Виктор Юго
Парижката Света Богородица (35)

V. ДВАМА МЪЖЕ В ЧЕРНО

Влезлият носеше черна роба и имаше навъсено лице. Изключително мрачното облекло и изражение на новодошлия поразиха от пръв поглед нашия приятел Жеан, който, както можете да очаквате, се беше разположил така в своя ъгъл, че да може да вижда и да чува всичко на воля. И все пак от лицето на тоста лъхаше някаква благост, но по-скоро котешка или съдийска, сладникава благост. Той беше посивял, набръчкан и наближаваше шестдесетте. Премигваше с очи, веждите му бяха бели, устните — отпуснати, ръцете — големи. Когато Жеан разбра, че посетителят беше по всяка вероятност най-многото лекар или съдия, чийто нос бе много далеч от устата — признак на глупост, — гой се дръпна в ъгъла си, отчаян, че ще трябва да прекара кой знае колко време в такова неудобно положение и в толкова скучна компания.

Архидяконът дори не стана да посрещне посетителя. Той му направи знак да седне на едно столче до вратата и като помълча известно време, сякаш продължаваше някакво започнато по-рано размишление, каза с леко покровителствен тон:

— Здравейте, метр Жак!

— Здравейте, метр! — отвърна мъжът в черно.

В двата начина, по който бе произнесена думата „метр“ — от единия „метр Жак“, а от другия — „метр“, личеше разликата, която съществува между „монсеньор“ и „господин“, между „domine“ и „domne“. Явно беше, че се срещаха учител и ученик.

— Е какво — поде архидяконът след ново мълчание, което метр Жак не се осмели да наруши, — успешни ли са заниманията ви?

— Уви, учителю — каза другият с тъжна усмивка, — само духам. Пепел колкото искам, но нито искрица злато.

Отец Клод махна нетърпеливо с ръка.

— Не ви питам за това, метр Жак Шармолю, а за процеса срещу вашия магьосник. Не ми ли бяхте казали, че се наричал Марк Сьонен, ковчежник в сметната палата? Признава ли, че е правел магии? Какъв е резултатът от разпита?

— Уви, никакъв — отвърна метр Жак все със същата тъжна усмивка. — Още не можем да се похвалим. Този човек е същински камък. Ще го сварим жив на Марше о Порсо, преди да ни е казал каквото и да било. Но ние все пак не пестим средствата, за да изтръгнем истината. Той е вече цял разглобен. Пуснали сме в ход всички мерки или както се изразява старият смешник Плавт:

Advorsum stimulos, laminas, crucesque, compedesque.

Nervos, catenas, carceres, numellas, pedicas, boias^[1], но нищо не помага. Ужасен човек. Страшно ме озадачава.

— Не намерихте ли нещо ново в дома му?

— Да — отвърна метр Жак, бръквайки в кесията си, — намерихме този пергамент. Върху него има разни думи, от които не разбираме нищо, макар че господин криминалният прокурор Филип Льолие знае малко еврейски още от делото срещу евреите от улица Кантерстен в Брюксел.

Докато казваше това, метр Жак развиваше пергаментовия свитък.

— Дайте ми го — каза архидяконът и хвърли поглед на ръкописа. — Чисто магьосничество, метр Жак! — възкликна той. — Емен-етан е викът на нощните вампири, когато пристигат на дяволското сборище. „Per ipsum, et cum ipso, et in ipso“^[2] е заклинанието, чрез което се отпраща обратно дяволът в ада. „Нах, pax, max!“^[3] пък е медицинска формула против ухапванията от бясно куче. Метр Жак, вие сте кралски прокурор в духовния съд. Този пергамент е чудовищен!

— Ще то подложим повторно на разпит. Ето какво намерихме още в дома на Марк Сьонен — добави метр Жак, като бръкна повторно в кесията си.

Беше стъкленица от рода на тия, които отрупваха пещта на отец Клод.

— А! — възкликна той. — Алхимическа реторта! — Ще ви призная — поде с плаха и неловка усмивка метр Жак, — че я опитах върху пещта, но получих същия резултат, както и с моята.

Архидяконът разгледа внимателно съда.

— Какво ли е написал на своята колба? „Ох! Ох!“ Та с тези думи се гонят бълхите! Вашият Марк Сьонен е невежа! Разбира се, че не можете да получите злато с това гърне! Можете най-много да то сложите под леглото си лете!

— Понеже говорим за грешки — каза кралският прокурор, аз току-що проучих долния портал, преди да се кача. Сигурен ли сте, ваше преподобие, че откъм Отел Дийо е изобразено началото на физическите изследвания, а измежду седемте голи фигури в краката на света Богородица тази, която има крила на петите, представлява Меркурий.

— Да — отвърна свещеникът. — Опостен Нифо твърди това. Този италиански учен е имал при себе си един брадат дявол, от когото научавал всичко. Впрочем ние ще слезем и аз ще ви обясня всичко върху самия текст.

— Благодаря ви, учителю — каза Шармолю, кланяйки се до земята. — А, добре, че се сетих, кога ще ви бъде угодно да задържа малката магьосница?

— Коя магьосница?

— Ами че циганката, която танцува всеки ден на площада пред църквата въпреки забраната на духовния съд! Тя има някаква обладана о i дявола коза с дяволски рога, която чете, пише и разбира от математика като Пикатрикс. Само тя е достатъчна, за да избесим всички цигани. Процесът е готов. Няма да се проточи, можете да бъдете сигурен. Бога ми, хубаво създание е гази циганка! Най-хубавите черни очи! Два египетски диаманта! Кога да започнем!

Архидяконът побледня страшно.

Ще ви кажа кога — смотолеви той неразбрано. После добави с известно усилие: — Занимавайте се засега с Марк Сьонен.

— Бъдете спокоен — усмихна се Шармолю. — Щом се върна, ще заповядам да го привържат отново на коженото легло. Но той е опасен човек. Дори Пиера Торторю се изморява с него, макар че ръцете му са по-големи и от моите. Както казва нашият славен Плавт: „… Nudus, vinctus, centum pondo, es quando pendes per pedes,“^[4] Разпитване върху скрипеца. Това е най-хубавият ни уред. Ще го подложим и на него.

Отец Клод беше потънал сякаш в мрачен размисъл. Той се обърна към Шармолю:

— Метр Пиера… тоест, метр Жак, занимавайте се с Марк Сьонеи!

Но да, да отец Клод. Горкият човек! Ще има да пати като Мюмол! Но как му е хрумнало да ходи на дяволското сборище! Ковчежник от сметната палата! Ами че той трябваше да знае закона на Карл Велики: „Stryga vel masca“^[5] Колкото до малката Смералда, както я наричат, ще чакам заповедите ви. А като минем под портала, ще ми обясните също какво означава градинарят на фреската при входа на църквата. Не е ли Сеячът? Е, учителю, за какво мислите?

Углъбен в мислите си, отец Клод не го слушаше. Следвайки посоката на тм леда му, Шармолю видя, че той бе спрян на голямата паяжина, която премрежваше прозорчето. В този момент една заблудена муха, търсеща мартенското слънце, се блъсна в мрежата и се заплете в нея. Когато паяжината се разклати, огромният паяк напусна централната си позиция, озова се с един скок до мухата и я обви с двете си предни пипала, докато отвратителният му хобот се впиваше в главата й.

— Бедната муха! — промълви кралският прокурор на духовния съд и посегна с ръка да я спаси.

Архидяконът се сепна и дръпна ръката му с конвулсивно движение!

— Метр Жак! Не се бъркайте в работата на съдбата! — извика той.

Прокурорът се обърна уплашено. Стори му се, че железни щипци уловиха ръката му. Погледът на свещеника, помътнен, пламтящ, бе втренчен неотлъчно в зловещо вкопчилия се в мухата паяк.

— О, да — продължи свещеникът с глух глас, който сякаш идваше от дълбините на душата му. — Това символизира всичко! Тя лети, тя е весела, тя се е родила съвсем наскоро. Тя търси пролетта, простора, свободата. Но ето че се блъсва в съдбоносната розетка и излиза паякът, отвратителният паяк. Бедна танцьорко! Клетата предопределена мушица! Метр Жак, не се бъркайте! Такава е волята на съдбата! Уви! Клод, ти си паякът. Но ти си и мухата, Клод! Ти летеше към наука, светлина, ти летеше към слънцето, ти имаше само един копнеж — да излезеш на открито, в светлината на вечната истина. Но когато се спусна към ослепителния прозорец, който води отвъд, в света на светлината, на разума и на науката, ти, сляпа муха, безумен учен, не видя тънката паяжина, опъната от съдбата между светлината и тебе, ти се навря стремглаво в нея, а сега се бъхтиш със счупена глава и изтръгнати криле между железните пипала на съдбата. Метр Жак, метр Жак, не пречете на паяка!

— Няма да го докосна, уверявам ви — каза Шармолю, без да разбира каквото ида било. — Но пуснете ме, учителю, моля ви се! Ръката ви е като клещи.

Архидяконът не го чуваше.

— О, безумецо! — продължи той, без да сваля очи от прозорчето. — Дори ако разкъсаш тази страшна мрежа с жалките си крила, нима вярваш, че ще можеш да стигнеш светлината? Уви! Как ще прекосиш стъклото, което е отвъд нея, как ще прекосиш тази призрачна пречка, тази кристална стена, по-твърда от пиринч, тази преграда, която отделя всички философии от истината? О, суета на науката! Колко мъдреци летят отдалеч, за да разбият челата си в нея! Колко системи се сблъскват една връз друга и бръмчат пред това всевечно стъкло!

Той млъкна. Последните мисли, които неусетно го отвлякоха от него самия и го обърнаха към науката, му подействуваха сякаш успокоително. Жак Шармолю го върна към действителността със следния въпрос:

— И така, учителю, кога ще дойдете да ми помогнете да добия злато? Нямам търпение вече.

Архидяконът поклати глава с горчива усмивка.

— Метр Жак, четете Мишел Пселюс, „Dialogus de epergia et operatione daemonum“^[6] Това, което правим, не е съвсем невинно.

— По-тихо, учителю, и аз се страхувам, че е така. Но няма как, необходима е и малко херметика, когато си само кралски прокурор в духовен съд и получаваш едва тридесет турецки екю годишно. Само че да говорим по-тихо.

В този момент откъм пещта се чу шум от дъвчене, който неспокойното ухо на Шармолю долови тутакси.

— Какво е това? — попита той.

Беше студентът. Отегчен и изтръпнал в скривалището си, той бе успял да открие една суха кора и парче мухлясало сирене и започна да яде, без много да му мисли, за разтуха и от глад. Той беше много гладен и шумното му дъвчене и апетитно мляскане разтревожи прокурора.

— Моята котка — каза живо архидяконът. — Навярно се гощава с някоя мишка.

Това обяснение задоволи Шармолю.

— Правилно, учителю — каза той с почтителна усмивка, — всички големи философи са имали по някое любимо животно. Знаете какво е казал Сервиус: „Nulus enim locus sine genio est“.^[7]

Междувременно Клод, който се опасяваше от някоя нова лудория на Жеан, припомни на достопочтения си ученик, че трябва да разгледат заедно няколко фигури от портала, и двамата излязоха от килията за голямо облекчение на хлапака, който беше започнал да се безпокои сериозно да не би брадата му да се отпечати на коляното му.