Виктор Юго
Парижката Света Богородица (61)

IV. СВАТБАТА НА КВАЗИМОДО

Казахме преди малко, че Квазимодо изчезна от „Света Богородица“ в деня, когато загинаха египтянката и архидяконът. И действително никой вече нито го видя, нито чу какво е станало е него.

През нощта след екзекуцията на Есмералда помощниците на палача откачиха тялото й от бесилката и го отнесоха според обичая в гробницата Монфокон.

По думите на Совал Монфокон беше „най-старата и най-великолепна бесилка на кралството“. Между предградията Тампъл и Сен Мартен, на около сто и шестдесет тоаза от стените на Париж, на няколко изстрела с лък от Куртий, се забелязваше на ниско възвишение, достатъчно издигнато все пак, за да се вижда на няколко левги околовръст, едно здание със странна форма, което приличаше твърде много на келтски кромлех, и то не само по външния си вид, но защото и в него се принасяха жертви.

Представете си варовита могилка, върху която е иззидан голям паралелепипед, висок петнадесет стъпки, широк тридесет, дълъг четиридесет, с врата, външна стълба и площадка. Върху площадката — шестнадесет огромни стълба по недялан камък, високи тридесет стъпки, разположени като колонада от трите страни върху масивни основи и съединени помежду си в горната част с дебели греди, на които са закачени на равни разстояния вериги. На всяка верига виси скелет. В равнината край могилата — каменен кръст и две по-малки бесилки, напомнящи издънки край дебелия дънер. В небето над могилката — вечно виещи се гарвани. Монфокон.

В края на петнадесети век ужасната бесилка, която бе издигната през 1328 година, бе доста порутена. Гредите бяха проядени от червеи, веригите — от ръжда, стълбовете — от плесен. Каменните поставки се бяха пропукали на местата, където се съединяваха камъните, а площадката под бесилките бе обрасла с трева, защото човешките крака не достигаха до нея. Този паметник се открояваше зловещо на небето. Особено нощем, когато някой лунен лъч огрееше белите черепи или когато вечерният зефир разлюлееше веригите и скелетите в мрака. Тази грозна бесилка беше достатъчна, за да придаде злокобен изглед на цялата околност.

Каменният масив, който служеше за основа на отвратителната площадка, беше кух. Вътре имаше огромно мазе, което се затваряше със стара решетка от прогнило вече желязо. Там хвърляха не само всички останки, които се откъсваха от веригите на Монфокон, но и телата на всички клетници, екзекутирани по другите постоянни бесилки на Париж. В тази дълбока костница, където гниеха заедно толкова човешки останки и толкова престъпления, оставяха костите си много велики люде, както и много невинно осъдени, като се почне от несправедливо осъдения Ангеран дьо Марини, който увисна пръв в Монфокон, и се стигне до също така несправедливо осъдения адмирал дьо Колони, който приключи кръга.

Колкото до Квазимодо, ето до какво успяхме да се доберем.

Две години или по-право година и половина след събитията, с които завършва нашата история, когато дойдоха да търсят в гробницата на Монфокон трупа на обесения два дни преди това Оливие льо Ден, тъй като Шарл VIII бе благоволил да разреши да погребат тялото му в Сен Лоран сред по-отбрано общество, намериха сред злокобните останки два скелета, единият от които като че ли притиснал в обятията си другия. Единият от двата скелета принадлежеше на жена и по него още имаше няколко къса от рокля, някога бяла, а на шията му висеше наниз от лаврови зърна и малка копринена торбичка, обшита със зелени мъниста. Торбичката бе празна и отворена. Този накит беше толкова евтин, че палачът явно не се бе полакомил за него. Вторият скелет, който го бе прегърнал крепко, принадлежеше на мъж. Гръбначният му стълб бе изкривен, главата хлътнала в плешките и единият му крак по-къс от другия. Нито един прешлен в тила му не бе счупен и по всичко личеше, че не е бил обесен. Мъжът, на когото бе принадлежал този скелет, бе дошъл следователно по собствена воля, за да умре там. Когато се опитаха да го отделят от скелета, който притискаше в обятията си, той се разсипа на прах.