеялото.

Знаеше, че стаята е тежко охранявана, така че не можеше да си представи как някой, който иска да я нарани, би могъл да влезе. Не можеше да се сети за нито един човек, който би се пошегувал така. Тогава осъзна, че миризмата на съществото беше осезаемо неприятна и изобщо не беше човешка.

Тежкото дишане беше примесено с ниско ръмжене.

Изключително внимателно тя леко отлепи клепачи и едва открехна очи.

Близо до нея, от двете й страни, имаше нещо тънко. Тънко и космато. Осъзна, че може да са единствено предните лапи на животно, подобно на вълк или куче, а може би койот. Беше трудно да определи цвета на козината на приглушената светлина от единствената лампа на шкафчето до леглото.

С това късче информация неистовото, смущаващо объркване започна да се изяснява. Мислите й какво би могло да е това, което я притиска, най-после започнаха да се събират.

Не беше човек на колене и лакти. Беше животно. Ако се съди по тежестта му на леглото, беше прекалено едро за койот.

Тогава чу отличителното тихо ръмжене и отново усети горещия дъх. По миризмата на съществото, лапите, които беше успяла да види, и сподавеното ръмжене беше почти сигурна, че е доста голямо куче, може би вълк.

Беше й много трудно да съобрази какво би могло да търси то в спалнята й.

Внезапно си спомни кучето, което бе нахлуло преди в Двореца — онова изключително агресивно животно, което стражите бяха принудени да убият.

Не знаеше как това куче се е промъкнало в стаята. Остави настрана и усилието да разбере. В момента нямаше значение как е влязло. Важното беше, че животното е вътре, както и — тя не се съмняваше в това — че е опасно.

Така както беше затисната под одеялото, нямаше особена надежда, че ще успее да изскочи и да се затича към вратата. Съществото беше твърде близо до нея. Просто нямаше да успее.

Отвори очи още мъничко и успя да види озъбена муцуна и дълги зъби. Ако се опиташе да скочи, както беше приклещена в капан от одеялото, звярът щеше да разкъса лицето й, преди изобщо да успее да вдигне ръце, за да се защити.

Калан осъзна, че животното е стъпило между дясната й страна и дясната й ръка. Лявата й ръка беше затисната плътно до тялото, но дясната — не, беше останала от външната страна на лапата.

Знаеше, че има само един шанс. Освен това знаеше, че няма време за губене. И кучетата, и вълците имат хищнически инстинкти. Нахъсваха се, ако плячката се опитва да се измъкне или да им избяга. Докато тя лежеше напълно неподвижна, дебненето щеше да продължи.

Но само докато е напълно неподвижна, при това само няколко секунди. Тя знаеше, че кучето може да реши да нападне първо.

Чуваше как ниското, заплашително ръмжене става все по-дълбоко и се усилва. Усещаше вибрациите му в гръдния си кош.

Кучето беше решило да провокира плячката си.

Тя нямаше време за губене. Знаеше, че щом то забие зъби в нея, няма измъкване.

Трябваше да действа веднага.