Виктор Юго
Парижката Света Богородица (54)

IV. МЕЧЕШКА УСЛУГА

През същата тази нощ Квазимодо не спеше. Той току-що бе обиколил за последен път църквата. Когато затваряше вратите, архидяконът мина незабелязано край него и се начумери, като видя колко грижливо залоства и заключва огромните железни брави, благодарение на които църковните двери бяха здрави като крепостни стени. Отец Клод изглеждаше по-замислен от обикновено. Впрочем след среднощното стълкновение в килията на циганката той се държеше много лошо с Квазимодо. Но макар че го нагрубяваше, а понякога дори го удряше, покорството, търпението и преданото примирение на верния звънар оставаха непоколебими. Той понасяше всичко от архидякона — оскърбления, заплахи, удари, — без да промълви нито един упрек, без да пророни ни най-малко оплакване. Проследяваше го само тревожно, когато се запътеше към стълбата на кулата, но архидяконът сам се въздържаше да се мярка пред очите на египтянката.

И така през тази нощ, след като хвърли поглед на бедните изоставени камбани, на Жаклин, Мари и Тибо, той се качи на върха на северната кула, остави добре затворения си фенер върху оловните капчуци и се загледа в Париж. Нощта, както казахме вече, беше много тъмна. По онова време Париж почти не беше осветен и образуваше неясни тъмни купчини, прорязани тук-таме от криволичещата белезникава река. Квазимодо виждаше светлина само в прозореца на една отдалечена сграда, чийто смътен и тъмен профил се очертаваше над покривите откъм Порт Сент Антоан. И там някой бдеше.

Плъзгайки поглед над замъгления нощен кръгозор, звъна-рят изпитваше дълбоко в себе си някаква необяснима тревога. От няколко дни той беше нащрек. Виждаше по всяко време на деня хора със зловещи лица, които бродеха край църквата, вперили поглед в убежището на девойката. Той мислеше, че може би се готви заговор срещу нещастната пленница. Въобразяваше си, че тя е жертва на народната ненавист като самия него и че може би ще й се случи нещо. Затова стоеше буден в своята камбанария, „мечтаейки в своята мечталия“, както казва Рабле, и гледайки зорко като вярно куче ту града, ту килията, обзет от хиляди подозрения.

Изведнъж, както се взираше в града с единственото си око — навярно за да поправи малко несправедливостта си, природата го бе дарила с толкова проницателност, че то почти му заместваше другите липсващи сетива, — на Квазимодо му се стори, че крайбрежната улица „Вией Пелтьори“ е някак необичайна, нещо като че ли се движи по нея, линията на парапета, чернееща се над бялата вода, не беше права и неподвижна, както по другите крайбрежни улици, а се къдреше като вълни на река или като глави на придвижваща се тълпа.

Това му се стори странно. Удвои вниманието си. Множеството като че ли идваше към Сите. Никъде никаква светлинна. Движението се задържа известно време на крайбрежната улица, после постепенно се отдръпна от нея и като че ли преля в острова, най-сетне я опразни напълно и линията на кея стана отново права и неподвижна.

Докато Квазимодо се губеше в догадки, стори му се, че долови движение по улица „Парви“, която се врязва в Сите перпендикулярно на фасадата на „Света Богородица“. Колкото и дълбок да бе мракът, той най-сетне успя да види челото на колоната, която се зададе от тази улица и се разля по площада. В нощта можеше да се различи само едно: движещите се сенки бяха хора.

Гледката беше ужасяваща. Странната процесия се стараеше явно да остане скрита в дълбокия мрак и вероятно пазеше пълна тишина. И все пак сигурно се долавяше някакъв шум, ако не друго, то поне трополенето на крака. Но, този шум не стигаше до глухия звънар и голямото множество, което той различаваше смътно, без да чува стъпките му, макар че то се движеше и тълпеше съвсем близо до него, му се струваше пълчище от мъртъвци — безмълвни, неосезаеми, замъглени. Струваше му се, че към него настъпва облак, носещ хора, сянка, съставена от безчислени сенки.

Тогава той си спомни опасенията си, в главата му изплува мисълта за вероятно нападение срещу циганката. Почувствува смътно, че се задава буря. В този критичен момент той обмисли всичко по-разумно и по-бързо, отколкото би могло да се очаква от неговия тъй зле устроен мозък. Дали да събуди египтянката? Да й помогне да избяга? Но откъде? Улиците бяха заприщени, църквата бе притисната до реката. Няма лодка! Няма изход! Оставаше му само едно: да умре на прага на „Света Богородица“, да се съпротивлява, докато му дойдат на помощ, ако изобщо му дойдат на помощ, да не смущава съня на Есмералда. Тя все щеше да се събуди навреме, за да умре. Взел това решение, той започна да разглежда „врага“ по-спокойно.

Тълпата сякаш растеше от минута на минута: той предположи, че тя навярно вдига много малко шум, щом прозорците към улиците и площада си оставаха затворени. Изведнъж блесна светлина и за миг седем-осем запалени факли люшнаха в мрака колебливите си пламъци над главите. Квазимодо видя тогава ясно вълнуващото се пред църквата огромно множество мъже и жени в дрипи, въоръжени с коси, копия, брадви и пики, чиито хиляди остри върхове блестяха. Тук-таме черните вили слагаха рога на отвратителните животински физиономии. Той смътно си припомни тази паплач, стори му се, че разпозна лицата, които само преди няколко месеца го бяха приветствували като папа на шутовете. Един мъж с факла в едната ръка и сопа в другата се качи на един камък и произнесе, както личеше по всичко, реч. 8 същото време странната армия се раздвижи, обкръжавайки църквата. Квазимодо взе фенера си и слезе на площадката между кулите, за да наблюдава по-отблизо и да измисли средство за отбрана. Действително, когато Клопен Труйфу стигна пред главния вход на „Света Богородица“, той строи войските си в боен ред. Макар че не очакваше съпротива, той искаше като благоразумен пълководец да подреди хората си, за да може да се справи при нужда с ненадейно нападение от страна на стражата или градските патрули. Затова разположи така бригадата си, че гледана отвисоко, тя напомняше прословутия римски триъгълник в битката при Екном, „свинската глава“ на Александър или знаменития клин на Густав-Адолф. Основата на триъгълника бе опряна в дъното на площада, за да прегради улица „Парви“. Едното бедро на този триъгълник бе обърнато към Отел Дийо, другото — към улица Сен Пиер о Бьо Клопен Труйфу бе на върха заедно с египетския херцог, нашия приятел Жеан и най-смелите мними епилептици.

Нападение от рода на това, което предприемаха сега скитниците срещу църквата „Света Богородица“, не беше рядко явление за средновековните градове, институцията, която днес се нарича полиция, тогава не съществуваше. В многолюдните и дори в столичните градове нямаше единна централна власт, която да установява порядъка. Феодализмът беше устроил много интересно тези огромни градове общини. Градът представляваше сбор от хиляди феодални владения, които го разделяха на всевъзможни по форма и големина части. Там бяха в сила хиляди най-противоречиви разпореждания или, с други думи, ни едно. В Париж например, независимо от сто четиридесетте и един сеньори арендатори, съществуваха още двадесет и пет владетели, имащи право на аренда и на раздаване на правосъдие, като се почне от парижкия епископ, който притежаваше сто и пет улици, и се стигне до прийора на църквата. „Нотр Дам де Шан“, който имаше само четири. Всички тези пълновластни феодали признаваха само формално върховната кралска власт. Всеки от тях имаше право да събира пътен данък. Всеки се чувствуваше господар. Луи XI, този неуморен труженик, който предприе с размах разрушаването на феодалната сграда — почин, продължен от Ришельо и Луи XIV в полза на кралската власт и довършен от Мирабо в полза на народа, — се опита действително да разкъса мрежата от феодални владения, които покриваше Париж, като издаде два-три общовалидни указа. Така в 1465 година той даде заповед на жителите да палят свещи по прозорците си, щом се стъмни, и да затварят кучетата си под страх от обесване. Същата година той издаде заповед да затварят след залез слънце улиците с железни вериги и забрани носенето нощем из улиците на ками и други смъртоносни оръжия. Но в късо време тези опити за общо законодателство бяха обречени на забвение. Гражданите оставяха вятъра да гаси свещите по прозорците им, а кучетата си — да скитат из града. Железните вериги се опъваха само във време на обсадно положение. Забраната да се носи оръжие доведе единствено до преименуване на улица „Куп Гьол“ в „Куп Горж“, голям напредък безспорно. Старата сграда на феодалното законодателство си остана непокътната. Над града се кръстосваха кралски и феодални съдопроизводства, пречеха си едни на други, сблъскваха се, застъпваха се, врязваха се едни в други. Излишен жив плет от нощни постове, стражи, караули, през който си пробиваха път с оръжие в ръка грабежът, бунтът и разбойничеството. Впрочем в такъв безпорядък не беше нечувано явление част от населението да предприеме подобно нападение над някой дворец, богат дом или обикновена къща дори в най-населените квартали на града. В повечето случаи съседите си стояха настрана, освен ако грабежът стигнеше до собствените им врати. Те си запушваха ушите за гърмежите, затваряха капаците на прозорците си, барикадираха вратите си, нехаеха дали размирицата ще приключи със или без намесата на нощната стража, а на следната сутрин коментираха по улиците на града: „Тази нощ обрали Етиен Барбет“, „Нападнали маршал Клермон“ и прочие. Затова не само кралските дворци — Лувър, дворецът, Бастилията, двете Турнел, но и обикновените феодални дворци — Пти Бурбон, Отел дьо Санс, Отел д’Ангулем и други — имаха бойници по стените и над вратите си. Църквите се охраняваха сами благодарение на своята светост. Някои бяха укрепени въпреки всичко — „Света Богородица“ не беше между тях. Абатът на „Сен Жермен де Пре“ се бе обградил с назъбена стена като барон и беше изразходвал повече мед за оръжия, отколкото за камбани. Крепостта му стърчеше чак до 1610 година. Днес се е запазила само църквата.

Но нека се върнем при „Света Богородица“.

Когато първите нареждания бяха дадени — трябва да признаем за чест на скитническата дисциплина, че заповедите на Клопен бяха изпълнени безмълвно и с възхитителна точност, — достойният предводител на бандата се покатери на парапета на преддверието с лице към „Света Богородица“ и размаха факлата си, раздухвана от вятъра и непрекъснато забулвана в собствения си дим. Тя ту осветяваше, ту скриваше от погледа червеникавата фасада на църквата. Труйфу извика с грубия си дрезгав глас:

— На тебе, Луи дьо Бомон, парижки епископ, съветник при кралския съд, аз, Клопен Труйфу, крал на тюните, велик кесар, княз на аргото и епископ на шутовете, ти заявявам: „Нашата сестра, несправедливо осъдена за магьосничество, се е приютила в твоята църква. Ти й дължиш убежище и закрила. А ето че съдът иска да я вземе отново и ти даваш съгласието си. И утре ще я обесят на Гревския площад, ако бог и скитниците не се намесят. И така ние идваме при тебе, епископе. Ако твоят храм е неприкосновен, и нашата сестра е неприкосновена. Ако нашата сестра не е неприкосновена, и храмът ти не е неприкосновен. Затова ние искаме да ни върнеш девойката, ако желаеш да спасиш църквата си, иначе ще вземем насила девойката и ще разграбим църквата. И това ще бъде съвсем справедливо. В потвърждение на гореказаното аз забивам тук знамето си и бог да те пази, парижки епископе!“

За нещастие Квазимодо не можа да чуе тези думи, произнесени с мрачно диво величие. Един скитник подаде знамето на Клопен и той го забучи тържествено между две павета. То бе вила, на чиито зъбци висеше къс кърваво месо.

След това кралят на тюните се обърна и плъзна поглед над армията си — свирепа паплач, чиито очи блестяха почти колкото върховете на пиките. Помълча малко и извика:

— Напред, момци! На работа, разбивачи!

Тридесет плещести и набити здравеняци, чийто външен вид издаваше, че се занимават с разбиване на врати, излязоха от редиците с чукове, клещи и железни лостове на рамене. Те се насочиха към главния портал, изкачиха стъпалата и клекнаха под островърхия свод, опитвайки се да отворят вратата с клещи и лостове. Мнозина скитници се натрупаха около тях, за да им помагат или за да ги гледат. Единадесетте стъпала се задръстиха от народ.

Вратата обаче не се поддаваше.

— Дявол да я вземе! Каква е твърда и упорита! — каза един.

— Стара е и хрущялите й са qe вкостенили — подхвърли друг.

— Смело, другари! — поде Клопен. — Залагам главата си срещу един стар чехъл, че ще отворите вратата, ще отвлечете момата и ще оголите олтара, преди да се е събудил поне един клисар. Ето, струва ми се, че ключалката се огъва.

Страхотен трясък зад гърба на Клопен прекъсна думите му. Той се обърна. Една огромна греда, паднала само миг преди това от небето, премаза дванадесетина скитници по стъпалата на църквата. Тя отскочи като снаряд върху площада, засягайки по пътя си не един просяк, който се отдръпваше с ужасен крясък. За миг около преддверието се образува празен кръг. Макар и защитени от дълбокия свод на портала, разбивачите захвърлиха сечивата си и се отдалечиха от вратата. Дори самият Клопен се отдръпна на почетно разстояние от църквата.

— По чудо се отървах! — крещеше Жеан. — Усетих я, като профуча покрай главата ми! Пусто да остане! Утрепа Пиер Трепача!

Невъзможно е да се опише какво изумление и ужас предизвика сред бандитите падането на тази греда. Те останаха известно време неподвижни, втренчили поглед в небето, по-смутени от това парче дърво, отколкото от хилядите кралски стрелци.

— Дявол да го вземе! — промърмори египетският херцог. — Много ми мирише на магия!

— Дали пък луната не ни хвърли тази цепеница! — каза Андри льо Руж.

— Ами да, нали разправят, че луната обичала Дева Мария — забеляза Франсоа Шантпрюн.

— Хиляди папи! — кресна Труйфу. — Вие сте малоумни! — Но и сам той не знаеше как да обясни падането на гредата.

По стените на църквата не се виждаше нищо. Светлината на факлите не стигаше до върха. Тежката греда лежеше сред площада и се чуваха стенанията на нещастниците, попаднали първи под удара й. Слабините им бяха прерязани на две от острите ръбове на стъпалата.

Когато се съвзе от първоначалното си смайване, кралят на тюните намери най-сетне едно обяснение, което се стори приемливо на другарите му.

— Пъклена паст! Дали пък кюретата не се отбраняват? Грабете тогава! Грабете!

— Да грабим! — повтори с яростен крясък тълпата и лъковете и самострелите се изпразниха срещу фасадата.

При звука на този залп мирните жители от околните къщи се събудиха, много прозорци се отвориха и по тях се подадоха нощни шапчици и ръце със свещи.

— Стреляйте по прозорците! — изрева Клопен. Прозорците тутакси се затвориха и клетите граждани, които едва успяха да хвърлят слисан поглед към осветената с факли бурна арена, се мушнаха, изпотени от страх, до жените си, питайки се дали дяволското сборище не се е изместило в преддверието на „Света Богородица“, или пък, както през шейсет и четвърта година, има бургундско нашествие. Мъжете се бояха от грабеж, жените — от изнасилване, затова и едните, и другите трепереха.

— Да грабим! — повтаряха поданиците на аргото, но не смееха да се приближат. Гледаха църквата, гледаха гредата. Тя не помръдваше. Сградата бе все тъй спокойна и пуста, но непонятен страх вледеняваше скитниците.

— На работа, разбивачи! Издънете вратата! — викна Труйфу.

Никой не мръдна.

— Кълна се в търбуха на дявола! — каза Клопен. — Какви мъже сте вие! Уплашихте се от една греда!

Един стар разбивач му отвърна:

— Капитане, работата не е в гредата, но вратата е цяла обкована с железни пръти. Клещите не са достатъчни.

— Какво ви е нужно, за да издъните? — попита Клопен.

— Какво ли? Трябва ни стенобойна.

Кралят на тюните изтича дръзко до страшната греда и стъпи на нея.

— Ето ви стенобойна! — извика той. — Самите кюрета ви я изпращат! — И той се поклони подигравателно по посока на църквата. — Благодарим ви, кюрета!

Тази смела постъпка оказа добро въздействие. Магията на гредата бе разтурена. Скитниците се ободриха. Скоро тежката греда, вдигната като перце от двеста яки ръце, удари ожесточено голямата врата, чиято брава се бяха опитали напразно да разклатят. При слабата светлина на факлите на скитниците тази дълга греда, поддържана от цяло пълчище, което, тичайки, я насочваше към църквата, изглеждаше като чудовищен хилядокрак звяр, налитащ с наведена глава срещу каменния исполин.

При удара на гредата обкованата с метал врата изкънтя като огромен барабан. Тя не се издъни, но цялата катедрала потрепера и в дълбоките й недра се понесе глух тътен. В същия миг върху нападателите се посипа дъжд от големи камъни.

— Дявол да го вземе! — извика Жеан. — Дали пък кулите не изтърсват балюстрадите си върху нас?

Но подтикът беше вече даден, кралят на тюните увличаше с примера си, нямаше никакво съмнение — епископът се отбраняваше и хората заудряха вратата още по-настървено въпреки камъните, които пукаха черепи надясно и наляво.

Интересно бе, че камъните валяха един по един, но много често. Скитниците усещаха едновременно два — един по главата, друг по краката. Те почти винаги попадаха в целта и площадът пред църквата се покри с убити и ранени, които се гърчеха под краката на нападателите, попълващи с ожесточение редовете си. Дългата греда продължаваше да блъска на равни интервали вратата, подобно език на камбана, камъните продължаваха да се сипят, а вратата — да кънти.

Естествено читателят се е досетил вече, че неочакваната съпротива, която вбеси скитниците, бе дело на Квазимодо.

За нещастие случаят подпомогна смелия глух звънар.

Когато слезе на площадката между кулите, мислите кръжаха в пълен смут в главата му. Той затича като обезумял насам-натам из галерията, взирайки се в плътната маса на скитниците, които се канеха да налетят срещу църквата. Той молеше бога и дявола да спасят египтянката. Хрумна му да се качи на южната кула и да бие тревога. Но дали вратата на църквата нямаше да бъде издънена десет пъти още преди да успее да раздвижи голямата камбана, преди да прозвучи гласът на Мари? Точно в този момент разбивачите се приближаваха със сечивата си. Какво да прави?

Изведнъж си спомни, че през деня бяха работили зидари, които поправяха стената, скелето и покрива на южната кула. Това бе същинско просветление. Стената беше каменна, стряхата — оловна, скелето — дървено. Скелето беше толкова гъсто, че го наричаха „гора“.

Квазимодо изтича към южната кула. Долните помещения бяха действително пълни със строителни материали. Имаше купища дялани камъни, навити на рула оловни листове, връзки, летви, дебели греди с нарези от триони, чакъл. Пълен арсенал.

Всяка минута беше скъпа. Долу бяха влезли в действие чуковете и клещите. С удесеторена от съзнанието за опасността сила Квазимодо повдигна една от гредите, най-тежката и най-дългата, провря я през едно прозорче, плъзна я по ръба на балюстрадата, която обгражда площадката, и я пусна в бездната долу. Падайки от сто и шестдесет стъпки височина, огромната греда одраска стената, изпотроши скулптурите, завъртя се няколко пъти около себе си като крило на мелница, литнало в простора. Най-сетне тя падна на земята и се чу ужасяващ вопъл; отскачайки на площада, черната греда напомни мятаща се във въздуха змия.

Квазимодо видя как скитниците се пръснаха след падането на гредата като пепел, духната от дете. Той се възползува от ужаса им и докато те се дивяха в суеверието си на падналия от небето боздуган или обсипваха със стрели и камъни мраморните светци от портала, струпа безшумно върху балюстрадата, от която бе спуснал гредата, чакъл, малки и големи камъни и дори чувалите с инструменти на зидарите.

Затова, щом скитниците започнаха да блъскат вратата, над главите им заваля град от камъни; струваше им се, че църквата се руши от само себе си над тях.

Който би могъл да зърне в този миг Квазимодо, би се ужасил. Освен метателните материали, които бе струпал на балюстрадата, той бе домъкнал и куп камъни върху самата площадка. Щом изчерпи камънаците върху балюстрадата, почна да взема от купа. Навеждаше се, изправяше се, навеждаше се повторно и се изправяше с невероятна пъргавина. Голямата му глава на джудже се подаваше извън балюстрадата и тутакси литваше грамаден камък, а след него втори, трети. От време на време той проследяваше с поглед някой по-обемист камък и след всяко сполучливо попадение промърморваше: „Ха така!“

Обаче дрипльовците не се отчайваха. Над двадесет пъти вече дебелата врата, върху която те налитаха, се разтърсваше под напора на дъбовата стенобойна, засилен многократно от напрежението на стотици ръце. Дървените крила пращяха, резбите се разхвърчаваха на трески, пантите подскачаха при всеки удар на винтовете, ключалките се изкривяваха. Дървото между железните ребра се разсипваше на прах. За щастие на Квазимодо по-голямата част от вратата бе от желязо, а не от дърво.

Той чувствуваше обаче, че вратата се олюлява. Макар че не чуваше, всеки удар на стенобойната отекваше едновременно в недрата на църквата и неговите вътрешности. Той виждаше отгоре ожесточените победоносни скитници, които се заканваха с юмруци на тъмната фасада, и облажаваше, мислейки за себе си и за Есмералда, крилатите бухали, които излитаха на орляци над главата му.

Дъждът от камъни не бе достатъчен, за да отблъсне нападателите.

В този тревожен миг Квазимодо забеляза малко по-ниско от балюстрадата, от която замерваше мошениците, два дълги каменни капчука, които се стичаха непосредствено над главния портал. Вътрешният отвор на капчуците бе издълбан в плочите на площадката. Хрумна му спасителна мисъл. Той изтича за съчки в стаичката си, сложи върху съчките много летви и оловни листа, запаси, които още не беше използувал, и като натъкми добре тази клада точно пред отверстието на двата капчука, я подпали с фенера си.

През това време, понеже камъните не валяха вече, просяците престанаха да гледат нагоре. Задъхани като хайка кучета, преследващи глигана чак в бърлогата му, скитниците се блъскаха безредно около средната врата, разнебитена от стенобойната, но все още удържаща напора. Те очакваха тръпнещи окончателния удар, който щеше да издъни. Надпреварваха се да излязат по-напред, за да се втурват първи, когато вратата се отвори, в богатата катедрала, обширна съкровищница, насъбрала тривековни богатства. Припомняха си един на друг с радостни и алчни ревове прекрасните сребърни кръстове, златотканите одежди, позлатените гробници, пищния разкош на олтара, ослепителните празненства, осветени с факли, залени в слънце, всички тия блестящи обреди, когато ковчежетата с мощите, свещниците, чашите, дарохранителниците, реликвите покриваха олтарите с броня от злато и диаманти. Без съмнение в този вълнуващ миг всички тия „прокажени“ и „немощни“, архимошеници и „пострадали от пожар“ мислеха много по-малко за освобождаването на циганката, отколкото за ограбването на „Света Богородица“. Ние сме склонни да допуснем дори, за мнозина от тях Есмералда бе само благовиден предлог, ако изобщо крадците се нуждаят от някакъв предлог.

Внезапно, точно когато се струпаха за последен напън около гредата, сдържайки дъх и напрягайки мускули, за да нанесат решителния удар, се раздаде вой, по-страхотен от вопъла, избликнал и заглъхнал под гредата. Тези, които не викаха, които бяха оцелели, се огледаха. Две струи разтопено олово се изливаха от сградата точно там, където навалицата беше най-гъста. Човешкото море хлътваше под кипящия метал, който скоро образува в двете точки, където се изливаше, две черни, димящи дупки, както когато се излива гореща вода върху сняг. Полуобгорени умиращи се гърчеха и ревяха от болка. Около двете главни струи летяха капки от този страшен дъжд, те пръскаха нападателите и проникваха като огнени свредели в черепите им. Оловният огън правеше на решето окаяните нападатели.

Разнесоха се покъртителни вопли, и най-смелите, и най-страхливите побягнаха безредно, захвърляйки гредата върху труповете, и преддверието за втори път опустя.

Всички погледи се устремиха към върха на църквата. Пред тях се разкри необикновена гледка. На най-горната галерия, по-високо от централната розетка, гореше буен огън, чиито пламъци се възвисяваха между двете камбанарии, обкръжени с вихър искри — огромни, буйни и яростни пламъци, късове от които излитаха заедно с пушека, носени от вятъра. Под огъня, под тъмната балюстрада с изрязани огнени три-листници, двата капчука, две чудовищни уста, бълваха безспир огнения дъжд, чиито сребристи струи се открояваха на тъмната долна част на фасадата. Приближавайки се до земята, двете струи разтопено олово се разширяваха като снопове, подобно водата, която шурти из многобройните дупчици на лейка. Над пламъците се възвисяваха огромните кули с рязко откроени стени — едната съвсем черна, другата кървавочервена, — още по-високи с гигантските сенки, които хвърляха чак до небето. Безбройните им скулптурни фигури на дяволи и дракони бяха придобили зловещо изражение. Те бяха сякаш оживели под треперливите отблясъци на огъня. Хилеха се змейове, лаеха капчуци чудовища, саламандри раздухваха жаравата, кихаха дракони, задавени от дима. А между тези чудовища, разбудени от каменния си сън, от свистящия огън и необичайния шум, имаше едно, което се движеше и минаваше от време на време, пред пламтящата клада като прилеп пред свещ.

Без съмнение този невиждан фар щеше да разбуди дори дърваря по далечните хълмове на Бисетър и щеше да го изплаши с огромните колебливи сенки на кулите на „Света Богородица“, играещи по храсталаците.

Сред ужасените скитници настъпи тишина. Долавяха се само тревожните, викове на монасите, затворени в манастира, по-неспокойни от залостени в горяща конюшня коне, беглото изскърцване на някой бързо отворен и още по-бързо затворен прозорец, трополенето в съседните къщи и в Отел Дийо, свистенето на вятъра в пламъците, предсмъртното хъркане на умиращите, пращенето на оловния дъжд по паважа.

Главатарите на скитниците се оттеглиха на съвещание под входа на дома Гондьолорие. Седнал на един крайпътен камък, египетският херцог наблюдаваше със суеверен страх фантастичната клада, горяща на двеста стъпки височина. Клопен Труйфу хапеше гневно юмруци…

— Невъзможно е да влезем! — измърмори той.

— Древна църква вълшебница! — прошепна старият циганин Матиас Юнгади Спикали.

— Кълна се в папските мустаци! — обади се посивял пройдоха, бивш войник. — Тези църковни капчуци храчат олово много по-добре от лектурските бойници!

— Виждате ли оня демон, който час по час минава пред огъня? — извика египетският херцог.

— Бога ми — каза Клопен, — това е проклетият звънар Квазимодо!

Циганинът поклати отрицателно глава.

— Аз пък ви казвам, че това е злият дух Сабнак, великият маркиз, демонът на укрепленията. Той прилича на въоръжен войник и има лъвска глава. Понякога язди отвратителен кон. Превръща хората в камъни и построява с тях кули. Има на свое разположение петдесет легиона. Точно той е. Познавам го. Понякога носи хубава златна роба, ушита по турска мода.

— Къде е Белвин дьо л’Етоал? — попита Клопен.

— Той умря — отвърна една скитница. Андри льо Руж се смееше като ненормален.

— „Света Богородица“ отваря работа на Отел Дийо!

— Няма ли начин да издъним тази врата? — извика кралят на тюните и тропна с крак.

Египетският херцог му показа печално двете струи кипящо олово, които продължаваха да браздят черната фасада като две дълги фосфорни хурки.

— Има случаи, когато църкви се защищават сами! — забеляза той с въздишка. — Преди четиридесет години „Света София“ в Константинопол три пъти едно след друго събаряла полумесеца на Мохамед, като разтърсвала кубетата си, които й служат вместо глави. Гийом Парижки, който построи „Света Богородица“, беше магьосник.

— Нима ще си отидем така безславно като просяци от друмищата? — запита Клопен. — И ще оставим тук нашата сестра, за да бъде обесена утре от тия вълци, облечени в раса?

— И ризницата, където има злато с коли! — добави един скитник, чието име за съжаление не знаем.

— Кълна се в брадата на Мохамед! — извика Труйфу.

— Да се опитаме още веднъж — поде същият скитник. Матиас Юнгади поклати глава.

— Няма да успеем да влезем през вратата. Трябва да намерим слабото място на тази въоръжена вълшебница. Някоя дупка, тайна вратичка, малка пролука.

— Кой ще дойде с мене? — попита Клопен. — Аз се връщам при църквата. Ами къде се дяна малкият студент Жеан, който беше тъй добре въоръжен?

— Трябва да е мъртъв — отвърна някой. — Не се чува смехът му.

Кралят на тюните смръщи вежди.

— Жалко. Той имаше смело сърце под железните си дрънкулки. Ами метр Пиер Гренгоар?

— Капитан Клопен — каза Андри льо Руж. — той се измъкна още преди да стигнем до Понт о Шанж.

Клопен тропна гневно с крак.

— Мътната да го отвлече! Навря ни тука, а ни заряза в разгара на борбата! Малодушен дърдорко! Празна кратуна!

— Капитан Клопен — извика Андри льо Руж, който гледаше към улица Парви. — Ето го малкия студент!

— Да бъде благословен Плутон! — възкликна Клопен. — Но какво влачи, дявол да го вземе, след себе си?

Беше действително Жеан, който тичаше, спъван от тежките военни доспехи и дългата сабя, влачена дръзко по паважа, задъхан като мравка, натоварена с двадесет пъти по-дълга от нея сламка.

— Победа! Те Deum! — крещеше студентът. — Ето стълбата на разтоварачите от пристанището Сен Ландри.

Клопен се приближи до него.

— Какво си намислил, хлапе? За какъв дявол мъкнеш тази стълба?

— Взех я — отвърна Жеан задъхан. — Знаех къде я държат. Под навеса на къщата на лейтенанта. Там има една девойка, моя позната, която ме счита хубав като Купидон. Използувах я, за да взема стълбата, и сега тя е моя, кълна се в Мохамед! Горкото момиче, дойде да ми отвори по риза!

— Добре де — каза Клопен, — но за какво ти е притрябвала стълбата?

Жеан го погледна лукаво и самонадеяно и защрака с пръсти като с кастанети. Той беше великолепен в този момент. Тежък шлем от петнадесети век украсяваше главата му, един от тия шлемове, които плашеха врага с фантастичните си гребени. На него стърчаха десет железни човки, така че Жеан можеше да оспорва на Несторовия кораб от „Илиадата“ страшния епитет δεχέμβολορ^[1].

— Какво мисля да правя ли, височайши кралю на тюните? Виждате ли редицата статуи с идиотски лица ей там над трите портала?

— Виждам. И какво?

— Това е галерията на френските крале.

— Че какво от това? — недоумяваше Клопен.

— Почакайте де! В края на тази галерия има една врата, която се затваря само с лост. Качвам се със стълбата и съм в църквата.

— Хей, хлапе! Дай да се кача пръв!

— А, не, другарю! Стълбата си е моя. Но елате, вие ще се качите втори.

— Да те удуши Велзевул! — извика ядосан Клопен. — Аз не желая да бъда втори.

— Тогава потърси си стълба, Клопен!

И Жеан се затича през площада, като влачеше стълбата и викаше:

— След мене, юнаци!

За миг стълбата бе изправена и подпряна на балюстрадата над един от страничните портали. С високи, радостни възгласи скитниците се втурнаха в подножието и, за да се покатерят по нея. Но Жеан защити правото си и стъпи пръв на сгъналата й. Изкачването беше продължително. Днес галерията на френските крале се издига на около шестдесет стъпки над паважа. Единадесетте стъпала на площадката пред входа я възвисяваха още повече по онова време. Жеан се изкачваше бавно, доста затруднен от тежкото въоръжение, държейки с една ръка стълбата, а с другата — лъка си. Когато стигна до средата на стълбата, той хвърли тежък поглед на злочестите мъртви скитници, с които бе отрупано преддверието.

— Уви! Тази грамада трупове е достойна за петата песен на „Илиада“! — каза той, без да прекъсне изкачването. Скитниците го следваха. На всяко стъпало по един. Тази огъваща се в мрака линия от бронирани гърбове напомняше змия със стоманени люспи, пълзяща към църквата. Застаналият начело Жеан, който свиреше с уста, допълваше илюзията.

Студентът стигна най-сетне до перилата на галерията и ги прекрачи чевръсто под одобрителните възгласи на цялата скитническа сбирщина. Овладял крепостта, той нададе ликуващ вик, но мигом млъкна вкаменен. Бе съзрял зад една кралска статуя искрящото око на затаения в тъмнината Квазимодо.

Преди някой друг от обсаждащите да може да стъпи в галерията, страшният гръбльо се озова с един скок до стълбата, сграбчи безмълвно двата пръта с мощните си ръце, повдигна ги леко, отдалечи ги от стената, разклати сред тревожни викове дългата огъваща се стълба, отрупана от горе до долу със скитници, и изведнъж със свръхчовешка сила изтърси живия грозд върху площада. Настъпи мигновение, в което и най-твърдите изтръпнаха. Отметната назад, стълбата се задържа за миг права, олюля се, сякаш се колебаеше, после описа страхотна дъга с радиус осемдесет стъпки и се строполи върху паветата ведно с човешкия си товар, подобно подвижен мост, чиито вериги са се скъсали внезапно. Чу се гръмогласно проклятие, после всичко притихна и няколко злочести осакатени се измъкнаха, пълзейки изпод купчината мъртъвци.

Вопли на болка и гняв смениха раздаващите се до преди малко победоносни викове. Квазимодо наблюдаваше. Той приличаше с дългите си коси на древен крал, гледащ зрелище от прозореца си.

Жеан Фроло изпадна в критично положение. Той бе сам в галерията с ужасния звънар, отделен от другарите си с отвесна стена, висока осемдесет стъпки. Докато Квазимодо си играеше със стълбата, Жеан бе изтичал до тайната вратичка, която смяташе отворена. Уви! Влизайки в галерията, глухият я бе затворил след себе си. Тогава младежът се скри зад един каменен крал, сдържайки дъх, вперил уплашен поглед в уродливия звънар, като човек, ухажващ жената на пазач на менажерия, който отива някоя вечер на любовна среща, но сбърква стената при изкачването си и се озовава внезапно лице с лице с бяла мечка.

В първия миг гърбавият като че ли не го забеляза. Но след малко той обърна глава и се изправи рязко. Беше съзрял студента.

Жеан се приготви за жестоко стълкновение, но глухият не помръдна. Той само стоеше обърнат към него и го гледаше.

— Охо! — каза Жеан. — Защо ме гледаш така печално с единственото си око?

Докато казваше това, младият обесник опъваше скришом лъка си.

— Квазимодо! — извика му той. — Аз ще променя прякора ти! Отсега нататък ще те наричат Слепия.

Той отпусна тетивата. Перестата стрела профуча и се заби в лявата ръка на Квазимодо. Гърбавият се трогна толкова, колкото би се развълнувал мраморният крал Фарамонд, ако някой го бе одраскал. Той посегна към стрелата, измъкна я от ръката си и я счупи невъзмутимо върху коляното си. После хвърли, или по-право, пусна на земята двете парчета. Жеан нема̀ време да се прицели втори път. След като счупи стрелата, Квазимодо въздъхна шумно, скочи като скакалец и се хвърли върху студента, чиято броня се сплеска до стената.

Тогава в полумрака, при колебливата светлина на факлите, се разигра ужасяваща сцена.

Квазимодо улови с лявата си ръка двете ръце на Жеан, който дори не се съпротивляваше, защото разбираше отлично, че е загубен. С дясната си ръка глухият смъкна една след друга, без да промълви нито дума, всички части на въоръжението му: сабята, кинжалите, шлема, бронята, наръкавниците. Зловещо бавно. Той приличаше на маймуна, която чисти орех. Квазимодо хвърляше в краката си парче по парче желязната черупка на студента. Когато Жеан се видя обезоръжен, разсъблечен, безпомощен и гол в страшните ръце, той не се опита да каже каквото и да било на глухия, но се ухили безочливо в лицето му и запя с безстрашното безгрижие на шестнадесетгодишен хлапак популярната по онова време песничка:

Облечен е добре

градът Камбре.

Обра го Марафен…

Той не можа да довърши. Квазимодо стъпи на парапета на галерията, хванал само с една ръка студента за краката, и го завъртя като прашка над бездната. После нещо изпращя, като че в стената се разби кокалена кутия. Крехкото тяло полетя надолу и се закачи на една трета от пътя си за някаква издадена скулптура. То беше вече бездушен труп, който увисна, превит на две, с празен череп и изпотрошени ребра.

Скитниците изреваха ужасени.

— Отмъщение! — извика Клопен.

— Да грабим! — отвърна множеството. — На пристъп! На пристъп!

Вдигна се неистов вой на всички езици, наречия и жаргони. Смъртта на злочестия младеж разпали дива ярост сред тълпата. Обзе я срам и гняв, че тъй дълго стои в бездействие пред църквата, защищавана от един нищо и никакъв гръбльо. Тя намери в ожесточението си стълби, запали нови факли и само след няколко минути Квазимодо видя с ужас как целият страхотен мравуняк запълзя от всички страни в пристъп срещу „Света Богородица“. Който нямаше стълба, си служеше с възлесто въже, който нямаше въже, се катереше по издатините на скулптурите. Увисваха на дрипите си, заловени един за друг. Никаква възможност да се удържат тези прииждащи разярени лица. Свирепите нападатели пламтяха от гняв, по тъмните им чела струеше пот, очите им мятаха мълнии. Техните разкривени, уродливи силуети обсаждаха Квазимодо. Като че ли някоя друга църква бе изпратила на пристъп срещу „Света Богородица“ своите горгони, песове, лами, демони, най-фантастичните си изваяни фигури. Слой от живи чудовища върху каменните чудовища по фасадата.

Междувременно на площада заблестяха хиляди факли. Хаотично примесеното множество, досега тънещо в мрак, бе заляно внезапно от обилна светлина. Площадът пред църквата искреше и озаряваше с отблясъците си небето. Кладата, запалена на горната площадка, все още гореше и огряваше надалеч града. Огромният силует на кулите се издигаше високо над покривите на Париж и се открояваше черен и застрашителен на светлия фон.

Градът сякаш се беше разтревожил. Камбанен звън отекваше в далечината. Скитниците проклинаха, ревяха, задъхваха се и се катереха, а Квазимодо, безпомощен срещу толкова врагове, изтръпнал от страх за египтянката, виждайки разярените лица все по-близо до галерията, където стоеше, кършеше отчаяно ръце и молеше небето да стори чудо.