Виктор Юго
Парижката Света Богородица (59)

II. CREATURA BELLA BIANCO VESTITA^[1] (DANTE)

 

Когато Квазимодо видя, че килията е празна и че египтянката я няма, че са я отвлекли, докато той я защищаваше, нещастникът си заскуба косите, изпаднал в изстъпление от мъка. После се втурна тичешком из цялата църква, търсейки циганката, издавайки нечовешки звуци, осейвайки плочите с червеникавите си косми. Точно в този момент кралските стрелци влязоха победоносно в църквата, търсейки също египтянката. Квазимодо ги подпомогна. Бедният глух звънар не подозираше гибелните им намерения. Той си въобразяваше, че скитниците бяха истинските врагове на египтянката. Заведе сам Тристан Отшелника във всички възможни скривалища, отвори му тайните входове, тайните помещения зад олтара и ризницата. Ако нещастницата беше още в църквата, той сам щеше да я предаде. Когато Тристан, който беше неуморим, се умори от безплодното търсене, Квазимодо продължи да търси сам. Двадесет пъти, сто пъти обходи църквата надлъж и нашир, от горе до долу, изкачваше се, слизаше, тичаше, викаше, крещеше, душеше, тършуваше, пъхаше глава във всички дупки, осветяваше с факла всички сводове, отчаян, обезумял. Звяр, загубил женската си, не би могъл да вие по-свиреп, нито да броди по-настървено. Най-сетне, когато се убеди напълно, че я няма, че всичко е свършено, че му я бяха откраднали, той се качи бавно по стълбата на кулите, същата, по която бе изтичал така победоносно в деня, когато я бе спасил. Мина по същите места с наведена глава, без да пророни нито звук, без да пролее сълза, почти без да си поеме дъх. Църквата отново бе опустяла, отново тънеше в тишина. Стрелците я бяха напуснали, за да гонят магьосницата в Сите. Останал сам в обширната „Света Богородица“, до преди малко така бурна и ожесточено нападана, той се запъти към килийката, в която циганката беше спала толкова седмици под неговата закрила. Приближавайки се, той си въобразяваше, че може би ще я намери там. Когато зави по галерията, минаваща над покрива на страничните отделения, и зърна тясната стаичка с малкото прозорче и вратичка, сгушена под един подпорен свод като птиче гнездо под клон, сърцето му замря и клетият звънар се облегна на една колона, за да не падне. Въобрази си, че тя може би се е върнала, че някой добър дух я е довел навярно отново тук, че стаичката бе премного спокойна, сигурна и приятна, за да я напусне. Той не се осмели да пристъпи нито крачка повече за да запази илюзията си.

— Да — шепнеше си той. — Тя навярно спи или се моли. Не бива да я безпокоя.

Най-сетне се реши, приближи се на пръсти, погледна вътре и влезе. Празна! Килията беше все така празна! Нещастният глух я обходи бавно, повдигна постелята, погледна под нея, като че ли девойката можеше да се скрие между дюшека и плочите, поклати глава и застана вцепенен. Изведнъж смачка яростно факлата с крак и без да каже нито дума, без да въздъхне, блъсна с все сила глава о стената и падна безчувствен на плочите.

Когато се свести, той се хвърли върху леглото, затъркаля се по него, зацелува в изнемога топлото още място, където бе спала девойката, и лежа известно време неподвижно като мъртъв. После стана и задъхан, плувнал в пот, почна да удря главата си в стените, ужасяващо равномерно, както биеше камбаните си, с упорството на решен на смърт човек. Омаломощен, той падна за втори път на земята. Повлече се по колене извън килията и клекна пред вратата, не можейки още да съзнае станалото. Той стоя така повече от час, без да помръдне, вперил поглед в пустата килия, по-печален и по-занесен от майка, седнала между празната люлка и пълния ковчег. Не промълвяше нито дума. От време на време само силно ридание разтърсваше цялото му тяло, ридание без сълзи, подобно на безшумно блеснала светкавица.

Като че ли точно тогава, обмисляйки в своята горест кой би могъл да бъде неочакваният похитител на циганката, подозрението му падна върху архидякона. Той си спомни, че отец Клод единствен имаше ключ от стълбището, което водеше към нейната килия, спомни си неговите нощни покушения над девойката, при първото от които самият Квазимодо го беше подпомогнал, докато при второто го бе възпрепятствувал. Спомни си хиляди други подробности и се увери напълно, че именно архидяконът е отвлякъл циганката. Но неговата почит към свещеника, неговата признателност, преданост и любов към този човек бяха толкова дълбоко вкоренени в душата му, че дори в този момент те устояха на ноктите на ревността и отчаянието.

Той разсъждаваше, че по всяка вероятност архидяконът е извършил похищението, но кръвожадната, смъртоносна ярост, която би изпитал към всеки друг, се превръщаше сега само в по-дълбока горест, понеже похитителят беше Клод Фроло.

Точно когато той се увери, че свещеникът е похитителят, зората освети подпорните арки и Квазимодо видя, че някой се движи в горния етаж на „Света Богородица“ покрай външната балюстрада, която обикаля абсидата. Този човек се приближаваше към него. Глухият го позна. Беше архидяконът. Клод вървеше бавно, съсредоточен в мислите си. Крачеше в посока на северната кула, без да гледа пред себе си, извърнал лице настрани, към десния бряг на Сена. Изпънал шия, той като че се мъчеше да види нещо над покривите. Бухалът хвърля понякога такива коси погледи, летейки на една страна и гледайки на друга. Свещеникът мина над Квазимодо, без да го забележи.

Глухият звънар застина при неочакваното му появяване. Той го проследи с поглед, докато расото му потъна под свода на стълбата към северната кула. Читателят знае, че от тази кула може да се види кметството. Квазимодо стана и последва архидякона.

Той се качи по стълбата на кулата просто така, за да разбере защо се качва архидяконът. Впрочем клетият звънар сам не знаеше какво би направил, какво би казал, какво би желал. Той бе изпълнен с ярост и боязън. Архидяконът и египтянката се бореха в сърцето му.

Когато стигна до върха на кулата, преди да излезе от сянката на стълбата и да стъпи на площадката, той се огледа внимателно, за да види къде е свещеникът. Клод бе застанал с гръб към него. Площадката на камбанарията бе обградена с ажурна балюстрада. Подпрял гърди до ъгъла на балюстрадата, свещеникът се бе извърнал към Пон Нотър Дам. Той се взираше в града.

Квазимодо се доближи с котешки стъпки зад него, за да разбере какво гледа. Архидяконът бе толкова погълнат от гледката, че не чу стъпките на звънаря зад гърба си.

Гледан от върха на кулите на „Света Богородица“ в свежата ведрина на лятното утро, Париж представляваше, особено по онова време, великолепна и приказна гледка. Беше може би през месец юли. Небето бе съвсем чисто. Няколко закъснели звезди гаснеха постепенно ту тук, ту там, само една продължаваше да блести на изток, където небето бе най-светло. Слънцето едва-що изгряваше. Париж почваше да се раздвижва. Бялата чиста светлина отразяваше ясно обърнатите на изток стени на хилядите къщи. Исполинската сянка на камбанариите пълзеше от покрив на покрив, протегнала се от единия до другия край на града. От някои квартали долиташе вече шум и говор. Тук камбанен звън, там екот на чук, другаде трополене на каруца. На места над начупените покриви избликваше дим като през цепнатини на богата със сяра почва. Реката, къдреща вълните си под арките на многобройните мостове и край носовете на островите, се диплеше на сребристи гънки. Около града, извън стените, погледът се губеше в широк кръг от пухкави изпарения, през които прозираше смътно безкрайната линия на равнината и меките очертания на хълмовете. Разнородни звуци се носеха над полуразбудения град. На изток утринният вятър гонеше по небето няколко бели клъбца, откъснати от руното мъгла над хоризонта.

На площада пред църквата няколко жени с гърне мляко в ръка си показваха учудени изпотрошения главен портал и двете струи застинало олово между цепнатините на камъните. Само това свидетелствуваше за нощния метеж. Кладата, запалена от Квазимодо, между кулите, беше угаснала, а Тристан бе разчистил площада и бе хвърлил труповете в Сена. Крале от породата на Луи XI имат грижата да измият незабавно улиците след всяко кръвопролитие.

От външната страна на балюстрадата на кулата, точно под мястото, където се бе спрял свещеникът, имаше фантастично издялан каменен капчук, каквито често се виждат по готическите постройки. В една пукнатина на капчука бяха поникнали и разцъфнали два стръка шибой. Люшкани от ветреца, те си кимаха закачливо като живи. Над кулите, високо в небето, чуруликаха птици.

Свещеникът обаче не чуваше и не виждаше нищо от всичко това. Той спадаше към хората, за които не съществуват утрини, птички, цветя. Той съзерцаваше една-единствена точка от необятната разнообразна шир около него.

Квазимодо гореше от желание да го попита какво бе сторил с египтянката. Но в този миг архидяконът сякаш живееше в друг мир. Той изживяваше едно от тия бурни мигновения в човешкия живот, когато дори земята да се раззине пред вас, няма да усетите. Вперил неизменно взор в едно и също място, той стоеше безмълвен и неподвижен. Неговото безмълвие и неподвижност бяха така внушителни, че дивият звънар се стъписа, не смеейки да ги наруши. Той проследи само посоката на погледа му — това бе също своего рода въпрос — и съзря Гревския площад.

Той видя какво гледаше свещеникът. Близо до постоянната, бесилка бе изправена стълба. На площада имаше малко любопитни и повече войници. Един мъж влачеше по каменната настилка нещо бяло, за което се беше закачило нещо черно. Мъжът се спря под бесилката.

В този момент стана нещо, което Квазимодо не успя да различи добре. Не че единственото му око бе загубило проницателността си, но около бесилката се струпаха войници, които му попречиха да види. Впрочем в същия миг изгря слънцето и такъв поток светлина бликна на хоризонта, че всички остри върхове на Париж — стрели, комини, покриви — пламнаха наведнъж.

Мъжът се заизкачва по стълбата. Тогава Квазимодо го видя ясно. Той носеше на рамото си жена, девойка, облечена в бяло, с примка на шията. Квазимодо я позна. Беше тя.

Мъжът стигна до върха на стълбата. Нагласи примката. В този миг свещеникът застана на колене върху балюстрадата, за да може да вижда по-добре.

Внезапно мъжът бутна рязко стълбата с крак и Квазимодо, който от няколко минути не дишаше, видя как нещастното дете се люшка в долния край на въжето високо над паважа, а мъжът увисна на раменете му. Въжето се завъртя няколко пъти около себе си, Квазимодо долови ужасните тръпки по тялото на циганката. Свещеникът от своя страна, опънал шия, с изхвръкнали от орбитите очи, не сваляше поглед от страшната група, която образуваха девойката и палачът — мухата и паякът.

В най-страшния момент сатанински смях, смях, в какъвто човек може да, избухне само когато престане да бъде човек, разкриви смъртно бледото лице на свещеника. Квазимодо не чу смеха, но го видя. Той отстъпи няколко крачки зад архидякона, втурна се внезапно яростно към него и го бутна с големите си ръце в бездната, над която отец Фроло се беше надвесил.

— Проклятие! — извика свещеникът и полетя надолу.

Той се задържа при падането си на капчука, над който стоеше. Вкопчи се отчаяно за него и в момента, когато отвори уста, за да извика повторно, видя наведено над балюстрадата ужасното, пълно с мъст лице на Квазимодо. Викът му замря.

Под него зееше бездна, дълбока над двеста стъпки. Долу — каменната настилка. В това ужасно положение архидяконът не промълви нито дума, не издаде нито стон. Той се сгърчи само с нечовешки усилия върху капчука, стараейки се да се покатери по него. Но ръцете му се плъзгаха по гранита, краката му дращеха тъмната стена, без да се закрепят на нея. Хората, които са се качвали по кулите на „Света Богородица“, знаят, че непосредствено под балюстрадата има малък каменен корниз. Архидяконът се мъчеше да се закрепи именно върху този леко издаден ръб. Стената под него не беше отвесна, а вдлъбната навътре.

Квазимодо трябваше само да му подаде ръка, за да го измъкне от бездната, но той дори не го поглеждаше, а гледаше към Гревския площад. Гледаше бесилката. Гледаше египтянката. Глухият звънар се бе облегнал на мястото, където до преди малко стоеше архидяконът, и не сваляше поглед от единственото нещо, което съществуваше за него в този свят сега. Той стоеше безмълвен и неподвижен, като поразен от мълния, и неспирен поток сълзи се стичаха тихо от окото му, което до този момент беше проляло само една-едничка сълза.

Архидяконът се задъхваше. Плешивото му чело се ороси с пот, ноктите му се разкървавиха от камъка, коленете му се потриваха от стената. При всяко негово най-малко движение расото му, закачено на капчука, изпращяваше. Като връх на нещастието капчукът завършваше с оловна тръба, която се огъваше под тежестта на тялото му. Архидяконът усещаше как тръбата бавно се наклонява надолу. Злочестникът си казваше, че когато ръцете му омаломощеят от умора, когато расото му се скъса, когато оловото се огъне, той ще полети надолу и ужас вледеняваше сърцето му. Понякога поглеждаше зашеметен тясната площадка на десет стъпки под него, образувана от издатините на скулптурите, и молеше небето от дълбините на отчаяната си душа да го задържи на тази плоскост, голяма две квадратни стъпки, за да дочака там смъртта си, дори ако трябва да остане сто години на нея. Веднъж погледна под себе си към площада, в бездната. Когато вдигна глава, очите му бяха затворени, а косите щръкнали.

Мълчанието на двамата мъже навяваше ужас. Докато архидяконът агонизираше така жестоко на няколко стъпки под него, Квазимодо плачеше, вперил очи в Гревския площад.

Виждайки, че с движенията си само разклаща несигурната опора, архидяконът реши да не мърда повече. Той се крепеше, прегърнал капчука, сдържащ дъха си, несмеещ да трепне, разтърсван само от конвулсивни свивания на стомаха, каквито човек изпитва, когато пада насън. Втренчените му очи бяха болезнено и учудено разтворени. Малко по малко обаче той губеше опора, пръстите му се плъзгаха по капчука, чувствуваше ръцете си отмалели, тялото си — натежало, а тръбата, която го задържаше, се накланяше все повече, и повече към пропастта. Виждаше ужасен под себе си покрива на „Сент Жан льо Рон“, мъничък като сгъната на две карта. Огледа една след друга бездушните скулптури по кулата, увиснали като него над бездната, но без да са изложени на опасност и без да изпитват състрадание към нето. Околовръст само камък: зиналите чудовища пред очите му, паважът на площада дълбоко под него и плачещият Квазимодо над главата му.

На площада пред църквата имаше няколко групи любопитни, които се опитваха равнодушно да отгатнат кой ли е този безумец, който се забавлява така странно. Свещеникът ги чуваше — гласовете им стигаха до него, тънки и ясни: — Сто на сто ще си счупи врата! Квазимодо продължаваше да плаче.

Най-сетне, разгорещен от напрежение и отчаяние, архидяконът разбра, че усилията му са излишни. Той събра все пак цялото си мъжество за един последен напън. Напрегна се върху капчука, отблъсна се е крак от стената, залови се с ръце за един процеп между камъните и успя да изпълзи една стъпка. Но това разтърсване огъна внезапно оловната тръба, на която се крепеше. В същото време се скъса и расото му. Тогава, усещайки, че всичко се изплъзва под него, държейки се само с вкочанясалите си, изтръпнали ръце, нещастникът затвори очи и пусна капчука. Той полетя надолу. Квазимодо проследи с поглед падането му. Падането от такава височина рядко бива отвесно. Литнал в пространството, архидяконът падаше отначало с главата надолу, с разперени ръце. После се завъртя няколко пъти около себе си. Вятърът го отвя върху покрива на една къща, в която той се блъсна с все сила. Не беше още мъртъв, когато падна там. Звънарят видя, че той пак се опита да се задържи по стръмния наклон, впивайки ноктите си. Но покривът бе много остър, а и той бе останал без сили. Търколи се бързо като счупена от вятъра керемида и падна върху паважа. Там вече не помръдна.

Квазимодо вдигна тогава взор към египтянката, чието тяло висеше на бесилката и потрепваше в далечината под бялата дреха в последните гърчове на агонията, после го сведе над проснатия в подножието на кулата и загубил човешка форма архидякон и от уродливата му гръд се изтръгна скръбно стенание:

— Ето всичко, което обичах!