Виктор Юго
Парижката Света Богородица (4)

II. ПИЕР ГРЕНГОАР

Обаче още докато произнасяше тържествената си реч, единодушното възхищение и доволство, предизвикани от костюма му, започнаха да се изпаряват от думите му. И когато стигна до злополучното заключение: „Щом негово преосвещенство кардиналът пристигне, веднага ще започнем“, гласът му се загуби в буря от дюдюкания.

— Започнете незабавно мистерията! Незабавно мистерията! — крещеше народът, а над всички гласове се извисяваше гласът на Жоанес де Молендино, който пронизваше общата глъч подобно пиколино на какофония в Ним.

— Започнете начаса! — дереше се студентът.

— Долу Юпитер и Бурбонският кардинал! — крещяха Робен Пуспен и другите кацнали по перваза учещи.

— Искаме нравоучителната пиеса! — повтаряше тълпата. — И то веднага! Никакво отлагане! Иначе чувал и въже и за комедиантите, и за кардинала!

Горкият Юпитер, уплашен, объркан, съвсем блед под пласта червило, изпусна гръмотевицата си, взе двувърхия си шлем в ръка и се закланя треперещ и заекващ:

— Негово преосвещ… пратениците… нейно височество Маргарита Фламандска…

Чудеше се какво да каже. Дълбоко в душата си той се опасяваше, че ще бъде обесен.

Обесен от простолюдието, ако чака кардинала, обесен от кардинала, ако не го чака. И от двете страни виждаше само пропаст — тоест бесило.

За щастие един непознат го измъкна от затруднението му и пое отговорността върху себе си.

Някакъв човек, който стоеше отвън оградата в свободното пространство около мраморната маса, незабелязан от никого, понеже поради диаметъра на колоната, на която се беше облегнал, не можеше да попадне в ничие зрително поле. Този непознат — висок, мършав, блед, възрус, млад още, макар и вече с набръчкано чело и страни, с блестящи очи и усмихнати устни, облечен в черна изтъркана и излъскана от дългото носене роба от серж, се приближи до мраморната маса и кимна на злочестия страдалец, който, изгубил ума и дума, не го забеляза.

Непознатият пристъпи крачка напред.

— Юпитер — повика го той, — драги Юпитер! Юпитер пак не го чу.

Тогава високият рус мъж загуби търпение и кресна, кажи-речи под носа му:

— Мишел Жиборн!

— Кой ме вика? — стресна се Юпитер като събуден от сън.

— Аз! — отвърна облечената в черно личност.

— А! — промълви Юпитер.

— Започнете незабавно! — нареди непознатият. — Задоволете народа. Аз се нагърбвам да смекча господин главния съдия, който пък ще успокои негово преосвещенство.

Юпитер си отдъхна.

— Уважаеми господа граждани! — извика той с пълно гърло към тълпата, която продължаваше да го освирква. — Ей сега ще започнем.

— Evoe, Юпитер! Plaudite, cives!^[1] — завикаха студентите. — Браво! Браво! — закрещя публиката. Раздадоха се оглушителни ръкопляскания. Юпитер се скри под килима, докато залата все още се тресеше от възторжени викове.

Междувременно непознатата личност, която като с магическа пръчка бе сменила „бурята със затишие“, за да си послужим с думите на стария ни любим Корней^[2], се отдръпна скромно в сянката на колоната и сигурно щеше да остане там невидима, неподвижна и безмълвна както досега, ако две девойки, застанали в първата редица на публиката, не я бяха измъкнали оттам. Разговорът на непознатия с Мишел Жиборн-Юпитер не беше минал незабелязано.

— Метр — повика го едната, правейки му знак да се приближи.

— Какво говорите, мила Лиенард — пошушна съседката й, хубавичка, сочна и празнично дръзка девойка. — Ами че той не е духовник, а мирянин. Не бива да му казваш метр, а месир.

— Месир — поправи се Лиенард. Непознатият се приближи до балюстрадата.

— Какво обичате, госпожици? — попита той любезно.

— Ах, нищо! — отвърна съвсем засрамена Лиенард, — Моята приятелка Жискет Жансиен иска да ви каже нещо.

— О, съвсем не! — промълви пламнала Жискет. — Лиенард ви нарече метр, а аз й обясних, че трябва да ви каже месир.

Двете девойки наведоха очи. Мъжът, който нямаше нищо против да завърже разговор, ги погледна усмихнат.

— И така, нищо ли нямате да ми кажете, госпожици?

— О, съвсем нищо! — отвърна Жискет.

— Нищо — добави и Лиенард.

Високият рус мъж понечи да се оттегли. Но двете любопитни девойки не искаха да изпуснат така лесно жертвата си.

— Месир — обърна се живо Жискет към него, устремена като отприщен яз или като внезапно одързостила се жена, — познавате ли войника, който ще играе ролята на Дева Мария в мистерията?

— Искате да кажете ролята на Юпитер? — попита непознатият.

— Разбира се! — възкликна Лиенард. — Ама че си глупава, Жискет! Значи вие познавате Юпитер?

— Мишел Жиборн ли? — отвърна непознатият. — Да, госпожице.

— Има знаменита брада! — каза Лиенард.

— Хубаво ли ще бъде това, дето сега ще го играят? — осведоми се плахо Жискет.

— Много хубаво, госпожице — отвърна непознатият без всякакво колебание.

— Какво точно ще бъде? — попита Лиенард.

— „Справедливата присъда на пресвета Дева Мария“ — нравоучителна пиеса, госпожици.

— А, това е вече нещо ново — забеляза Лиенард. Последва кратко мълчание. Непознатият го наруши.

— Това е съвсем нова нравоучителна пиеса, която не е играна още.

— Значи — намеси се Жискет, — не е същата, дето я дадоха преди две години, когато пристигна папският посланик и в която имаше три хубави моми, три…

— Сирени — подсказа й Лиенард.

— При това съвсем голи — добави младият мъж. Лиенард сведе свенливо очи. Жискет я погледна и стори същото. Мъжът продължи усмихнат:

— Забавно беше, вярно. Днес обаче ще се представя нравоучителна пиеса, написана специално за фламандската принцеса.

— Ами ще пеят ли пасторали? — попита Жискет.

— И таз добра! — отвърна непознатият. — В нравоучителна пиеса? Не бива да се смесват жанровете. Виж, ако беше комична пиеса, тогава би могло.

— Жалко — промълви Жискет, — тогава около фонтана Понсо имаше разни диваци, мъже и жени, които се биеха помежду си, кривяха се и пееха пасторали и забавни куплети.

— Това, което подхожда за папски посланик, не подхожда за принцеса — забеляза доста сухо непознатият.

— А около тях — поде Лиенард — се надпреварваха да свирят какви ли не медни инструменти и изпълняваха чудесни мелодии.

— А за разхлаждане на зрителите — добави Жискет — през трите чучура на фонтана бликаха вино, мляко и подсладено вино и всеки, който иска, можеше да пие.

— Малко по-надолу от Понсо — продължи Лиенард — в „Трините“ играеха, без да говорят, „Страдание господне“.

— Че как да не си спомням! — провикна се Жискет. — Исус Христос на кръста с двама разбойници отдясно и отляво.

Тук младите бъбрици, разгорещени от спомените, свързани с пристигането на папския посланик, започнаха да говорят в надпревара.

— А малко по-нататък при Порт о Пентър имаше други едни хора, много натруфени.

— А помниш ли оня ловец при фонтана Сент Иносан, който гонеше сърната сред оглушителен кучешки лай и ловджийски рогове?

— Ами дървеното скеле при парижката кланица, дето представляваше Диепската крепост?

— А помниш ли, Жискет, тъкмо когато посланикът мина, превзеха с пристъп крепостта и прерязаха гърлата на всички англичани.

— А при входа на Шатле какви хубави актьори имаше!

— Ами на Понт о Шанж, целия покрит с килими?

— А когато папският посланик мина, пуснаха над моста над двеста дузини какви ли не щеш птици. Колко беше хубаво, Лиенард!

— Днес ще бъде още по-хубаво — намеси се най-сетне събеседникът им, който ги слушаше с известна досада.

— Обещавате ли ни, че мистерията ще бъде хубава? — попита Жискет.

— Разбира се — отвърна той и добави малко наперено: — Аз съм авторът, госпожи.

— Наистина ли! — възкликнаха двете девойки смаяни.

— Наистина — отвърна поетът и се поизпъчи. — По-право ние сме двама: Жеан Маршан наряза дъските и скова скелето и другата дървения за театъра, а аз написах пиесата. Казвам се Пиер Гренгоар.

Едва ли авторът на „Сид“ би казал по-гордо: „Казвам се Пиер Корней.“

Нашите читатели са си дали може би сметка, че от момента, когато Юпитер се вмъкна под килима, до момента, когато авторът на новата нравоучителна пиеса разкри така неочаквано самоличността си пред наивно възхитените Жискет и Лиенард, бе изминало доста време. Но забележително нещо — цялата публика, така шумна само преди няколко минути, сега чакаше прилично, уповавайки се на думите на комедианта. Това доказва вечната истина, че най-доброто средство да накараш зрителите да чакат търпеливо е да ги увериш, че представлението ще започне незабавно. Жоанес обаче не спеше.

— Ехей! — провикна се внезапно той сред настъпилото след бурята спокойно очакване. — Юпитер, госпожа Дева Мария, проклети палячовци! Гаврите ли се с нас? Пиесата! Пиесата! Почвайте, да не почнем пак ние! Нямаше нужда от нищо друго.

На скелето прозвучаха алтови и басови инструменти, килимът се повдигна и четирима пъстро облечени и силно гримирани актьори се измъкнаха от клетката, покатериха се по стръмната театрална стълба и като се качиха на горната площадка, наредиха се в права линия пред публиката и се поклониха дълбоко. Оркестърът престана да свири. Мистерията започна.

— Четиримата актьори изчакаха да ги възнаградят щедро с ръкопляскания заради поклоните им и пристъпиха сред благоговейно мълчание към пролога, от който ние ще избавим читателите. Впрочем, както се случва и по наше време, публиката се занимаваше много повече с костюмите на актьорите, отколкото с репликите, които те декламираха. Пък и това беше напълно оправдано. Одеждите и на четиримата бяха наполовина жълти, наполовина бели и се отличаваха само по материята: първият носеше роба от златносребрист брокат, вторият — от коприна, третият — от вълна, а четвъртият — от памучно платно. Първият актьор държеше в ръката си сабя, вторият — два златни ключа, третият — везни, четвъртият — мотика. А в помощ на ленивите умове, които не биха могли да прозрат дълбокия смисъл на тия принадлежности, в долната част на робите можеха да се прочетат следните големи, извезани в черно букви: на златотканата — „Наричам се дворянство“, на копринената — „Наричам се духовенство“, на вълнената — „Наричам се търговско съсловие“, а на платнената — „Наричам се селячество“. Полът^[3] на двете мъжки алегорични фигури личеше ясно по късите роби и по островърхите шапки, докато женските алегорични фигури носеха по-дълги роби и бяха покрили главите си с качулки.

Само злонамерен слушател не би разбрал от поетичния пролог, че селячеството е омъжено за търговското съсловие, а духовенството — за дворянството, и че двете щастливи двойки притежават общо великолепен златен делфин^[4], който са решили да дадат на най-голямата хубавица. И те тръгнаха по света да търсят и да дирят тази хубавица и след като не харесали нито царицата на Голконда нито принцесата на Трапезунд, нито дъщерята на великия татарски хан, нито много други хубавици, селячеството, духовенството, дворянството и търговското съсловие дошли да си починат върху мраморната маса в съдебната палата и да изтърсят пред почтената аудитория толкова сентенции и максими, колкото се изразходват във факултета по литература по време на изпитите, както и всичките софизми, афоризми, дефиниции и реторични фигури, необходими за получаване на докторско звание.

Всичко това беше от красиво по-красиво.

И сред цялата тълпа, над която четирите алегорични фигури изливаха в надпревара талази от метафори, нямаше по-внимателно ухо, по-изтръпнало сърце, по-занесен поглед, по-протегната шия от погледа, ухото, шията и сърцето на автора, на поета, на славния Пиер Гренгоар, който малко преди това не беше устоял на удоволствието да каже името си на двете хубави момичета. Той се беше върнал до колоната на няколко крачки от тях и слушаше, гледаше и ликуваше. Благосклонните ръкопляскания, които посрещнаха началото на пролога, още кънтяха в душата му и той беше всецяло I потънал във възторжения унес, с който всеки автор следи как мислите му падат една след друга от устата на актьора в смълчаната обширна зала. Достойният Пиер Гренгоар!

Макар и с прискърбие обаче ще трябва да признаем, че първоначалното му въодушевление беше скоро помрачено. Гренгоар едва долепи устни до опияняващата чаша на радостта и триумфа и в нея се примеси една горчива капка.

Някакъв опърпан просяк, който не можа да събере милостиня, докато беше забутан сред тълпата, а и не успя, изглежда, да попълни недостига от джобовете на съседите си, си науми да се качи някъде по-нависоко, за да привлече погледите на милосърдието. По време на първите стихове на пролога той се покатери по гредите на почетната естрада чак до корниза, който стърчеше навън в долния край на парапета, и се настани там, предизвиквайки съжаление и интерес у множеството с дрипите си и с отвратителната рана, зинала на дясната му ръка. Иначе той седеше съвсем тихо.

Понеже той мълчеше, прологът щеше да продължи безпрепятствено и никакво по-осезаемо безредие нямаше да възникне, ако за нещастие студентът Жоанес не беше зърнал на високата колона просяка и номерата му. Младият обесник беше обзет от луд смях и без да се грижи, че прекъсва представлението и нарушава всеобщото мълчание, завика весело:

— Виж пък тоя кекльо къде наумил да проси!

Само онзи, който е хвърлял камък в блато с жаби или е гърмял с пушка по ято птици, може да си представи въздействието на тези неуместни думи върху внимателно заслушаната аудитория. Гренгоар изтръпна като разтърсен от електрически ток. Прологът увисна във въздуха, всички глави шумно се обърнаха към просяка, а той не само не се смути, но веднага съобрази, че този инцидент е удобен случай да изкара някой грош, затова затвори очи и захленчи жално:

— Подарете за бога!

— Охо! Я виж ти! Кълна се в душата си! — продължи Жоанес. — Ами че това е Клопен Труйфу. Хей, приятелю, какво ти пречеше раната на крака, че си я преместил на ръката?

При тези думи той хвърли с маймунска сръчност една дребна монета в мазната касторена шапка, която просякът подаваше с болната си ръка. Без да трепне, дрипльото прие и милостинята, и язвителната закачка и пак занарежда с плачлив глас:

— Подарете за бога!

Тази случка значително разсея публиката, а доста зрители начело с Робен Пуспен и всички учещи заръкопляскаха развеселени от странния импровизиран диалог между Жеан с неговия писклив глас и просяка с невъзмутимото си еднообразно мънкане.

Гренгоар беше страшно недоволен. Като се опомни от първоначалното си смайване, той се развика към четиримата актьори на сцената, без да благоволи дори да погледне презрително двамата смутители на тишината:

— Продължавайте! Продължавайте, дявол да ви вземе!

В този миг той усети, че някой го дърпа за дрехата, обърна се с досада и едва смогна да се усмихне. А трябваше да го стори. Жискет Жансиен беше провряла хубавата си ръка през парапета, стараейки се да привлече по този начин вниманието му.

— Господине — попита тя, — ще продължат ли?

— Разбира се — отвърна Гренгоар, засегнат от въпроса й.

— В такъв случай, месир — продължи тя, — ще бъдете ли така любезен да ми обясните…

— Какво ще кажат по-нататък ли? — прекъсна я Гренгоар. — Ето, слушайте.

— А, не! — каза Жискет. — Какво казаха досега. Гренгоар подскочи, като че ли го докоснаха по жива рана.

— Каква напаст е тази тъпа гъска! — процеди през зъби той.

От този момент Жискет падна в очите му.

Междувременно актьорите се бяха подчинили на подканванията му и публиката, като видя, че те говорят отново, се заслуша, но пропусна не една красива мисъл в промеждутъка между двете части на внезапно прекъснатата пиеса. Гренгоар разсъждаваше горчиво върху всичко това. Все пак спокойствието постепенно се възстанови, студентът не се обаждаше, просякът се зае да брои монетите в шапката си и нравоучителната пиеса пак взе надмощие.

В действителност тя беше великолепно произведение, от което по наше мнение и днес би могло да се използува нещичко с известна преработка. Изложението — малко дълго и безсъдържателно, напълно в духа на литературните канони — беше просто и дълбоко в душата си Гренгоар се възхищаваше чистосърдечно на яснотата му. Както може би се досещате, четирите алегорични фигури се бяха малко уморили, след като бяха обиколили трите части на света, без да успеят да пласират прилично златния делфин. На това място бе вмъкната възхвала на чудната риба с безброй тънки намеци за младия годеник на Маргарита Фламандска, печален затворник по това време в замъка Амбоаз, който съвсем не подозираше, че селячеството, духовенството, дворянството и търговското съсловие бяха обиколили целия свят заради него. Та гореспоменатият делфин беше млад, хубав, силен и главно — нали това е разковничето на всички кралски добродетели! — беше син на френския лъв. Аз намирам тази смела метафора прекрасна. Не вярвам в подобен ден на алегории и епиталамии в чест на краля театралната естествена история да се смущава от обстоятелството, че делфинът е син на лъв! Точно тия редки и пиндаровски смешения са доказателство за възторга на поета. И все пак, ако си позволим да бъдем малко по-критични, трябва да отбележим, че поетът би могъл спокойно да развие тази чудна мисъл не непременно в двеста стиха! Вярно е обаче, че според нарежданията на парижкия прево мистерията трябваше да трае от пладне до четири часа и през това време, тъй или иначе, беше необходимо да се декламира нещо. Впрочем публиката слушаше търпеливо.

Внезапно, точно в разгара на препирнята между търговското съсловие и дворянството, в момента, когато селячеството произнасяше великолепния стих:

В горите не живее

животно по-победно,

вратата на почетната естрада, която досега беше тъй ненавременно затворена, се отвори още по-ненавременно и гръмкият глас на вратаря извести без предисловие:

— Негово преосвещенство монсеньор Бурбонският кардинал!