Виктор Юго
Парижката Света Богородица (8)

VI. ЕСМЕРАЛДА

С радост можем да осведомим нашите читатели, че докато траеше цялата тази сцена, Гренгоар и неговата пиеса се държаха доблестно. Актьорите, подтиквани от автора, продължаваха без прекъсване мистерията, а той продължаваше да я слуша. Беше се примирил с врявата и беше решил да изкара представлението докрай, като все още не губеше надежда, че отново ще успее да привлече вниманието на публиката. Този проблясък от надежда се съживи, когато Копенол и оглушителната свита на папата на шутовете излязоха шумно от залата. Тълпата се втурна жадно подире им. „Още по-добре — каза си Гренгоар, — ще се махнат всички смутители.“ За съжаление „смутителите“ бяха цялата публика. За миг голямата зала опустя.

По-право казано, останаха още неколцина зрители, едни пръснати, други на групи край колоните: жени, старци, деца, които се бяха наситили на крясъците и шума. Останали бяха и няколко учещи. Яхнали первазите на прозорците, те гледаха към площада.

„Така да бъде — помисли си Гренгоар, — и тези тук са достатъчни, за да изслушат края на мистерията ми. Малко са наистина, но затова пък са отбрана, образована публика.“

Обаче симфонията при идването на Дева Мария, която трябваше да произведе най-силно впечатление, изобщо не прозвуча. Гренгоар се досети, че музикантите му бяха отведени от процесията на папата на шутовете.

— Карайте без нея! — каза той стоически.

Поетът се приближи до група граждани, които, както му се стори, разговаряха за неговата пиеса. Ето откъслечния разговор, който дочу:

— Нали знаете, метр Шенто, Наварския дворец, който принадлежеше по-рано на господин Дьо Ньомур?

— Да, срещу „Бракскил параклис“.

— Точно тъй. Данъчните власти са го дали на писателя Гийом Аликсандър за шест парижки ливри и осем су годишно.

— Колко са поскъпнали наемите!

„Няма що — каза си Гренгоар с въздишка, — другите поне слушат.“

— Другари! — провикна се внезапно един от младите обесници по прозорците. — Есмералда! Есмералда е на площада!

Тази дума оказа магическо въздействие. Всичко живо, останало в залата, се втурна към прозорците и се закатери по стените, повтаряйки:

— Есмералда! Есмералда!

В същото време отвън долетяха силни ръкопляскания.

— Какво значи сега пък това? Есмералда! — възкликна Гренгоар и сключи отчаяно ръце. — Ах, боже мой! Нима пък сега дойде ред на прозорците?

Той се обърна към мраморната маса и видя, че представлението е преустановено. Беше точно мигът, когато Юпитер трябваше да се появи с гръмотевицата си. Обаче Юпитер стоеше неподвижен в подножието на сцената.

— Мишел Жиборн! — викна гневно поетът. — Защо си тук? Нали е твой ред! Качвай се де!

— Уви! — отвърна Юпитер. — Един студент току-що отмъкна стълбата.

Гренгоар се огледа наоколо. За съжаление това беше самата истина. Всяко общение между завръзката и развръзката му беше прекъснато.

— Какъв глупак! — промълви той. — За какво му бе притрябвала стълбата?

— За да види Есмералда — отвърна жално Юпитер. — Той каза: „Я виж, ето една непотребна стълба“ и я отмъкна.

Това беше последният удар. Гренгоар го посрещна с примирение.

— Вървете по дяволите всичките! — каза той на актьорите. — Ако ми платят, ще ви платя и аз.

И той се оттегли с наведена глава, но последен, като генерал, който се е сражавал доблестно.

Докато слизаше по извитото стълбище на палатата, той мърмореше през зъби:

— Невиждана сбирщина от магарета и тъпаци са тия парижани! Идват, да слушат мистерия, а въобще не я слушат. С какво ли не се занимаваха — с Клопен Труйфу, с Копенол, с Квазимодо, с дявол знае що, само не и с госпожа Дева Мария. Ако знаех, щях да ви дам аз една Дева Мария, зяпльовци такива! Ами моя милост! Да дойда да наблюдавам лицата на зрителите, а да гледам само гърбове! Да бъдеш поет и да имаш по-малко успех от кой да е продавач на билки! Вярно е, че и Омир е просел из гръцките поселища, а Назон^[1] умря на заточение при московците. Но дяволът жив да ме одере, ако мога да проумея какво искат да кажат сега пък с тяхната Есмералда! Най-напред що за дума? Цигански език.