Виктор Юго
Парижката Света Богородица (55)

V. КЪТЧЕТО, КЪДЕТО ЛУИ ФРЕНСКИ ЧЕТЕ МОЛИТВИТЕ СИ

Читателят навярно си спомня, че когато Квазимодо забеляза в нощния мрак шайката скитници, разглеждайки Париж от своята камбанария, той видя само една светлинка, която блещукаше зад малко прозорче на най-горния етаж на висока и мрачна сграда близо до Порт Сен Антоан. Сградата беше Бастилията. Светлинката беше свещта на Луи XI.

Кралят Луи XI действително се намираше в Париж от два дни. Той възнамеряваше да замине след един ден за крепостта си Монтил де Тур. Кралят се мяркаше винаги много рядко и за кратко време в своя славен град Париж, понеже в него нямаше достатъчно тайни входове, бесилки и шотландски стрелци.

Беше дошъл да прекара тази нощ в Бастилията. Огромната му спалня в Лувъра — цели пет квадратни тоаза — с широката камина, украсена с дванадесет големи животни и тринадесет пророци, грамадното му легло — единадесет стъпки на дванадесет — не му допадаха твърде. Той се губеше сред това великолепие. Този крал имаше вкусове на обикновен гражданин и предпочиташе малката стаичка в Бастилията и простото й легло. Освен това Бастилията беше по-добре укрепена от Лувър.

Стаичката, запазена за краля в този прочут затвор, беше все пак достатъчно широка и заемаше най-горния етаж на една куличка, издигната над главната кула. Това беше кръгло помещение, постлано с рогозки от лъскава слама, облицовано с богата резба, осеяна с розетки от бял калай и боядисана в приятен яркозелен цвят, получен от успоредни греди, по които личаха хералдически лилии от позлатен калай.

Помещението имаше само един прозорец — висок островръх свод, премрежен с медни жици и желязна решетка и засенен от прекрасни стъклописи, изобразяващи гербовете на краля и кралицата. Всеки един от тях струваше по двадесет и две су.

То имаше и само един вход — модерна сводеста врата, облицована от вътрешната страна с килим, а от външната — вмъкната в дълбока ниша от ирландски чам, крехко дърводелско произведение с много изящна изработка, каквато можеше да се срещне в много стари жилища преди сто и петдесет години. „Макар че обезобразяват и задръстват жилищата — пише с прискърбие Совал, — нашите старци не искат да ги махат и ги държат напук на всичко живо.“

В тази стая нямаше обичайните за епохата мебели — пейки, високи столчета, обикновени столове във форма на сандък, изящни табуретки на тънки крака, украсени с резба под-ставки по четири су едната. Имаше само едно доста разкошно сгъваемо кресло. Дървените му части бяха отрупани с рози на червен фон, седалището беше от алена кордовска кожа с дълги копринени ресни и стотици златни гвоздейчета от края. Това единствено кресло свидетелствуваше, че само едно лице имаше право да седи седнало в стаята. До креслото, съвсем близо до прозореца, имаше маса с покривка, върху която бяха изобразени птици. На масата — папка за писане, изцапана с мастило, няколко пергамента, пера и сребърна фино изваяна чаша. Малко по-далеч — подвижна печка, молитвен стол, тапициран с тъмночервено кадифе на златни точици, и най-сетне в дъното — просто легло, покрито с жълточервена коприна с най-обикновени ресни вместо висулки и кордони. Това легло, прочуто, защото бе дарявало сън или безсъница на Луи XI, можеше още да се види преди двеста години в дома на един държавен съветник, където му се е любувала старата госпожа Пилу, обезсмъртена в романа „Кир“ под името Арицидия или Олицетворението на нравствеността.

Такава бе стаята, наричана „кътчето, където Луи XI чете молитвите си“.

В момента, когато въвеждаме там читателя, това кътче бе доста тъмно. Сигналът за загасяване на светлините бе прозвучал преди един час, беше вече нощ и само една треперлива восъчна свещ, сложена върху масата, осветяваше петимата души, разположени своеобразно в стаята.

Първият, върху когото падаше светлината, беше знатна особа в разкошен костюм — къси бухнали панталони, яркочервена прилепнала туника на сребърни ивици и наметка с широки ръкави от златисто сукно с черни шарки. От всяка гънка на този великолепен костюм, по който играеше светлината, се излъчваше като че ли пламък. На гърдите бе извезан в ярки тонове собственият му герб — две черти, сключващи ъгъл, под който бяга сърна. Отдясно на герба бе избродирано маслинено клонче, а отляво — рог на сърна. Мъжът носеше на пояса си скъпа шпага, чиято позлатена дръжка бе изваяна във форма на гребен на шлем с графска корона над него. Той имаше зло изражение, изглеждаше високомерен и бе вдигнал гордо глава. При пръв поглед по лицето му се четеше безочливост, а при по-внимателно вглеждане — хитрост.

Той стоеше гологлав, с дълъг свитък в ръка, изправен зад креслото, в което седеше лошо облечена особа, грозно превита на две, преметнала крак връз крак и облакътена на масата.

Представете си впрочем върху разкошната кордовска кожа две кокалести колена, две мършави бедра в просто черно трико, бархетна дреха на гърба и като връх на всичко — стара мазна шапка от най-долнокачествено черно сукно с пришити околовръст оловни фигурки. Прибавете мръсната мрежа, прибираща цялата коса, и ще добиете представа за външния изглед на седналото в креслото лице. Този човек бе навел толкова ниско глава над гърдите си, че само върхът на носа му изплуваше от потъналото В сянка лице, огрян от светлината на свещта и доста дълъг между другото. По слабата му набръчкана ръка се отгатваше напредналата му възраст. Това беше Луи XI.

На известно разстояние зад него разговаряха полугласно двама мъже, облечени по фламандска мода. Те бяха доста добре осветени, затова всеки, който бе присъствувал при представянето на Гренгоаровата мистерия, би могъл да разпознае в тях главните фламандски пратеници — Гийом Рим, прозорливия гански сановник, и Жак Копенол, популярния чорапчия. Спомняте си, че тези двама души бяха посветени в тайните политически ходове на Луи XI.

Най-сетне, съвсем в дъното на стаята, близо до вратата, стоеше прав в мрака и неподвижен като статуя едър, набит мъж във военна униформа с извезани върху туниката гербове. Четвъртитото му лице с ниско чело и почти скрити под косата очи, широко цепнатата уста и ушите под два олизани кичура коси му придаваха нещо кучешко и хищно.

Всички, с изключение на краля, бяха без шапки.

Застаналият до краля благородник четеше дълга докладна записка, която негово величество слушаше, както изглежда, внимателно. Двамата фламандци шушукаха.

— Честен кръст! — мърмореше Копенол. — Омръзна ми да стоя прав. Няма ли стол тук?

Рим кимна отрицателно, като се усмихна сдържано.

— Честен кръст! — продължи Копенол, нещастен, че трябва да говори тихо. — Иде ми да седна на земята със скръстени крака, по чорапчийски, както си седя в дюкяна.

— Само такова нещо не правете, метр Жак!

— Да му се не види макар, метр Гийом! Че не може ли да се стои иначе тук освен прав?

— Може, на колене — отвърна Рим.

В този момент кралят повиши глас. Те млъкнаха.

— Петдесет су за дрехи на прислужниците ни и дванадесет ливри за плащове на кралската свита! Отлично. Разсип-вайте златото с тонове! Луд ли сте, Оливие?

При тези думи старецът вдигна глава. На шията му блеснаха златните раковини от огърлицата на свети Михаил. Свещта освети напълно сухия му мрачен профил. Той издърпа листа от ръцете на четеца.

— Вие ни разорявате? — извика той, плъзгайки хлътналите си очи по листа. — Какво означава това? Каква нужда имаме от целия този разкош? Двама капелани със заплата десет ливри месечно всеки, послушник в параклиса със сто су. Камериер с деветдесет ливри годишно! Четири лакеи в трапезарията по сто и двадесет ливри годишно всеки! Надзирател, градинар, помощник-готвач, пазач на оръжията, двама помощник-ковчежници по десет ливри месечно всеки! Един коняр с двама помощници по двадесет и четири ливри месечно! Носач, сладкар, хлебар, двама колари, всеки по шестдесет ливри годишно! А старшият ковач — сто и двадесет ливри! Ковчежникът — хиляда и двеста ливри, а контрольорът — петстотин! И какво ли не още! Та това е лудост! Заплатите на нашите слуги разоряват Франция! Всички съкровища на Лувър иде се стопят върху огъня на подобно разхищение. Ще бъдем принудени да разпродадем съдините си! И догодина, ако бог и пресветата Дева (при тези думи той повдигна шапката си) продължат дните ни, ще пием чая си в калени чаши!

При тези думи той погледна сребърната чаша, която блестеше на масата му. Поокашля се леко и продължи:

— Метр Оливие, владетелите, на които са подвластни големи кладения, като например кралете и императорите, не трябва да допускат разкош в домовете си. Защото тази зараза се разпростира оттам и в провинцията. И така, метр Оливие, запомни това веднъж завинаги! Нашите разходи се увеличават всяка година. Това не ни се харесва. Как е възможно подобно нещо? До седемдесет и девета година те не надхвърляха тридесет и шест хиляди ливри. В осемдесета достигнаха четиридесет и три хиляди шестстотин и деветнадесет ливри, много добре си спомням сумата, в осемдесет и първа — шестдесет и шест хиляди шестстотин и осемдесет ливри. А тази година — кълна се в душата си! — те ще достигнат осемдесет хиляди ливри! Удвоени само за четири години! Чудовищно!

Той се спря задъхан, после продължи разпалено:

— Виждам около себе си само хора, които затлъстяват за сметка на моето измършавяване! Смучете екютата ми през всичките ми пори!

Всички мълчаха. Свикнали бяха да изслушват търпеливо подобни изблици на гняв.

— Това ни напомня — продължи той — онова прошение на латински, отправено ни от френското дворянство, да възстановим „бремето“ на почетната придворна служба! И какво бреме наистина! Смазващо! А, господа! Вие твърдите, че не сме истински крал, щом царуваме dapifero nullo, buticulario nullo^[1]! Пасха Господня, ние ще ви докажем крал ли сме, или не!

Тук кралят се усмихна, съзнавайки своята мощ, лошото му настроение се уталожи и той се обърна към фламандците, Виждате ли, драги Гийом, всички тия главни разпределители на храната, главни виночерпци, главни камериери, главни домоуправители вършат по-малко работа от най-обикновения прислужник. Запомнете, драги Копенол, те не служат за нищо. Както се въртят така без работа около краля, те ми напомнят четиримата евангелисти около циферблата на големия часовник в двореца, които наскоро бяха подновени от Филип Брий. Макар и позлатени, те не показват часа. Стрелката може прекрасно да мине и без тях.

Кралят се замисли за миг и добави, поклащайки старческата си глава:

— Хо! Хо! Кълна се в света Богородица! Аз не съм Филии Брий и нямам намерение да подновявам позлатата на едрите васали. Споделям мнението на крал Едуард: „Спасете народа и убийте феодалите!“ Продължавай, Оливие!

Човекът, към когото той се обръщаше с това име, взе отново ръкописа и зачете на висок глас:

— „На Адам Тьонон, аташиран към пазителя на печатите на парижкия прево, за сребро, изработки и гравиране на гореспоменатите печати, които бяха подновени, защото предишните бяха толкова остарели и изтъркани, че не можеха да бъдат употребявани повече — дванадесет парижки ливри.

На Гийом Фрер сумата от четири ливри и четири парижки су за грижите и разходите му по гледане и хранене на гълъбите от двата гълъбарника в двореца Турнел през месеците януари, февруари и март тази година, за което време те са изяли седем крини ечемик.

На един францискански монах за изповядване някакъв — престъпник — четири парижки су.“

Кралят слушаше мълчаливо. От време на време той се покашляше. Тогава поднасяше чашата към устните си, отпиваше една глътка и се намръщваше.

— „През тази година по разпореждане на съда са били направени петдесет и шест съобщения по кръстопътищата от тръбачи. Сметката подлежи на изплащане.

За разкопки и търсения на разни места в Париж и другаде, където според мълвата е имало скрити пари, макар че не е било намерено нищо — четиридесет и пет парижки ливри.“

— Това ще рече да заровиш екю, за да изровиш су! — забелязва кралят.

— „За поставяне на шест прегради от бяло стъкло на мястото, където се намира желязната клетка в двореца Турнел — тринадесет су. За направа и доставка по заповед на краля в деня на уродите четири кралски герба, обкръжени с гирлянди от рози — шест ливри. За два нови ръкава на старата кралска камизола — двадесет су. За една кутия мас за смазване ботушите на краля — петнадесет дьоние. За направа на нова кочина за черните прасета на краля — тридесет парижки ливри. За няколко огради, дъски и отвори на пода в помещенията на лъвовете в двореца Сен Пол — двадесет и две ливри.“

— Това се казва скъпи животни! — забеляза Луи XI. — Но какво от това? Чисто кралска прищявка. Там има един голям червен лъв, който много обичам, защото се умилква около мене. Виждали ли сте го, метр Гийом? Владетелите трябва да притежават такива чудни животни. Лъвовете са за нас кралете все едно кучета, а тигрите — котки. На короната не приляга какво да е. По време на езическия култ на Юпитер, когато народът принасял в жертва по сто вола и сто овена в храмовете, императорите давали по сто лъва и сто орли. Колко по-диво и по-красиво! Край престола на френските крале открай време се е разнасял рев на лъвове. Трябва все пак да ми се признае, че харча много по-малко от предшествениците си и не пръскам луди пари за лъвове, мечки, слонове и леопарди. Продължавайте, метр Оливие. Ние искахме да кажем на нашите фламандски приятели само това.

Гийом Рим се поклони дълбоко, а Копенол, както се бе намръщил, приличаше на една от мечките, за които говореше негово величество. Кралят не им обърна внимание. Миг преди това потопи устни в чашата си и изплю питието с думите:

— Уф! Каква отвратителна билка! Четецът продължи:

— „За храна на един празноскитащ, затворен от шест месеца в помещението при живодерната до второ нареждане, шест ливри и четири су.“

— Това пък какво значи? — прекъсна го кралят. — Да храним хора, които би трябвало да обесим! Пасха господня! Няма да дам вече нито су за подобно хрантутене! Оливие, разберете се по въпроса с господин д’Естутвил и още тази вечер се разпоредете този хубостник да се ожени за бесилката. По-нататък!

Оливие отбеляза с палец параграфа за празноскитащия и мина нататък.

— „На Анрие Кузен, главен палач на парижкия съд, сумата шестдесет парижки су, определена по разпореждане на господин парижкия прево за закупения по заповед на превото голям широк меч, служещ за обезглавяване и екзекутиране на лица, осъдени от правосъдието заради провиненията им, ведно с ножицата и всички други принадлежности, като в общата сума е включена и поправката и подновяването на стария меч, който се беше пропукал и нащърбил при изпълнение присъдата над месир Луи Люксембургски, както това личи ясно…“

— Достатъчно — прекъсна го кралят. — Разрешавам сумата с голямо удоволствие. За такива разходи не се скъпя. Никога не съм съжалявал за изхарчени по този начин пари! Продължавайте!

— „За подновяване на една клетка…“

— А! — каза кралят, хващайки ръчките на креслото си, за да се надигне. — Знаех си, че ненапразно съм дошъл в Бастилията. Чакайте, метр Оливие. Искам да видя лично тази клетка. Ще ми прочетете колко струва, докато я разглеждам. Господа фламандци, елате да я видите. Заслужава си.

Той стана, подпря се на ръката на събеседника си, направи знак на безмълвната личност, която стоеше изправена до вратата да върви пред него, кимна на двамата фламандци да го следват и излезе от стаята.

Кралската свита се попълни в коридора с въоръжени мъже, натежали от желязо, и крехки пажове, носещи факли. Те повървяха известно време из мрачната кула, прорязана от стълби и коридори в самата дебела стена. Управителят на Бастилията вървеше начело и заповядваше да отворят тъмничните врати пред болния, прегърбен крал, който пристъпваше, кашляйки.

При всяка врата всички бяха принудени да навеждат глави с изключение на прегърбения от годините старец!

— Хм! — фъфлеше той през венците си, защото нямаше зъби. — Близо сме вече до прага на гробницата. На прегърбен пътник, ниска врата.

Най-сетне, след като оставиха зад себе си една последна врата с толкова много катинари, че загубиха четвърт час, докато я отключат, те влязоха във висока и обширна готическа зала, в центъра на която можеше да се различи на светлината на факлите голям масивен куб, изграден от камък, дърво и желязо. Вътрешността му бе куха. Това беше една от знаменитите клетки за държавни престъпници, които се наричаха „кралски щерки“. На стените — две-три малки прозорчета, така гъсто преплетени с дебели железни пречки, че стъклото почти не се виждаше. Голяма плоска каменна плоча, подобна на надгробните, служеше за врата. Врата, през която обаче само се влизаше. Но в този случай мъртвецът бе жив човек.

Кралят обиколи бавно малката къщичка, разглеждайки я внимателно, докато метр Оливие, който вървеше след него, му четеше високо докладната записка:

— „За направа на нова голяма дървена клетка с дебели греди, рамки и летви, дълга девет стъпки, широка осем и висока седем от пода до тавана, рендосана и обкована с дебели железни пояси и поставена в едно от помещенията на кулата в крепостта Сент Антоан, в която клетка е задържан по заповед на краля, нашия повелител, един затворник, настанен по-рано в стара, рухнала и почти разнебитена клетка. За гореозначената нова клетка са изразходвани деветдесет и шест греди за долната част, петдесет и две греди за стените и десет греди за тавана, всичките дълги по три тоаза. Бяха заангажирани деветнадесет дърводелци, които за двадесет дни издялаха, нарязаха и изработиха споменатия материал в двора на Бастилията…“

— Доста хубави дъбови сърцевини — забеляза кралят, като удари с юмрук дървените части.

— „За тази клетка са отишли — продължи четецът — двеста и двадесет дебели железни пръчки, дълги осем-девет стъпки, или със средна големина, както и обръчи, плочки и скоби, необходими за прикрепянето на споменатите пръчки, като цялото употребено желязо тежи три хиляди седемстотин тридесет и пет ливри. Освен това осем дебели железни кола за закрепване на гореописаната клетка, тежащи заедно с куките и гвоздеите двеста и осемнадесет ливри, без да се смята желязото за прозоречните решетки на помещението, в което бе поставена клетката, железните пръти за вратата на същото помещение и други…“

— Колко много желязо, за да се обуздае един лекомислен дух! — забеляза кралят.

— „Общата сума възлиза на триста и седемнадесет ливри, пет су и седем дьоние.“

— Пасха Господня! — възкликна кралят.

При този любим израз на Луи XI затворникът в клетката като че ли се събуди. По пода задрънчаха вериги и се чу гробовен глас:

— Господарю! Господарю! Милост! Не можеха да видят говорещия.

— Триста и седемдесет ливри, пет су и седем дьоние! — повтори Луи XI.

Жалният глас, който долетя от клетката, вледени всички присъствуващи, дори и метр Оливие, само кралят сякаш не го чу. По негова заповед Оливие пак зачете, а негово величество продължи да разглежда невъзмутимо клетката.

— „Било е платено освен това на един зидар, който да направи дупка за решетките на прозорците, както и да поднови пода на помещението, в което е поставена клетката, защото предишният под нямаше да издържи тежестта й — двадесет и шест ливри и четиринадесет парижки су…“

Гласът простена:

— Милост, господарю! Кълна ви се, че анжерският кардинал извърши предателството, а не аз.

— Зидарят е скъпчия — забеляза кралят. — Продължавай, Оливие.

Оливие продължи:

— „На един дърводелец за прозорците, наровете, пробития стол и прочие — двадесет ливри и две парижки су…“

Гласът също не спираше:

— Уви! Господарю! Не ме ли чувате? Уверявам ви, че не аз, а кардинал Ла Балю писа на монсеньор Дьо Гиен!

— Скъпо ни струва дърводелецът — забеляза кралят. — Това ли е всичко?

— Не, ваше величество. „На един стъклар за поставяне стъкла на споменатото помещение — четиридесет и шест су и осем парижки дьоние.“

— Милост, ваше величество! Не стига ли, че раздадоха всичките ми имущества на съдиите, че сервизите ми отидоха у господин Дьо Торси, библиотеката — у метр Пиер Дориол, килимите — у управителя на Русийон? Аз съм невинен. Четиринадесет години зъзна вече в тази желязна клетка. Смилете се, ваше величество! И небето ще ви възнагради!

— Метр Оливие — каза кралят, — колко прави общо?

— „Триста шестдесет и седем ливри, осем су и три парижки дьоние.“

— Пресвета Богородичке! — възкликна кралят. — Тази клетка наистина ще ме разори!

Той изтръгна записките от ръцете на метр Оливие и почна да пресмята сам на пръсти, гледайки ту листовете, ту клетката. През това време затворникът хълцаше, риданията му отекваха злокобно в мрака и присъствуващите се споглеждаха пребледнели.

— Четиринадесет години, ваше величество! Четиринадесет години вече! От месец април 1469 година. В името на светата божа майка, изслушайте ме, ваше величество. През цялото това време вие сте се радвали на слънчевата топлина. Нима аз, както съм изтощен, никога вече няма да видя дневния светлик? Милост, ваше величество! Бъдете милосърден. Милосърдието е върховна кралска добродетел, която побеждава гнева. Нима ваше величество смята, че е голямо утешение в предсмъртния час на някой крал, ако не е оставил нито една обида ненаказана? А освен това не аз, а негово преосвещенство анжерският кардинал измени на ваше величество. Кракът ми е окован в тежка верига с железен топуз на края, много по-тежък от провинението ми. О, господарю! Смилете се над мене!

— Оливие — каза кралят, поклащайки глава, — виждам, че са ми прихванали гипса по двадесет су мюида, а той струва всъщност дванадесет. Поправете тази сметка.

И той обърна гръб на клетката и се запъти към изхода. Злочестият затворник разбра по отдалечаването на факлите и по шума, че кралят си отива.

— Ваше величество! Ваше величество! — завика отчаяно той.

Вратата се затвори. Той не видя повече нищо и чу само дрезгавия глас на тъмничаря, който пееше над ухото му:

Жан Балю — светият кардинал,

оттогава май не е видял

своите енориаши вече;

Дьо Вердюн — известен господин,

също вече няма ни един —

всичките са надалече.

Кралят се качваше мълчаливо към стаичката си. Свитата му го следваше, ужасена от последните стонове на осъдения. Внезапно негово величество се обърна към управителя на Бастилията:

— А, добре, че се сетих! Имаше ли някой в клетката?

— Разбира се, господарю! — отвърна управителят, смаян от въпроса.

— Кой точно?

— Вердюнският епископ.

Кралят знаеше по-добре от всеки друг кой е затворникът, но това бе една от неговите мании.

— Ах! — възкликна той наивно, като че ли едва сега се сещаше за това. — Гийом дьо Аранкур, приятелят на кардинал Ла Балю. Биваше си го този епископ!

След няколко минути вратата на неговата стая се отвори и пак се затвори зад петимата души, които читателят видя в началото на тази глава. Те пак заеха първоначалните си места и застанаха в същите пози, като подновиха полугласните си разговори.

Докато кралят отсъствуваше, бяха оставили на масата няколко бързи съобщения, които той разпечата собственоръчно. Като ги прегледа набързо едно след друго, той направи знак на метр Оливие, изпълняващ като че ли при него длъжността на министър, да вземе перо и без да споделя с него съдържанието на писмата, почна да му диктува шепнешком отговорите. Метр Оливие пишеше, коленичил доста неудобно на масата.

Гийом Рим наблюдаваше.

Кралят говореше толкова ниско, че фламандците не чуваха нищо от диктовката му освен някои отделни неразбираеми откъси като:

— …Да се поддържат с търговия плодородните местности, а безплодните — с манифактури… Да се покажат на английските благородници нашите четири оръдия: „Лондон“, „Брант“, „Бург ан Брес“ и „Сеит Омер“… Артилерията стана причина войната да се води сега по-благоразумно… До господин Дьо Бресюир, наш приятел… Армиите не могат да се издържат без данъци… — И прочие.

По едно време той повиши глас:

— Пасха Господня! Негово величество сицилийският крал подпечатва писмата си с жълт восък също като краля на Франция! Грешим може би, като му позволяваме това. Моят любезен братовчед бургундският херцог не даваше никому герб на червено поле. Величието на кралските домове се крепи на неприкосновеността на привилегиите. Отбележи това, драги Оливие.

Малко по-късно той възкликна:

— О, о! Какво дълго послание! Какво иска нашият брат императорът? — И той прегледа набързо писмото, прекъсвайки четенето с възклицания: — Е, разбира се! Немците са толкова многочислени и силни, че просто не е за вярване! Само че ние не забравяме старата поговорка: „Няма по-прекрасно графство от Фландрия, няма по-прекрасно херцогство от Милано и няма по-прекрасно кралство от Франция.“ Така ли е, господа фламандци?

Този път и Копенол се поклони заедно с Гийом Рим. Патриотизмът на чорапчията беше поласкан.

Последното писмо накара Луи XI да се намръщи.

— Какво е пък това! — извика той. — Оплаквания и жалби срещу нашите гарнизони в Пикардия? Оливие, пишете бързо на маршал Дьо Руо. Че дисциплината отслабва. Ординарците, служещите във войската благородници, свободните стрелци и швейцарците нанасят безкрайни щети на селяните. Военните не се задоволяват с това, което намерят в дома на земеделците, а ги принуждават, биейки ги с тояги и мушкайки ги с копия, да ходят да търсят вино, риба, подправки и други излишни неща в града. Кралят е осведомен за всичко това. Ние имаме намерение да защитим нашия народ от неприятности, грабежи и посегателства. Такава е нашата воля в името на майката божия. Освен това не ни е приятно всеки селски гъдулар, бръснар или слуга във войската да бъде облечен като принц в кадифе и коприна и да носи златни пръстени. Подобна суета не е угодна богу. Ние самите, макар и дворяни, се задоволяваме с камизола от сукно по шестнадесет су аршинът. Господа, слугите могат също да се снизят до такова облекло. Отговорете му, като му дадете нареждания в този дух. До господин Руо, наш приятел. Добре.

Той продиктува това писмо на висок глас, твърдо и отривисто. Точно когато свършваше, вратата се отвори пред нов посетител, който се втурна като обезумял в стаята и извика:

— Ваше величество! Ваше величество! Парижкото простолюдие се бунтува!

Строгото лице на Луи XI се разкриви, но той даде само за мит външен израз на вълнението си. Овладя се тутакси и каза сурово и невъзмутимо:

— Драги Жак, вие влизате без никакво предупреждение!

— Господарю! Господарю! Бунт! — издума задъхан метр Жак.

Кралят стана, хвана го грубо за ръка и му каза на ухото, така че да го чуе само той, като сдържаше гнева си и му сочеше с поглед фламандците:

— Мълчи или говори тихо!

Новодошлият разбра и почна да му разправя съвсем тихо, силно възбуден. Кралят слушаше спокойно, а Гийом Рим привлече вниманието на Копенол върху облеклото на метр Жак: подплатената му качулка, caputia furrata, късата му връхна дреха, epitogia curta, робата от черно кадифе, които издаваха поста му на председател на сметната палата.

Едва метр Жак започна да обяснява, Луи XI се провикна, като избухна в смях:

— Така ли! Но говорете високо, драги Коактие! Защо трябва да шепнете! Света Богородица ми е свидетелка, че нямам никакви тайни от добрите си фламандски приятели!

— Но, господарка…

— Говорете високо!

„Драгият Коактие“ си бе глътнал езика от изненада.

— Хайде — поде кралят, — разказвайте, господине. Простолюдието в нашия славен град Париж се е разбунтувало, така ли?

— Да, господарю.

— И според вас метежът е насочен против господин главният съдия на съдебната палата?

— По всичко изглежда — отвърна, запъвайки се, Коактие, без да може още да се съвземе от рязката и необяснима промяна в настроението на краля.

— Къде е срещнала стражата тълпата? — продължи Луи XI.

— Но пътя за Гранд Трюандри към Понт о Шанж. И аз я срещнах, като идвах да получа заповедите на ваше величество. Чух някой да вика: „Долу главният съдия на съдебната палата!“

— И защо са недоволни от него?

— Навярно защото той е техен феодален господар — отвърна Коактие.

— Така ли?

— Точно така, господарю. Това са ония обесници от Двора на чудесата. Отдавна вече се оплакват от главния съдия като негови васали. Не искат да го признават повече нито за съдия, нито за събирач на пътно право.

— Виж ти! — каза кралят с доволна усмивка, която напразно се опита да прикрие.

— Във всичките си искания до съда — поде Коактие — те твърдят, че имали само двама господари — ваше величество и техния, бог, който, предполагам, е самият дявол.

— Хе-хе! — каза кралят.

Той потриваше ръце и се смееше в себе си. Цялото му лице сияеше. Не можеше да скрие задоволството си, макар че се опитваше от време на време да придаде на лицето си равнодушно изражение. Никой нищо не проумяваше, дори „метр Оливие“. Кралят се замисли няколко минути, без да каже каквото и да било, явно доволен.

— Много ли са? — попита внезапно той.

— О, да, господарю! — отвърна Жак.

— Колко?

— Най-малко шест хиляди.

Кралят не можа да се сдържи и възкликна:

— Отлично! — После продължи: — А въоръжени ли са?

— С коси, пики, самострели, мотики. Какви ли не опасни оръжия.

Кралят като че ли съвсем не се обезпокои от това изброяване. Жак Коактие се почувствува задължен да прибави:

— Ако ваше величество не изпрати незабавно помощ на главния съдия, той е загубен.

— Ще му изпратим — каза кралят, престорено сериозен. — Добре, ще му изпратим, разбира се. Господин главният съдия е наш приятел. Шест хиляди. Те са отчаяни глави! Дързостта им е наистина удивителна и ние сме страшно ядосани. Но тази нощ разполагаме с много малко хора. И утре сутринта няма да бъде късно.

Жак Коактие се възпротиви:

— Незабавно, господарю! В противен случай домът на съдията ще бъде разграбен на бърза ръка, феодалните права ще бъдат накърнени, а главният съдия — обесен. За бога, господарю, изпратете помощ още сега!

Кралят го погледна право в очите.

— Казвам ви, утре сутрин.

Това беше поглед, който не допускаше възражения. След кратко мълчание се чу отново гласът на Луи XI:

— Драги ми Жак, вие навярно сте осведомен? Какви бяха… — Той се поправи: — Какви са феодалните права на главния съдия?

— Господарю, главният съдия притежава улица Каландър до улица Ербьорд, площад Сен Мишел и местата, наричани от простолюдието Мюро, разположени до църквата „Нотър Дам де Шан“ (при тези думи Луи XI повдигна периферията на шапката си), общо тринадесет двореца плюс Двора на чудесата, плюс болницата за прокажени, наречена Извънградска, и плюс пътя от тази болница до Потр Сен Жак. Във всички тия места гой събира пътем данък, олицетворява висшата, средна и низша съдебна власт и е пълновластен господар.

— Виж ти! — каза кралят, като почеса лявото си ухо с дясната ръка. — Налапал е голям къшей от града ми! Аха! Значи господин съдията беше господар на всичко това?

Този път той не се поправи и продължи замечтано, като че ли говореше сам на себе си:

— Отлично, господин главен съдия! Вие сте били захапали тлъстичко парче от нашия Париж.

Изведнъж той избухна:

— Пасха Господня! Какви са всичките тия господа, които са си присвоили правото да надзирават пътищата, да раздават правосъдие, да бъдат феодали и пълновластни господари в нашето кралство? Които събират пътни такси край всяка нива и имат на всеки кръстопът свое правосъдие и свой палач? Подобно на гърка, който смяташе, че има толкова богове, колкото и чешми, а персиецът — толкова богове, колкото звезди на небето, французинът пък смята, че има толкова крале, колкото бесилки! Дявол да го вземе! Това е вредно и подобен безпорядък не ми се нрави. Бих желал да зная дали по волята на всевишния Париж има друг надзирател на пътищата освен краля, друг съд освен кралския, друг император в кралството освен нас! Кълна се в душата си! Крайно време е вече да дойде денят, когато във Франция ще има само един крал, само един господар, само един съдия, само един палач, както има само един господ в рая!

Той повдигна още малко шапката си и продължи със същия замечтан вид, подобно на ловец, който насъсква и пуска хайката си:

— Отлично, народе мой! Отлично! Смазвай тези лъже-господари! Довърши делото си! Дръж! Дръж! Граби ги! Беси ги! Опустошаван ги!… Аха, вие искате да бъдете крале, тъй ли, монсеньори? Напред, народе! Напред!

Той млъкна внезапно, прехапа устни, като че за да задържи наполовина изплъзналата се мисъл, спря последователно проницателните си очи на всеки един от петимата обкръжаващи го мъже, сграбчи ненадейно шапката си с две ръце, загледа се в нея и каза:

— О, бих те изгорил, ако знаеш всичко, което се таи в главата ми!

После отново обгърна присъствуващите с внимателния си, неспокоен поглед на прибираща се в бърлогата си лисица и добави:

— Разбира се, това няма значение! Ние ще окажем помощ на господин главния съдия. За нещастие имаме много малко войска в този момент срещу толкова голямо множество. Трябва да почакаме до утре. Ще възстановим реда в Сите и ще обесим, без да ни мигне окото, всички, които заловим.

— Добре, че се сетих, господарю! — каза Коактие. — Забравих в първоначалното си смущение. Стражата е заловила двама души, останали назад от бандата. Ако ваше величество желае да ги види, те са тук.

— Дали искам да ги видя! — възкликна кралят. — Как, бога ми, можа да забравиш подобно нещо! Тичай бързо, Оливие, иди ги доведи!

Метр Оливие излезе и се върна след малко с двама арестанти, заобиколени от стрелци от кралската стража. Първият имаше широко пиянско лице с малоумно изражение. Облечен беше в дрипи и вървеше, прегъвайки коляно и влачейки крак. Вторият беше бледа усмихната личност, позната вече на читателя.

Кралят ги гледа безмълвно една минута, после изведнъж се обърна към първия:

— Как се казваш?

— Жофроа Лъжеца.

— С какво се занимаваш?

— Скитник.

— Защо си взел участие в този осъдителен метеж? Скитникът погледна краля, размахвайки глуповато ръце.

Това беше една от тия зле скроени глави, в които на ума му е толкова удобно, колкото на пламък под гасило.

— И аз не знам — отвърна той. — Другите тръгнаха, тръгнах и аз.

— Не отивахте ли да нападнете дръзко вашият господар главния съдия и да разграбите дома му?

— Знам само, че отивахме да вземем нещо от някого. И нищо повече.

Един войник показа на краля косера, който бяха взели от скитника.

— Познато ли ти е това оръжие? — попита го кралят.

— Да, това е моят косер. Аз съм лозар.

— Ами познаваш ли този човек? С тебе ли беше и той? — добави Луи XI, като посочи другия задържан.

— Не. Съвсем не го познавам.

— Достатъчно — каза кралят. И като направи знак на мълчаливата личност, застана неподвижно до вратата, върху която привлякохме вече вниманието на читателя, каза: — Драги Тристан, ето един човек за вас.

Тристан Отшелника се поклони. Той даде с нисък глас нарежданията си на двама стрелци, които изведоха нещастния скитник.

През това време кралят се приближи до втория задържан, чието чело се бе покрило с едри капки пот.

— Името ти?

— Пиер Гренгоар, господарю.

— С какво се занимаваш?

— Философ съм, господарю.

— Как си позволяваш, негоднико, да нападаш нашия приятел главния съдия и какво можеш да кажеш за този народен метеж?

— Аз не съм участвувал в него, господарю.

— И таз добра! Ами не беше ли уловен, безделнико, от нощната стража сред тези престъпници?

— Не, господарю, стана недоразумение. Нещастна случайност. Аз съчинявам трагедии. Умолявам ваше величество да ме изслуша. Аз съм поет. Мечтателността на хората от моята професия ги кара нощем да скитат по улиците. Минавах оттам тази вечер съвсем случайно. Задържаха ме по погрешка. Аз съм съвсем невинен в това народно вълнение. Ваше величество видя, че скитникът не ме познава. Заклевам се ваше величество…

— Млъкни! — каза кралят между две глътки чай. — Проглуши ни ушите.

Тристан Отшелника се приближи и посочи с пръст Гренгоар.

— Господарю, да обесим ли и този?

Това бяха първите думи, които той произнесе.

— Пфу! — отвърна небрежно кралят. — Нямам нищо против.

— Затова пък аз имам много нещо против! — възкликна Гренгоар.

В този момент нашият философ беше позеленял като маслина. По леденото и бездушно лице на краля той почувствува, че може да го спаси само извънредно патетична молба. Той се хвърли в краката му и възкликна, кършейки отчаяно ръце:

— Ваше величество! Благоволете да ме изслушате! Господарю, не избухвайте в гняв заради нищожество като мене. Небесният гръм не пада върху обикновената маруля. Господарю, вие сте всесилен, могъщ монарх, съжалете се над един беден почтен човек, който е по-малко годен да подбуди метеж, отколкото ледът да произведе искра! Всемилостиви господарю, добродушието е кралска и лъвска добродетел! Уви! Суровостта само плаши духовете, буйните пориви на северния вятър не могат да свалят плаща от раменете на пътника, а слънцето, като го стопля постепенно с лъчите си, ще го накара да се съблече по риза. Господарю, вие сте слънцето. Уверявам ви, върховни господарю и повелителю, че не съм другар на скитниците, крадец и безпътен тип. Бунтът и разбойничеството не служат на Аполон. Не съм човек, готов да се втурне сред облаците, от които се разразяват въстания. Аз съм верен поданик на ваше величество. Както съпругът държи на честта на жена си, както синът държи за любовта на баща си, така и добрият поданик трябва да милее за славата на своя крал. Той трябва да е готов да загине в усърдна служба на неговия дом, за неговото преуспяване. Всяка друга страст, която би могла да го увлече, би била само безумие. Ето моите политически убеждения, господарю! Не съдете по изтърканата на лактите ми дреха, че съм непокорен и крадлив! Ако ме помилвате, ще я протрия и на Коленете, господарю, молейки денонощно бога за вас! Уви! Не съм кой знае колко богат. По-скоро съм дори беден, но не и порочен. И това не е моя вина. Всеки знае, че литературата не носи големи богатства и че тези, които се трудят до изнемога над ценните книги, не винаги имат огън зиме. Само адвокатското съсловие обира класовете, а оставя сламата за другите научни професии. Има четиридесет една от друга по-хубави поговорки за продупчения плащ на философите. О, господарю, милосърдието е едничката светлина, която озарява дълбините на една велика душа! Милосърдието осветява пътя на всички други добродетели! Без него те биха били слепци, търсещи пипнешком бога. Великодушието, което е едно и също нещо с милосърдието, поражда любовта на поданиците, а тази любов е най-мощната охрани на кралската личност. Какво значение има за вас, ваше величество, който смайвате всички с блясъка си, ако има още един беден човек на земята? Един жалък, безобиден философ, който броди в мрака на нищетата с празната си кесия, която е в унисон с празния му стомах? При това, господарю, аз съм образован. А закриляйки писмеността, великите крале прибавят още един бисер на короната си. Херкулес не презираше званието „вожд на музите“. Матиас Корвен покровителствуваше Жан дьо Монроял, светилото на математиката. А за какво покровителство на писмеността може да се говори, щом се бесят образовани люде? Представяте ли си какво петно щеше да си лепне Александър, ако бе заповядал да обесят Аристотел? Подобна постъпка нямаше да бъде бенка, разхубавяваща лицето на славата му, а злокачествена обезобразяваща язва. Господарю, аз съчиних една не лоша сватбена пиеса в чест на Маргарита Фламандска и монсеньор августейшия престолонаследник. Това не е дело на подбудител на бунт. Ваше величество вижда, че не съм жалък драскач, но имам отлични познания и много вродено красноречие. Помилвайте ме, господарю! Правейки това, ще угодите на божията майка и освен това, кълна ви се, че се ужасявам при мисълта да бъда обесен!

Говорейки така, съкрушеният Гренгоар целуваше пантофите на краля, а Гийом Рим шепнеше на Копенол:

— Много добре прави, че се въргаля в краката му. Кралете са като критския Юпитер: имат уши само в краката.

Без да иска да знае за критския Юпитер, чорапчията отвърна саркастично несваляйки поглед от Гренгоар:

— О, каква приятна гледка! Струва ми се, че чувам отново канцлерът Югоне да ме моли за пощада!

Когато най-сетне Гренгоар млъкна съвсем задъхан, той вдигна разтреперан глава към краля, който стържеше с нокът едно петно върху коляното си. После негово величество отпи от чая си. Но той не казваше нито дума и неговото мълчание измъчваше Гренгоар. Най-сетне кралят го погледна.

— Какъв непоносим дърдорко! — каза той.

После се обърна към Тристан Отшелника:

— Че какво! Пуснете го!

Гренгоар се отпусна назад, зашеметен от радост.

— Да го пусна? — измърмори недоволно Тристан. — Няма ли ваше величество да заповяда да го подържим известно време в клетка?

— Драги мой — възрази Луи XI, — да не би да си въобразяваш, че строим за подобни птици клетки, които струват триста шестдесет и седем ливри, осем су и три дьоние? Пуснете незабавно този безделник (Луи XI имаше слабост към тази дума, която заедно с възклицанието „Пасха Господня“ изчерпваше запаса му от непринуденост) и го изхвърлете навън с един ритник!

— Ох! — извика Гренгоар. — Това се казва велик крал! И опасявайки се да не би кралят да се отметне, той се втурна към вратата, която Тристан отвори пред него доста неохотно. Войниците излязоха заедно с него, блъскайки го с юмруци пред себе си, нещо, което Гренгоар понесе търпеливо като истински философ стоик.

Доброто настроение на краля, откакто му бяха съобщили за бунта срещу главния съдия, прозираше във всичко. Това необичайно милосърдие не беше маловажен признак. Тристан Отшелника се чумереше в-своя ъгъл като куче, на което са показали кокал, без да му го дадат.

През това време кралят барабанеше весело с пръсти марша „Понт Одмер“ по ръчката на креслото. Той беше потаен владетел, но умееше да прикрива по-добре загрижеността си, отколкото радостта си. Изблиците на задоволство при всяка приятна новина бяха понякога много необуздани. Така например, узнавайки за смъртта на Карл Безразсъдни, той стигна дотам, че обеща сребърни балюстради за църквата „Сен Мартен де Тур“. А при възкачването си на престола забрави да се разпореди за погребението на баща си.

— Е, господарю — провикна се внезапно Жак Коактие, — какво стана с острия пристъп на болестта ви, заради който ме повикахте?

— Ох! — отвърна кралят. — Действително много се измъчвам, драги. Ушите ми шумят и някакви огнени гребла стържат гърдите ми.

Коактие взе ръката на краля и премери пулса му с вид на познавач.

— Погледнете, Копенол — пошепна Рим, — ето го между Коактие и Тристан. Това е целият му двор. Лекарят за него, палачът — за останалите.

Докато проверяваше пулса на краля, Коактие придобиваше все по-загрижено изражение. Луи XI го гледаше тревожно. Коактие ставаше с всяка изминала минута все по-мрачен. Горкият човек нямаше друг източник на доходи освен здравето на краля. И той го използуваше възможно най-добре.

— О! О! — прошепна той най-сетне. — Положението е действително сериозно.

— Нали? — каза неспокойно кралят.

— Pulsus creber, anhelans, crepitans, irregularis^[2] — продължи лекарят.

— Пасха Господня!

— За по-малко от три дни при такъв пулс човек може да иде на оня свят.

— Света Богородичке! — възкликна кралят. — Какво лекарство ще ми предпишете, драги?

— И аз за това мисля, господарю.

Той накара Луи XI да си покаже езика, поклати глава, изкриви в гримаса лицето си и посред всички тия преструвки каза неочаквано:

— Добре, че се сетих, господарю, исках да ви кажа, че има едно свободно място за събирач на кралските налози, а аз имам племенник.

— Давам тия налози на племенника ти, драги Жак, но избави ме от този огън в гърдите — отвърна кралят.

— Щом ваше величество е толкова великодушен — поде лекарят, — сигурно няма да откаже да ми помогне малко да довърша къщата си на улица Сент Андре дез Арк.

— Уф! — въздъхна кралят.

— Останах съвсем без средства — продължи лекарят, — а ще бъде действително жалко да оставя къщата си без покрив. Не толкова заради самата къща, която е най-обикновен градски дом, но заради картините на Жеан Фурбо, които украсяват ламперията. Има една летяща във въздуха Диана, така прекрасна, нежна, изящна, така крехка, с прелестна прическа и полумесец на главата, с толкова бяла кожа, че просто изкушава всеки, който се вгледа по-продължително в нея. Има и една Церера. И тя е прелестна богиня. Седнала е върху житни снопове и носи на главата си венче от житни класове, преплетени с лютичета и други полски цветя. Едва ли има нещо по-запленяващо от очите й, по-закръглено от краката й, по-благородно от изражението й, по-съвършено надиплено от полата й. Една от най-съвършените и непорочни красавици, излезли под четката на художник.

— Палач! — промърмори Луи XI. — Какво целиш с всичко това?

— Трябва ми покрив над тия фрески, господарю, и макар че не струва кой знае колко, аз нямам вече пари.

— Колко ще излезе този твой покрив?

— Ами че… меден покрив с украшения и позлата, най-много две хиляди ливри.

— Ах, разбойнико! — извика кралят. — Всеки изваден от него зъб ми струва поне един диамант.

— Ще имам ли покрива? — попита Коактие.

— Да! Излекувай ме и върви по дяволите! Жак се поклони дълбоко и каза:

— Ваше величество, вас ще ви спаси лечение с вторично въздействие. Ще ви наложим на кръста голям пластир от восък, арменска пръст, белтък, зехтин и оцет. Ще продължавате да пиете същата отвара от билки и ние отговаряме за здравето на ваше величество.

Горящата свещ привлича не една муха. Виждайки краля така щедър и смятайки, че моментът е подходящ, метр Оливие се приближи на свой ред.

— Какво още има? — попита Луи XI.

— Господарю, ваше величество знае, че метр Симон Раден умря, нали?

— Е, и какво от това?

— Той беше съветник по съдебните дела на хазната.

— Е, и?

— Мястото му е свободно, господарю.

При тези думи високомерното лице на метр Оливие смени безочливото си изражение с раболепно. Лицата на царе-дворците могат да имат само тези две изражения. Кралят го погледна право в лицето и отвърна сухо:

— Ясно ми е! — После поде: — Метр Оливие, маршал Дьо Бусико казваше: „Само от краля може да се очаква подарък, само в морето може да се лови риба.“ Виждам, че и вие сте на мнението на господин Дьо Бусико. Слушайте сега. Ние имаме добра памет: в шестдесет и осма ви направихме кралски камериер. В шестдесет и девета управител на замъка при моста Сен Клу със сто турецки лири заплата, а вие искахте да ги пресмятаме в парижки. През ноември седемдесет и трета със заповед, издадена в Жержол, ви назначихме надзирател на Венсенската гора на мястото на благородния Жил-бер Акл. През седемдесет и пета станахте лесничей в гората Рувре ле Сен Клу на мястото на Жак льо Мер. В седемдесет и осма ние отпуснахме милостиво с кралска грамота, подпечатана с двойни печати от зелен восък, една рента от десет парижки ливри на ваше име и на името на жена ви — такси от търговците от пазара до училището Сен Жермен. В седемдесет и девета ви назначихме лесничей на гората Сьонар на мястото на оня беден Жеан Дец. После комендант на замъка Лош. После управител на Сен Кентен. После комендант на моста Мьолан и вие се наричате оттогава граф Дьо Мьолан. От петте су глоба, които плаща всеки бръснар, който бръсне в празничен ден, вие вземате трите, а ние — останалото. Ние благоволихме да се съгласим да смените името си Злия, което отлично подхождаше на изражението ви. В седемдесет и четвърта година — за голямо неудоволствие на нашите благородници — ви разрешихме разноцветен герб и гърдите ви заприличаха на паунова опашка. Пасха Господня! Не се ли наситихте? Не е ли много богат и невероятен вашият улов? И не се ли боите, че още една голяма риба може да обърне лодката ви? Тщеславието ще ви погуби, драги. Разорението и позорът вървят по петите на необузданата амбиция. Поразмислете над думите ми и не искайте вече нищо.

Тези строги думи възвърнаха безочливото изражение върху ядосаното лице на метр Оливие.

— Добре — измърмори почти гласно той. — Вижда се, че кралят е болен днес. Той дава всичко на лекаря.

Вместо да се разсърди на тази нахална забележка, Луи XI отвърна кротко:

— Чакайте, аз бях забравил, че бях ви изпратил дори мой посланик в Ганд при херцогиня Мари. Да, господа фламандци, тази особа беше посланик! Хайде, драги мой — продължи той, обръщайки се към метр Оливие, — не се сърдете. Ние сме стари приятели. Но ето че стана вече късно. Свършихме днешната си работа. Обръснете ме.

Навярно нашите читатели отдавна са познали в „метр Оливие“ този ужасен Фигаро, когото провидението — велик създател на драми — намеси тъй трагично в дългата и кървава комедия на царуването на Луи XI. Не е тук мястото да описваме тази своеобразна личност. Този кралски бръснар имаше три имена. В двора го наричаха учтиво Оливие льо Ден, сред народа бе познат като Оливие Дявола, а истинското му име беше Оливие Злия.

Прочее Оливие Злия не помръдна, сърдейки се на краля и гледайки накриво Жак Коактие.

— Е, да! Лекарят! — процеди той.

— Е, да! Лекарят — поде Луи XI с необичайно добродушие. — Лекарят се ползува с повече кредит от тебе. И това е толкова просто. Цялата ни особа е в негови ръце, докато ти държиш само брадата ми. Хайде, не тъжи, бедни ми бръснарю, ще има и за тебе! А как щеше да се чувствуваш и главно какво щеше да стане със службата ти, ако имах навика на крал Хилперик да галя дългата си брада? И тъй, приятелю, заеми се със задълженията си и ме обръсни. Иди да донесеш каквото ти е нужно.

Виждайки, че кралят е решил да вземе всичко на шега и е невъзможно дори да го разгневи, Оливие излезе, мърморейки недоволно, за да изпълни заповедта му.

Кралят стана, приближи се до прозореца и изведнъж го разтвори, страшно развълнуван.

— О, да! — извика той, пляскайки с ръце. — Небето над Сите е цялото червено. Навярно главният съдия гори. Не може да бъде нищо друго. А, славни мой народе! Ето, че ти ми помагаш най-сетне да смажа феодалните владетели! Той се обърна към фламандците и им каза:

— Елате да видите, господа. Това са отблясъци на пожар, нали?

Двамата жители на Ганд се приближиха.

— Силен огън — забеляза Гийом Рим.

— О! — обади се Копенол и очите му заискриха внезапно. — Това ми напомня изгарянето на къщата на благородника Имберкур. Метежът трябва да е доста голям.

— Така ли предполагате, метр Копенол? — И погледът на краля блесна почти така радостно, както очите на чорапчията.

— Нали много мъчно ще може да се потуши?

— Честен кръст! Ваше величество ще трябва да хвърли много отряди стрелци!

— А, аз ли! То е съвсем друго! Само ако поискам!

— Ако въстанието е такова, каквото предполагам — възрази дръзко чорапчията, — съвсем няма да е достатъчно да пожелаете, господарю!

— Драги мой — отвърна му Луи XI, — два отряда от моите стражи и един оръдеен залп ще се справят тутакси с тази селяндурска паплач.

Въпреки знаците, които му правеше Гийом Рим, чорапчията, изглежда, бе решил да не отстъпва на краля.

— Господарю, и швейцарците бяха селяни, а бургундският херцог беше знатен благородник и пет пари не даваше за тази сбирщина. По време на битката при Грансон той викаше: „Артилеристи, стреляйте по тия селяндури!“ И се кълнеше в името на свети Георги. Но градският старейшина Шарнахтал се втурна върху великолепния херцог с топора и с народа си и под натиска на селяните, облечени в биволски кожи, блестящата бургундска армия се разлетя като ударено с камък стъкло. Много рицари бяха убити от селяните. Дори господин Шато Гийон, най-знатният благородник на Бургундия, бе намерен убит ведно с големия си сив кон сред една блатиста ливадка.

— Приятелю — възрази кралят, — вие говорите за битка, а в случая имаме само обикновено вълнение. И когато пожелая да се справя с него, достатъчно е само да помръдна веждите си.

Събеседникът му отвърна равнодушно:

— Възможно е, господарю. В такъв случай часът на народа още не е ударил.

Гийом Рим сметна, че е време да се намеси:

— Метр Копенол, вие говорите с могъщ крал.

— Зная — отвърна сериозно чорапчията.

— Оставете го да се изкаже, приятелю Рим — каза кралят. — Обичам откровените думи. Баща ми Шарл VII казваше, че истината е болна. Аз пък мислех, че е умряла, без да намери изповедник. Метр Копенол ми доказа, че се лъжа.

И той сложи непринудено ръка на рамото на Копенол.

— И така, какво казвахте, метр Жак?

— Казвам, господарю, че вие може би имате право; часът на народа още не е настъпил в кралството ви.

Луи XI го погледна проницателно.

— А кога ще удари този час, метр?

— Вие ще го чуете.

— От кой часовник, моля?

Все тъй непринудено и спокойно Копенол привлече краля до прозореца.

— Чуйте, господарю, тук има крепост, кула, оръдия, граждани, войници. Когато от кулата прозвучи тревожен звън, когато оръдията забумтят, когато крепостта се сгромоляса със страшен трясък, когато граждани и войници закрещят и почнат да се избиват помежду си, тогава ще удари този час.

Лицето на Луи стана мрачно и замислено. Той замълча за миг, после лекичко потупа с ръка, както се глади задница на жребец, дебелата стена на кулата.

— О, не! — промълви той. — Нали ти няма да се срутиш така лесно, славна моя Бастилийо?

И той се обърна рязко към дръзкия фламандец:

— Случвало ли ви се е някога да видите въстание, метр Жак?

— Аз сам съм вдигал въстание — отвърна чорапчията.

— И какво правите — попита кралят, — за да вдигнете въстание?

— А! — отвърна Копенол. — Съвсем не е трудно. Има стотици начини. Най-напред необходимо е да има недоволство в града. А това се случва често. После зависи от характера на жителите. Хората от Ганд са много склонни към въстания. Те винаги обичат сина на владетеля, а самия владетел никога! И ето. Една сутрин влизат, да речем, в дюкяна ми и ми казват: „Чичо Копенол, така и така, фландърската херцогиня иска да спаси министрите си, главният съдия удвоява данъка на дивите овошки“ или нещо от този род. Няма значение какво. Аз зарязвам работата, излизам от работилницата, тръгвам по улицата и почвам да викам: „На оръжие!“ На пътя ми все ще се намери някоя издънена бъчва. Качвам се отгоре и почвам да говоря високо каквото ми хрумне, всичко, което ми лежи на сърцето. А когато си от народа, господарю, все нещо ти лежи на сърцето. И тогава хората се натрупват, крещят, бият тревога, селяните се въоръжават с взето от войниците оръжие, присъединяват се и хората от пазара и ето ти въстание! И все така ще бъде, докато има владетели във владенията, граждани в градовете и селяни в селата.

— И срещу кого се бунтувате? — попита кралят. — Срещу съдиите? Срещу феодалите?

— Както се случи. Зависи. Понякога и срещу самия херцог.

Луи XI седна в креслото си и каза усмихнат:

— Ха! У нас засега е ред само на съдиите!

В този миг влезе Оливие льо Ден. След него вървяха двама пажове, носещи тоалетните принадлежности на краля. Но Луи XI видя с изненада, че го придружаваха и парижкият прево, и началникът на нощната стража, които изглеждаха много разстроени. Обиденият бръснар също си бе придал разстроено изражение, но дълбоко в себе си злорадствуваше. Той заговори пръв:

— Господарю, прося извинение за неприятната вест, която нося на ваше величество.

Кралят се обърна живо и одраска рогозката с краката на креслото си.

— Какво значи това?

— Господарю — поде Оливие льо Ден злорадо, доволен, че може да нанесе жесток удар, — това народно вълнение не е насочено против главния съдия.

— А против кого?

— Против вас, господарю.

Старият крал скочи и се изправи като младеж.

— Обясни хубаво, Оливие, обясни хубаво! И пази главата си, драги мой, защото аз те заклевам в кръста на Сен Ло, че ако сега ни лъжеш, сабята, която отряза шията на люксембургския херцог, не е толкова нащърбена, за да не може да отреже и твоята!

Клетвата беше страшна. Само два пъти в живота си Луи XI се бе заклевал в кръста на Сен Ло.

Оливие отвори уста, за да отговори:

— Господарю…

— На колене! — прекъсна го грубо кралят. — Тристан, пазете този човек!

Оливие коленичи и каза хладно:

— Господарю, една магьосница е била осъдена на смърт от вашия съд. Тя е намерила убежище в „Света Богородица“. Народът иска да я вземе оттам насила. Господин парижкият прево и началникът на нощната стража са тук и могат да ме изобличат, ако това не е истината. Те идвам оттам. Народът обсажда „Света Богородица“.

— Аха! — каза кралят тихо, блед и треперещ от гняв. — „Света Богородица“! Те обсаждат света Богородица, моята добра покровителка, и при това в собствената й катедрала! Стани, Оливие, не си ме излъгал. Давам ти службата на Симон Раден. Не си ме излъгал. Срещу мен значи са се вдигнали. Магьосницата е под закрилата на църквата, църквата е под моя закрила. А аз си въобразявах, че се бунтуват против главния съдия! То било против мене!

Подмладен от гнева, той се заразхожда из стаята с широки крачки. Не се смееше вече. Беше страшен. Сновеше надлъж и нашир. Лисицата се беше превърнала в хиена. Така се беше задъхал, че не можеше да говори. Устните му се мърдаха, мършавите му юмруци се свиваха конвулсивно. Изведнъж той вдигна глава, в хлътналите му очи блеснаха искри и гласът му прокънтя като бойна тръба:

— Излови ги, Тристан! Излови тия мерзавци! Бягай, приятелю Тристан! Убивай! Убивай!

Когато премина първият изблик, той седна отново и каза със сдържано и студено ожесточение:

— Приближи се, Тристан. Тук, в Бастилията, имаме петдесет рицари на виконт Дьо Жиф, които заедно с оръженосците си правят общо триста конници. Ще ги вземете. Вземете също отряда стрелци от нашата охрана под командата на господин Дьо Шатопер. Вие сте прево на цеха на ковачите и хората от вашия цех са на ваше разположение. Вземете и тях. В двореца Сен Пол ще намерите четиридесет стрелци от новата стража на господин престолонаследника, вземете и тях и с всички тия сили ще се спуснете към „Света Богородица“. Тъй ли, парижки голтаци! Вие въставате срещу френската корона! Срещу светостта на „Света Богородица“, срещу мира в нашето кралство? Изтреби ги, Тристан! Изтреби ги! Нито един да не се изплъзне, освен за да увисне в Монфокон!

Тристан се поклони.

— Добре, господарю. — После добави: — Ами какво да сторя с магьосницата?

Този въпрос затрудни краля.

— Хм! — промълви той. — Магьосницата ли!

— Господарю — отвърна парижкият прево. — предполагам, че щом народът идва да я вземе от убежището й в „Света Богородица“, навярно се дразни, че не е наказана, и иска да я обеси.

Кралят се замисли дълбоко и се обърна най-сетне към Тристан Отшелника:

— Добре тогава! Изтреби народа, приятелю, и обеси магьосницата!

— Точно така — каза съвсем тихо Рим на Копенол. — Да се накаже народът, задето се е осмелил да пожелае нещо, а после да се изпълни това, което той е желал.

— Слушам, господарю — отвърна Тристан. — Ами ако магьосницата е още в „Света Богородица“? Трябва ли да я взема въпреки правото на убежище?

— Пасха Господня! Сега пък правото на убежище! — каза кралят и се почеса по ухото. — Тази жена обаче трябва да бъде обесена.

При тези думи, сякаш озарен от внезапно просветление, той коленичи пред стола си, свали шапката си, сложи я на седалката и като погледна благоговейно една от украсяващите я оловни фигурки, произнесе с молитвено сключени ръце:

— О, парижка Богородице, милостива моя закрилнице, простете ми. Само този път ще го направя. Трябва да се накаже престъпницата. Уверявам ви, пречиста Дево, милостива моя покровителко, че тази магьосница не е достойна за вашата благосклонна закрила. Вие навярно знаете, владичице, че много напълно благочестиви крале са нарушавали тази привилегия на църквите поради държавна необходимост и за възхвала на бога. Свети Юго, епископ английски, позволи на крал Едуард да вземе един магьосник от неговата църква. Свети Луи, моят покровител, накърни неприкосновеността на храма „Сен Пол“ по същите съображения. А Алфонс, синът на ерусалимския крал, накърни дори неприкосновеността на църквата при гроба господен. Простете ми този път, парижка света Богородице! Никога друг път няма да го сторя и ще ви подаря прекрасна сребърна статуя, подобна на тази, която дадох миналата година на църквата „Света Богородица“ в Екуи. Амин.

Той се прекръсти, стана, сложи шапката си и каза на Три-стан:

— Побързайте, драги. Вземете със себе си господин Дьо Шатопер. Заповядайте да бият тревога. Смажете простолюдието. Обесете вещицата. Казах вече. Искам присъдата да бъде изпълнена лично от вас. После ще ми докладвате. Хайде, Оливие, няма да си лягам тази нощ, обръсни ме.

Тристан Отшелника се поклони и излезе. Кралят отпрати с ръка Рим и Копенол.

— Бог да ви закриля, мои добри фламандски приятели. Идете да си отдъхнете малко. Нощта напредва. По-близо сме вече до зората, отколкото до вечерта.

Двамата се оттеглиха и когато стигнаха до стаите си, водени от коменданта на Бастилията, Копенол каза на Гийом Рим:

— До гуша ми дойдоха и кралят, и кашлицата му! Виждал съм Карл Бургундски пиян, но той не беше така зъл, както този болен Луи XI.

— Нищо чудно, метр Жак — отвърна му Рим, — билките са по-горчиви от кралското вино.