Виктор Юго
Парижката Света Богородица (37)

VII. МОНАХЪТ ПРИВИДЕНИЕ

Прословутата кръчма „Евината ябълка“ се намираше в Университета, на ъгъла на улица „Рондел“ и улица „Батоние“. ОС ширна схлупена зала в приземния етаж със сводест таван, подпрян в средата с дебела дървена колона, боядисана в жълто. Навсякъде маси, лъскави калайдисани кани по стените, множество посетители, цял рояк леки жени, прозорец откъм улицата, лозница пред вратата, а над вратата — ябълка и жена, нарисувани върху ярка тенекия, ръждясала от дъжда, закачена на желязна пръчка, около която се люшкаше при всеки полъх на вятъра. Този ветропоказател, увиснал над паважа, беше фирмата.

Свечеряваше се. Кръстопътят тънеше в мрак. Кръчмата със запалените си свещи блещукаше отдалеч като ковашка пещ в тъмнината. През счупените прозорци долитаха пиянски викове, звън на чаши, ругатни, крамоли. Зад запотените от топлината стъкла се мяркаха смътно стотици лица. От време на време избухваше гръмък смях. Забързаните по работа минувачи отминаваха, без да погледнат шумната кръчма. Сегиз-тогиз само някое дрипаво хлапенце се повдигаше на пръсти до перваза на прозореца и подхвърляше в кръчмата старата подигравателна закачка, с която по онова време сподиряха пияниците: „В тръните пияните-заляните!“

Един мъж обаче се разхождаше невъзмутимо пред шумната кръчма, поглеждаше непрекъснато вътре и не се отдалечаваше нито крачка, подобен на часовой на пост. Широк плащ го закриваше чак до носа. Беше го купил преди малко от вехтошаря до „Евината ябълка“, за да се защити навярно от студа на мартенската вечер, а може би и за да скрие дрехите си. От време на време той се спираше пред мътното стъкло с оловна решетка, ослушваше се, надзърташе и тропаше с крака.

Най-сетне вратата на кръчмата се отвори. Той като че ли чакаше точно това. Излязоха двама гуляйджии. Светлината, струяща през отворената врата, озари за миг развеселените им лица. Мъжът с плаща се притаи под един вход от другата страна на улицата.

— Гръм и мълния! — възкликна единият от тях. — Скоро ще удари седем часът. А тогава имам среща.

— А пък аз ви казвам — изфъфли другият с надебелял език, — че не живея на улица „Неприлични думи“, indignus qui inter mala verba habitat^[1]. Моето жилище е на улица „Жан Пен Моле“, in vice Johannis-Pain Mollet. И ако твърдите противното, вие сте по-рогат и от носорог. Всекиму е известно, че който яхне мечка, не се бои вече от нищо, но вие, виждам, душите все към сладкото, също като Сен Жак дьо л’Опитал.

— Драги ми Жеан, вие сте пиян! — забеляза другият.

Пияният отвърна, залитайки:

— Приказвайте каквото щете, Феб, но доказано е, че Платон приличал в профил на ловджийско куче.

Читателят позна вече навярно нашите двама славни приятели, капитана и студента. Изглежда, че човекът, който ги дебнеше в тъмнината, също ги позна, защото той следваше бавно всички лъкатушения, които капитанът описваше заради младежа. По-закален пияч, Феб бе останал напълно трезв. Подслушвайки внимателно, мъжът с плаща долови изцяло следния интересен разговор:

— Кълна се в Бакхус! Постарайте се да вървите направо, господин бакалавър! Нали знаете, че трябва да ви оставя. Имам среща с една жена.

— Добре де! Оставете ме! Аз виждам звезди и огнени копия. А вие ми приличате на замъка Даммартен, който се пръсва от смях.

— Кълна се в брадавицата на баба ми, Жеан, стига сте дрънкали врели-некипели. Имате ли още пари?

— Господин ректор, никаква грешка няма, малката месарница, parva bucheria.

— Жеан, приятелю Жеан! Нали знаете, че съм определил среша на малката при моста Сен Мишел и че мога да я заведа само при Фалурдел, сводницата, която живее до моста. Трябва да й платя за стаята. Тази дърта мошеница с побелели мустаци няма да ми я даде на доверие. Жеан! Милост! Нима изпихме цялата кесия на кюрето? Не ви ли е останал нито един парижки дьоние?

— Съзнанието за добре прекараните часове е справедлива и сладка подправка за яденето.

— Ах, ненаситен търбух! Край на дрънканиците! Кажете, дяволе Жеан, останала ли ви е още някоя монета? Дайте, пусто да остане, иначе ще ви претършувам, макар и да сте прокажен като Йов и крастав като Цезар!

— Господине, улица „Галиаш“ излиза от едната страна на улица „Верьори“, а от другата на улица „Тисьорандьори“.

— Е да, драги ми Жеан, точно така, улица „Галиаш“, отлично. Но, за бога, елате на себе си! Трябва ми едно парижко су, и то не след седем часа.

Когато плъхът почне котки да яде,

градът Арас пред краля чело ще сведе:

и необятното море когато

замръзне и се вледени сред лято.

ще видите върху леда, прострян пред вас,

че ще излязат всички от Арас завчас.

— Ах ти, студент антихрист! Дано те удушат с червата на майка ти! — извика Феб и блъсна грубо пияния студент, който се изхлузи край стената и се строполи меко върху паважа на Филип-Август. С остатък от братско състрадание, което никога не напуща пияниците, Феб изтърколи с крака си Жеан до една от „възглавниците за бедните“, които провидението винаги държи на разположение край всички улични камъни в Париж и които богаташите наричат презрително „купчина смет“. Капитанът настани главата на Жеан върху една полегата купчина кочани от зелки и хлапакът тутакси захърка с великолепен бас. Все още ядосан, капитанът избъбри на горкия заспал учещ:

— Ти си виновен, ако дяволът те отнесе с колата си!

И той се отдалечи.

Човекът с плаща, който продължаваше да го следи, се спря за миг над легналия студент, като че раздвоен и нерешителен. После въздъхна дълбоко и тръгна по следите на капитана.

И ние като тях ще оставим Жеан да спи под благосклонния поглед на звездите и ще тръгнем подире им, ако читателят няма нищо против.

Когато излезе на улица „Сент Андре дез-Арк“, капитан Феб забеляза, че някой върви подире му. Извивайки случайно поглед, той видя някаква сянка, която се местеше зад него по стените. Той се спря и сянката спря. Той тръгна отново и тя тръгна след него. Това не го разтревожи особено много. „Какво от това — каза си. — Нямам нито грош!“

Пред фасадата на колежа Отьон Феб се спря. Той бе започнал в този колеж учението си и по стар шегаджийски ученически навик не можеше да мине пред сградата, без да нанесе на статуята на кардинал Пиер Бертран, изваяна вдясно от портала, оскърблението, от което тъй горчиво се оплаква Приап в сатирата на Хораций: „Olim truncus eram ficulnus.“^[2] Капитанът правеше това с такова настървение, че надписът: „Eduensis episcopus“^[3] — се беше почти заличил. Той се спря прочее пред статуята като друг път. Улицата беше съвсем безлюдна. Докато пристягаше презрамките си, обърнал лице към вятъра, Феб видя, че сянката се приближава бавно към него, толкова бавно, че той успя да забележи, че е с плащ и с шапка. Като се приближи до него, тя се спря и застина неподвижно, по-неподвижно от статуята на кардинал Бертран. Но очите й, пълни с неопределена светлина, каквато нощем излъчват котешките зеници, бяха устремени към Феб. Капитанът беше смел и съвсем не би се уплашил от крадец с кама в ръка. Но тази движеща се статуя, този вкаменен човек вледени кръвта му. Тогава из града се носеха слухове за някакъв монах привидение, който бродел нощем из парижките улици. Той смътно си припомни тези истории. Остана няколко минути вцепенен, после пръв наруши мълчанието, смеейки се пресилено.

— Господине, — обърна се той към сянката, ако — сте крадец, както предполагам, вие ми напомняте рибар, попаднал на орехова черупка. Аз съм потомък на разорено семейство, драги. Отбийте се по-добре встрани. В параклиса на този колеж се съхранява едно парче от Христовия кръст, обковано в сребро.

Ръката на сянката се подаде изпод плаща и се вкопчи в китката на Феб като нокти на орел. В същото време сянката заговори:

— Капитан Феб дьо Шатопер!

— Как, дявол да го вземе! Вие знаете името ми? — промълви Феб.

— Зная не само името ви — поде мъжът с плаща с гробовен глас. — Зная също, че тази вечер имате любовна среща.

— Да — отвърна смаян Феб.

— В седем часа.

— След четвърт час.

— У Фалурдел.

— Точно там.

— Сводницата при моста Сен Мишел.

— Да, моста на архангел Михаил, както го наричат в молитвите.

— Нечестивецо! — измърмори призракът. — С една жена, нали?

— Confiteor.^[4]

— Която се казва…

— Смералда, — отвърна Феб весело.

Безгрижието му се бе възвърнало постепенно.

При това име призракът стисна яростно ръката на Феб.

— Капитан Феб дьо Шатопер, лъжеш!

Ако някой би могъл да види в този миг пламналото лице на капитана, буйния му скок назад, с който се изкопчи от клещите, които го държаха, гордия жест, с който посегна към дръжката на шпагата си, и мрачната неподвижност на човека с плаща пред неговия гняв, би се уплашил страшно. Сцената напомняше двубоя на Дон Жуан със статуята.

— Христос и сатаната са ми свидетели! Такива думи рядко стигат до ухото на един Шатопер! Не би се осмелил да ги повториш!

— Лъжеш — повтори студено сянката.

Капитанът скръцна със зъби. Той забрави в този миг всички суеверия, призраци, монаси привидения. Виждаше само мъжа и чуваше оскърблението му.

— А, така ли! — процеди той със задавен от ярост глас, измъкна шпагата, си и извика, заеквайки, защото човек се разтреперва не само от страх, но и от гняв:

— Тук! Незабавно! Хайде! Извадете сабята си! Ще се лее кръв на паважа!

Другият обаче не помръдна. Когато видя, че противникът му застава в отбранително положение и се готви да го нападне, той промълви:

— Капитан Феб, вие забравяте срещата си. — И в гласа му трепна горчива нотка.

Гневът на хора от рода на Феб прилича на кипнала супа с мляко, която спада от капка студена вода. Тези няколко думи бяха достатъчни, за да накарат Феб да отпусне сабята, която святкаше в ръката му.

— Капитане — продължи непознатият, — утре, другиден, след един месец след десет години ще ме намерите готов да ви прережа гърлото. Но идете най-напред на срещата си.

— Вярно — каза Феб, който сякаш търсеше начин да капитулира пред самия себе си, — приятно е да срещнеш в уговорения час и шпага, и жена, но не виждам защо трябва да пропусна едното заради другото, когато бих могъл да имам и двете.

И той пъхна шпагата си в ножницата.

— Идете на срещата си — продължи непознатият.

Господине — каза с леко смущение Феб — много ви благодаря за вашата любезност. Наистина и утре ще имаме време да направим илици и петелки на адамовите си костюми. Признателен съм ви, че ми давате възможност да прекарам още четвърт приятен час. Аз смятах да ви поваля във вадата и пак да стигна навреме при хубавицата, още повече, че е благовъзпитано да накараме жените да ни почакат при подобен случай. Но вие ми направихте впечатление на смелчага и е по-сигурно да отложим дуела за утре. Аз отивам впрочем на срещата си. Както знаете, тя е за седем часа. — при тези думи Феб се почеса по ухото — Ах, дявол да го вземе! Как забравих! Та аз нямам нито едно су, за да платя наема за бордея, а старата сводница ще го иска в предплата. Няма доверие в мен.

— Ето ви пари.

При тези думи Феб се почеса по ухото. — Ах, дявол да го вземе! Как забравих! Та аз нямам нито едно су, за да платя наема за бордея, а старата сводница ще го иска в предплата. Няма доверие в мене.

— Ето ви пари.

Феб усети студената ръка на непознатия, която плъзна в неговата голяма монета. Той не можа да се въздържи и я взе, като стисна ледената десница.

— Справедливи боже! — възкликна той. — Вие сте славно момче!

— Едно условие — каза мъжът. — Докажете ми, че вие имате право и че аз греша. Скрийте ме в някой ъгъл, откъдето да мога да видя, че жената е действително тази, чието име произнесохте.

— О, защо не! — отвърна Феб. — Ще взема стаята на света Марта, Вие ще можете да гледате колкото си искате от съседната „кучешка колибка“.

— Тогава да вървим — предложи призракът.

— На ваше разположение — каза капитанът — Не зная дали вие не сте самият дявол, но нека, бъдем добри приятели тази вечер. Утре ще се разплатя с вас — и със сабя, и с пари.

Те тръгнаха бързо. След няколко минути шумът на реката ги подсети, че са на моста Сен Мишел, отрупан по онова време с къщи.

— Ще въведа най-напред вас — каза Феб на спътника си. — После ще отида да доведа хубавицата, която навярно ме чака до Малкия Шатле.

Непознатият не отвърна, нищо, Откакто вървяха един до друг, той не бе промълвил нито дума. Феб се сиря пред една ниска врата и почука припряно. През цепнатините на вратата се появи светлина.

— Кой е? — извика фъфлещ глас.

— Кълна се в тялото господне! В главата господня! В червата господни! — закрещя капитанът.

Вратата се отвори тутакси и пред очите на двамата мъже застана старица със старовремска лампа в ръка. Треперливи и двете. Бабичката беше превита на две и облечена в парцали. Главата й с малки очички под дрипавата забрадка се тресеше. Старицата бе цялата набръчкана — лицето, ръцете, шията. Устните й бяха хлътнали навътре, около устата й стърчаха кичури бели косми — същинска котешка муцуна. Вътрешността на бордея беше също така разкапана, както и собственицата му. Избелени с тебешир стени, черни греди на тавана, порутено огнище, паяжини по всички ъгли, куп разклатени маси и базкраки столчета по средата, едно мръсно дете, въргалящо се в пепелта, а в дъното — дървена стълба, която завършваше с капак на тавана. Когато се вмъкна в бърлогата, тайнственият спътник на Феб вдигна плаща си чак до очите. Междувременно капитанът, продължавайки да ругае като сарацин, побърза „да разиграе на слънце златното екю“, както казва нашият дивен Рение.

— Дайте ми стаята на света Марта — каза той.

Старицата започна да го ласкае като монсеньор и прибра екюто в едно чекмедже. Това беше монетата, която мъжът с черното наметало бе дал на Феб. Когато бабичката се обърна, рошавото дрипаво момченце се приближи чевръсто до чекмеджето, взе оттам екюто и сложи на негово място едно сухо листо, което откъсна от купчината съчки.

Старицата направи знак на двамата благородници — както ги нарече тя — да я последват и се качи по стълбата пред тях. Когато стигна до горния етаж, тя сложи лампата си върху един сандък и Феб, свикнал с разположението на къщата, отвори една врата, която водеше в тъмното килерче.

— Влезте тук, драги — каза той на другаря си. Човекът с плаща се подчини, без да отвърне нито дума.

Вратата хлопна зад него. Той чу, че Феб я затвори с резето и миг след това слезе със старицата по стълбата. Светлината изчезна.