Виктор Юго
Парижката Света Богородица (45)

I. БЪЛНУВАНЕ

Клод Фроло не беше вече в църквата, когато приемният му син разкъса така решително гибелната примка, която нещастният архидякон бе затегнал около циганката и около самия себе си. Той се прибра в ризницата, смъкна от себе си стихара, расото и епитрахила, хвърли ги в ръцете на учудения клисар, измъкна се през тайната вратичка на манастира, заповяда на един лодкар от Терена да го прекара на левия бряг на Сена и потъна в стръмните улички на Университета, без да знае сам къде отива, срещайки на всяка крачка весели групи жени и мъже, които бързаха „да стигнат навреме“, за да не пропуснат обесването на вещицата. Блед, разстроен, по-смутен, по-сляп и по-подплашен от нощна птица, пусната сред бял ден и подгонена от орляк хлапетии, той бе загубил представа къде се намира, за какво мисли и дали не бълнува. Бързаше, крачеше машинално, тичаше наслуки по улиците, шмугвайки се ту з една, ту в друга, преследван от мисълта за Гревския площад, ужасното лобно място, което усещаше смътно зад себе си.

Заобиколи възвишението Сент Жонвиев и излезе най-сетне извън града през Порт Сей Виктор. Докато все още виждаше зад себе си кулите, извисяващи се над стените на Университета, и редките къщи на предградията, тоя продължаваше да тича. Когато най-сетне една неравност на почвата скри напълно от погледа му омразния Париж, когато сметна, че е вече на сто левги от него, в нивята, в пустошта, архидяконът се спря и му се стори, че може свободно да си поеме дъх.

Тогава го обзеха ужасни мисли. Той погледна ясно в себе си и изтръпна. Спомни си за злочестата девойка, която го бе погубила и която той на свой ред бе погубил. Хвърли блуждаеш поглед към двойния лъкатушен път, който съдбата им бе предопределила да изминат, докато се срещнат, сблъскат и смажат безмилостно един друг. Размисли се за безумието на вечните обети, за суетата на целомъдрието, науката, религията, добродетелта, за ненужността от бог. Отдаде се е ожесточена наслада на тези престъпни мисли к колкото по-дълбоко потъваше в тях, чувствуваше, че в гърдите му се надига сатанински кикот.

Дълбаейки така душата си, той разбра какво необятно място бе отредила в нея природата за плътските страсти и смехът му стана още по-горчив. Той разрови цялата затаена омраза и злост в душата си и се убеди с безпристрастното око на лекар, който изследва болник, че тази омраза и злост се дължаха само на извратена любов, че любовта, източник на всяка добродетел у човека, се изражда в нещо чудовищно в сърцето на свещеника и че мъж, устроен като него, се превръща в демон, ставайки свещеник. Тогава се разтресе от пъклен кикот и изведнъж побледня: прозря най-зловещата страна на гибелната си страст, на тази разяждаща, отровна, неукротима и пълна е ненавист любов, която доведе циганката до бесилото, а него — до ада. Тя — осъдена, той — навеки прокълнат.

И пак се разсмя, спомняйки си, че Феб е жив. Че въпреки всичко капитанът бе останал жив, беше весел и доволен, носеше още по-напета униформа и си имаше нова любима, която бе довел да гледа как ще обесят предишната. Смехът на свещеника етана още по-зловещ, когато размисли, че от всички хора, чиято смърт бе желал, само циганката, единственото създание, което той не мразеше, не можа да я избегне.

Тогава от капитана мисълта му се пренесе към тълпата и то замъчи нечувана ревност. Мина му мисъл те, че и тълпата, цялата тълпа бе видяла любимата му жена но риза, почти гола. Той закърши ръце, мислейки, че тази жена, чието тяло, зърнато в мрака само от него, бе то накарало да изпита неземно блаженство, бе изложена посред бял ден, посред пладне, пред цял народ, облечена като за сладострастна нощ. И заплака от ярост, че всичко най-съкровено в любовта му бе поругано, осквернено, разголено, опозорено навеки. Заплака от ярост, като си представи колко порочни погледи се бяха плъзгали под зле затворената риза, като си представи, че тази дивна девойка, тази девствена лилия, този съсъд на свян и неземно наслаждение, до който той не би се осмелил без трепет да допре устни, се бе превърнал едва ли не в публична гаванка, от която всичкият измет на Париж — крадци, просяци, слуги — бе черпил общо безсрамна, долна и извратена наслада.

А когато се опита да си представи какво щастие можеше да вкуси на земята, ако тя не бе циганка, а той — свещеник, ако Феб не бе съществувал и ако тя обикнеше него, когато си помисли, че и той би могъл да има спокоен и изпълнен с любов живот, че в този миг на земята има щастливи двойки, потънали в дълъг разговор под портокалови дръвчета, край брега на ручеи, пред залез слънце, в звездна нощ, и че ако бог бе пожелал, той можеше да бъде с нея една от тия благословени девойки, сърцето му изнемогна от сласт и отчаяние.

О, тя! Навсякъде тя! Тази страшна натрапчива мисъл се въртеше непрестанно, терзаеше го, гризеше мозъка му, разкъсваше душата му. Той не съжаляваше, не се разкайваше. Готов бе повторно да извърши това, което бе извършил. Предпочиташе да я види в ръцете на палача, отколкото в ръцете на Феб, но страдаше. Страдаше толкова жестоко, че скубеше от време на време кичури коса, за да види дали не е побелял.

В един миг, особено когато му хрумна, че може би точно в това време отвратителната верига, която бе видял тази сутрин, пристяга желязната си примка около крехката изящна шия, пот обля цялото му тяло.

След малко, надсмивайки се сатанински над самия себе си, той си представи едновременно Есмералда такава, каквато я бе видял първия път — игрива, безгрижна, весела, накичена, танцуваща, крилата, хармонична, и такава, каквато я видя последния ден — по риза, с въже на шията, пристъпваща бавно с босите си крака по грапавата стълба на бесилката. Той си представи така ясно тази двойна картина, че от гърдите му се изтръгна страхотен вопъл.

Докато този ураган на отчаяние бушуваше в душата му, като разтърсваше, изскубваше, превиваше и изкореняваше всичките й устои, той хвърли поглед на окръжаващата го природа. Няколко кокошки кълвяха в храсталаците до краката му, лъскави бръмбари пълзяха на слънце, сребристи облачета се гонеха в синьото небе над главата му, стрелата на абатството „Сен Виктор“ пресичаше с плочестия си обелиск закръглената линия на хълмовете на хоризонта, а мелничарят от могилата Кото наблюдаваше, свирейки с уста, въртящите се крила на мелницата си. Този деен, организиран, спокоен живот, въплътен в хиляди форми около него, му причини болка. И той пак се спусна да бяга.

Тича така през нивята чак до вечерта. Това бягство от природата, от живота, от него самия, от човека, от бога от всичко продължи целия ден. Понякога се хвърляше с лице към земята и скубеше с нокти младите житни класове. Понякога се спираше в някоя безлюдна селска улица и мислите му ставаха тъй непоносими, че улавяше с две ръце главата си и се мъчеше да я изтръгне от раменете си и да я разбие о камъните.

Когато слънцето почна да клони към заник, той повторно се вгледа в себе си и му се стори, че е почти обезумял. Вихърът, който вилнееше в съзнанието му от момента, когато загуби надежда и воля да спаси циганката, не бе оставил нито една здрава Мисъл, нито едно оцеляло понятие. Разумът му беше съвсем разнебитен. Само два образа се открояваха ясно: Есмералда и бесилката. Всичко останало тънеше в мрак. Свържеше ли тези две представи, те образуваха страшно съчетание и колкото повече съсредоточаваше върху тях последните останки на внимание и мисъл, на които все още беше годен, толкова по-ясно нарастваха те в някаква фантастична прогресия: едната — все по-чаровно хубава и лъчезарна, другата — все по-страхотна и по-страхотна. Така че в края на краищата Есмералда заприлича на звезда, а бесилката — на огромна костелива ръка.

Забележително е, че по време на цялото това мъчение нито веднъж не му мина сериозно мисълта за смърт. Нещастникът бе устроен така. Той държеше на живота. Може би действително съзираше ада зад него.

Денят гаснеше. Живото начало, което все още мъждукаше у него, го подкани да се върне. Той смяташе, че е далеч от Париж. Но когато се огледа, видя, че трябва само да заобиколи стената на Университета. Стрелата на „Сен Сюлпис“ и трите високи камбанарии на „Сен Жермен де Пре“ стърчаха вдясно над хоризонта. Той се запъти натам. Чу вика на стражата на абатството около зъбчатата ограда и свърна по пътеката между мелницата на манастира и болницата за прока-жени. След няколко минути излезе в края на Пре о Клер. Гази ливада се славеше с буйствата, които ставаха денонощно там. Това беше „хидрата“ на нещастните монаси от „Сен Жермен де Пре“, quod monachis Sancti-Germani pratensis hydra fiat, cleticis nova semper dissidiorum capita suscitantibus. Архидяконът се уплаши да не срещне някого. Той се боеше от всяко човешко лице. Избиколи Университета и предградието Сен Жермен, стараейки се да влезе в Града колкото се може по-късно. Мина покрай Пре о Клер, свърна по глуха пътека, която го делеше от Дийо-Ньоф, и стигна най-сетне до брега на реката. Там отец Клод намери един лодкар, който го прекара през Сена за няколко парижки дьоние и го свали та пустия бряг, където читателят срещна веднъж замечтания Гренгоар. Тази ивица земя се простираше отвъд кралските градини, успоредно с Островчето на превозвача на кравите.

Монотонното люшкане на лодката и шумът на водата притъпиха до известна степен болката на Клод. Когато лодкарят се отдалечи, той се спря като малоумен на чакълестия бряг, гледайки право пред себе си и възприемайки предметите през някаква увеличителна вибрираща мъгла, която преобразяваше всичко в странна фантасмагория. Често, омаломощен от голяма скръб, разсъдъкът изпада в подобни състояния.

Слънцето бе залязло зад високата кула Нел. Здрачаваше се. Небето побеля, водата на реката също. Левият бряг на Сена, в който той бе вперил поглед, тъмнееше между тези две бели петна, стесняваше се в далечината и се забиваше като черна стрела в забуления хоризонт. Брегът бе отрупан с къщи, чиито черни силуети се очертаваха смътно върху светлия фон на небето и водата. Тук-таме заблещукаха осветени прозорци като отвори на пещ. Този огромен черен обелиск, проснал се самотно между белия саван на небето и на реката, твърде широка на това място, порази Клод. Подобно впечатление сигурно би добил човек, ако легне по гръб в подножието на Страсбургската катедрала и се загледа в огромния й остър връх, врязан в здрача. Само че в нашия случай Клод беше на крака, а обелискът — легнал. И понеже водата, отразявайки небето, правеше още по-дълбока бездна под него, огромният нос изглеждаше също тъй дръзко устремен в празното пространство като стрела на катедрала. И впечатлението беше същото. То бе дори по-необикновено и по-дълбоко, защото действително напомняше Страсбургската катедрала, само че висока две левги. Нещо нечувано, исполинско, неизмерима сграда, каквато никое човешко око не е виждало. Вавилонска кула. Комините на къщите, назъбените стени, разновидните стрехи на покривите, островърхото абатство на августинците, кулата Нел — всички тия издатини, които нащърбваха профила на колосалния обелиск, засилваха илюзията и напомняха извивките на причудливи и пищни скулптури. В състоянието на халюцинация в което бе изпаднал, Клод помисли, че вижда с очите си камбанарията на преизподнята. Хилядните светлини, пръснати по цялата височина на страхотната кула, му се сториха отверстия на огромната вътрешна пещ, гласовете и шумът, които долитаха оттам — вопли и хъркания. Стана му страшно, той запуши уши с ръце, за да не чува, обърна се гърбом, за да не вижда, и се отдалечи с големи крачки от това ужасяващо видение.

Нещастникът обаче го носеше в себе си.

Когато тръгна по улиците, хората, с които се разминаваше пред осветените витрини на магазините, му се сториха призраци, сновящи безспир около него. Странен шум бучеше в ушите му. Необикновени образи смущаваха разсъдъка му. Той не различаваше нито къщите, нито улиците, нито колите, нито мъжете, нито жените, а виждаше само някакъв хаос от неопределени предмети, които се сливаха един с друг. На ъгъла на улица „Барийри“ имаше бакалничка с навес над вратата, украсен от всички страни според тогавашния обичай е тенекиени обръчи, на които висяха дървени свещи; вятърът ги блъскаше една о друга и те тракаха като кастанети. Клод си въобрази, че скелетите, провесени на Монфокон, произвеждат този шум, като се блъскат един в друг.

— О! — прошепна той. — Нощният вятър ги блъска един в друг и смесва звъна на веригите с тракането на костите им! Тя е вече може би там, между тях!

Съвсем зашеметен, той сам не знаеше къде отива. Направи още няколко крачки и се озова на моста Сен Мишел. Един прозорец в долния етаж на една къща бе осветен. Той се приближи. Надзърна през пукнатото стъкло в стаята, която събуди смътен спомен в паметта му. В зле осветената от мъждукаща лампа стая стоеше рус, румен младеж с весело лице, който се смееше високо и прегръщаше доста нескромно на-гиздена девойка. До лампата седеше старица, която предеше, пеейки с треперливия си глас. Когато младежът преставаш да се смее, откъси от песента на старицата долитаха до свещеника. Думите бяха непонятни и зловещи:

Грев, избухвай, Грев, във рев надуй гърди!

Бързай, бързай, хурко моя, изпреди

ти въжето здраво за палача,

който си подсвирква вън сред здрача.

Грев, избухвай, Грев, във рев надуй гърди!

 

Хубавото ми въже от здрав коноп!

Сейте, събирайте в полето сноп след сноп

все коноп, а не пшеница вече.

Да, крадецът алчен не отвлече

хубавото ми въже от здрав коноп!

 

Грев, гърди надувай, Грев, избухвай в лай!

За да видят уличницата накрай

на бесилката неумолима,

по прозорците очи ще има.

Грев, гърди надувай, Грев, избухвай в лай!

А младежът се смееше и галеше момата. Старицата беше Фалурдел, момата — някоя уличница, а момъкът — неговият брат Жеан.

Архидяконът не се отдръпна от стъклото. Не му ли бе все едно какво гледа?

Жеан се приближи до другия прозорец в дъното на стаята, отвори го, погледна към кея, където блестяха в далечината стотици осветени прозорци, и каза, затваряйки прозореца:

— Кълна се в душата си! Ето че е вече нощ. Гражданите запалват свещите си, а всеблагият отец — звездите си.

После Жеан пристъпи към уличницата, счупи бутилката, която бе оставена на масата, и възкликна:

— Нима е празна? Ах дявол да го вземе! А и кесията ми е празна! Изабо, моя мила, ще бъда доволен от Юпитер само когато превърне двете ви бели гърдички в две черни бутилки, от които ден и нощ да пия бонско вино!

Момата се разсмя на шегата, а Жеан излезе на улицата.

Отец Клод едва смогна да се просне по очи на земята, за да избегне срещата с брат си, който би могъл да го познае. За щастие улицата беше тъмна, пък и младежът бе пиян. Но все пак той забеляза легналия в калта архидякон.

— Охо! — каза Жеан. — И този трябва да е гулял днес! Той побутна с крак свещеника, който сдържаше дъха си.

— Мъртво пиян — поде Жеан. — Няма що, здравата се е натряскал. Пиявица, откъсната от бъчва. Отгоре на всичкото плешив! — добави той, като се наведе над него. — И съвсем стар! Fortunate senex!^[1]

Отдалечавайки се, младежът продължи да мърмори сам на себе си:

— Все пак разумът не е лошо нещо и моят брат архидяконът е много щастлив, че има и ум, и пари.

Архидяконът се изправи и се втурна, без да си поеме дъх, към „Света Богородица“, чиито огромни кули се извисяваха в нощта над къщите.

Когато пристигна задъхан на площада пред храма, той се сепна и отстъпи, не смеейки да вдигне очи към зловещото здание.

— О! — прошепна той. — Нима всичко това се случи тук тази сутрин?

Най-сетне дръзна да погледне църквата. Фасадата се чернееше. Небето зад нея искреше от звезди. Лунният сърп, откъснал се от хоризонта, се беше спрял в този миг върху дясната кула, кацнал като лъчезарна птица над черните трилистници на балюстрадата.

Вратата на манастира беше затворена, но архидяконът носеше винаги със себе си ключа от кулата, където се намираше лабораторията му. Той си отключи с него, за да влезе в църквата.

В храма цареше пещерен мрак и тишина. Той се досети по големите сенки, които се спускаха на широки дипли от всички страни, че траурните платна от тазсутрешната церемония още не бяха махнати. Големият сребърен кръст, обсипан със светли точици, блещукаше в мрака като Млечен път в гробовната нощ на катедралата. Над черните драперии се подаваха заострените върхове на високите тесни прозорци на олтара, чиито разноцветни стъкла, осветени от луната, бяха приели неопределените тонове на нощта — виолетово, бяло, синьо, — отсенките, които се наблюдават само върху лицата на мъртвите. Тези белезникави островърхи сводове се сториха на архидякона митри на прокълнати епископи. Той замижа, а когато отвори отново очи, доби чувството, че е обграден от бледи лица, които го гледаха.

Затича се из църквата. Стори му се, че тя се заклати, раздвижи, оживя, че всяка дебела колона се превърна в огромна лапа, която удря по земята с широкото си каменно стъпало, исполинската катедрала се превърна в баснословен слон, който дишаше тежко и пристъпваше с колони вместо крака, с кули вместо хобот и огромна черна драперия вместо покривало.

Трескавото състояние, или по-скоро безумието на Клод, стигнаха предела, когато външният свят става видим, осезаем, злокобен апокалипсис.

За миг изпита облекчение: спускайки се към страничните галерии, той зърна зад група колони слаба червеникава светлина. Изтича към нея като към звезда. Беше лампата зад желязната решетка, която осветяваше денонощно обществения молитвеник на „Света Богородица“. Той се хвърли жадно към свещената книга, надявайки се да почерпи в нея утеха или поне морална опора. Книгата бе отворена на следния пасаж от Йов, върху който се плъзна погледът на архидякона: „И един дух мина пред лицето ми, и чух леко дихание, и космите на кожата ми настръхнаха.“

Прочитайки тези зловещи думи, той изпита същото, което би изпитал слепец, ако се набоде на острия край на тоягата си, когато посегне да я вземе. Коленете му се огънаха, архидяконът рухна на плочите и в мисълта му изплува тази, която бе умряла през деня. Мозъкът му като че ли се изпълни с чудовищен дим — главата му се бе превърнала в адски комин.

Изглежда, че дълго бе лежал така, без да мисли за каквото и да било, сразен и безсилен под властта на демона. Най-сетне постепенно се съвзе и реши да потърси убежище в кулата до своя верен Квазимодо. Стана и понеже го беше страх, взе лампата от молитвеника, за да си свети. Това беше светотатство. Но в неговото състояние му се стори дреболия без значение.

Архидяконът изкачи бавно стълбата на кулата, обзет от дълбок ужас, който вероятно се предаваше и на редките минувачи пред църквата, учудени от загадъчната светлина на лампата му, пъплеща в този късен час от бойница на бойница по високата камбанария.

Изведнъж го лъхна хлад и той разбра, че се намира под входа на най-горната галерия. Въздухът беше студен. По небето се влачеха облаци, чиито големи бели талази преливаха едни над други, застъпвайки краищата си като зимен ледоход. Залуталият се сред тях лунен сърп приличаше на небесен кораб, заклещен сред небесните ледове.

Архидяконът сведе поглед и се загледа за миг през решетката на колонките, които съединяват двете кули, в замрежената от мъгла и дим далечина, в безмълвната гмеж на парижките покриви — островърхи, тесни, безчислени, притиснати един към друг като вълни на безбурно море в лятна нощ.

Луната лееше бледа светлина, под която небето и земята изглеждаха пепелявосиви.

В този момент часовникът на кулата възвиси крехкия си треперлив гласец. Полунощ. Свещеникът си спомни обедния час на изтеклия ден. Беше пак дванадесет часът.

— О! — каза си той полугласно. — Тя навярно е изстинала вече!

Внезапно духна вятър и загаси лампата му. Почти в същото време той видя на противоположния ъгъл на кулата една сянка, бял силует на жена. Свещеникът изтръпна. До жената стоеше малка козичка, чието блеене се сля с последния удар на часовника.

Той намери сили да погледне. Беше тя.

Бледа и мрачна, с разпилени по раменете коси както сутринта. Но без въже на шията и с развързани ръце. Беше свободна, мъртва.

Цяла облечена в бяло, с бял воал на главата.

Сянката пристъпваше бавно към него, обърнала взор към небето. Сатанинската коза вървеше подире й. Архидяконът имаше чувството, че се е превърнал в камък, че тялото му станало премного тежко, за да може да избяга. При всяка нейна стъпка напред той отстъпваше крачка назад; това беше най-многото, което можеше да стори. Така той се вмъкна под тъмния свод на стълбата. Вледеняваше го мисълта, че тя също може да влезе тук. Стореше ли това, сърцето му сигурно щеше да се пръсне от ужас.

Тя действително дойде до вратата на стълбището, спря за миг, взря се втренчено в мрака, без да види свещеника, и отмина. Стори му се по-висока, отколкото приживе. Луната прозираше през бялата й рокля. Той долови дишането й.

Когато видението отмина, архидяконът заслиза по стълбата също така бавно, както се бе движило то, считайки се призрак самият той, с блуждаещ поглед и настръхнали коси, стискащ угасналата лампа в ръка. И докато слизаше по спираловидните стъпала, нечий глас ехтеше в ушите му и повтаряше с кикот: „И един дух мина пред лицето ми, и чух леко дихание, и космите на кожата ми настръхнаха.“