Виктор Юго
Парижката Света Богородица (34)

IV. ΆΝΑΓΚΗ

През една прекрасна утрин на същия този месец март, мисля, че беше в събота, на 29, празника на свети Йосташ, нашият млад приятел студентът Жеан Фроло Мелницата забеляза, обличайки се, че тесните му къси панталони, в които стоеше кесията му, не издаваха никакъв металически звън. — Бедна моя кесийо! — възкликна той, като я измъкна от джоба си. — Нима е възможно? Нито грош! Колко жестоко са те изкормили заровете, халбите бира и Венера! Как само си се сбръчкала, сплескала и увиснала! Приличаш на гръд на фурия. Кажете ми, месер Цицерон и месер Сенека, чиито изкорубени съчинения се валят по пода, за какво ми служи, че зная по-добре от кой да е началник на Монетния двор или от кой да е евреин от Понт о Шанж, че едно златно екю с корона струва тридесет и пет унции и по двадесет и пет су и осем парижки дьоние и че едно екю със сърп струва тридесет и шест унции и по двадесет и шест су и шест турецки дьоние, щом нямам дори един презрян лиар, за да го заложа на дюшеш? О, консуле Цицерон! Човек не може да се спаси от подобна беда с перифрази, нито с „quemadmodum“ и „Verum enim vero“.^[1]

Той се облече в мрачно настроение. Докато връзваше връзките на обувките си, хрумна му една спасителна мисъл, която той отблъсна отначало. Тя обаче се върна повторно и Жеан облече наопаки жилетката си — очевиден признак на силна душевна борба. Най-сетне младежът пухна енергично шапката си о земята и извика:

— Толкова по-зле! Да става каквото ще! Ще отида при брат ми! Ще си докарам някое конско, но все ще изкарам и някое екю.

И той навлече набързо рубашката си с подплатени ръкави, вдигна шапката си от земята и излезе, изпълнен с отчаяна решителност.

Спусна се по улица Ла Арп към Града. Когато мина край улица Ла Юшет, миризмата на прекрасните шишчета, които се печаха постоянно там, погъделичка обонятелния му апарат и той хвърли запленен поглед към гигантската скара, която бе изтръгнала от францисканеца Калатаджироне следното патетично възклицание: „Veramente queste rotisserie sono cosa stupenda.“^[2]. Но Жеан нямаше пари за закуска и мина с дълбока въздишка под портала на Малкия Шатле — огромен двоен трилистник от дебели кули, който охраняваше входа на Града.

Той не се спря дори за да замери според обичая с камък статуята на Перине Льбклер, който бе предал Париж на англичаните по времето на Шарл VI; неговата изкаляна статуя, със смазано от камъните лице, изкупваше вече три века това престъпление, изложена като на вечен позорен стълб при ъгъла на улиците Ла Арп и Люси.

Жеан Мелницата прекоси малкия мост, пресече улица Ньов Сент Жонвиев и се озова пред „Парижката света Богородица“. Тогава пак го обзе нерешителност и той се заразхожда пред статуята на господин Льогри, повтаряйки си неспокойно: „Конското е едно на ръка, но екюто я падне, я не!“

Той спря един клисар, който излизаше от манастира.

— Къде е господин жозаският архидякон?

— Мисля, че е в своята килийка в кулата — отвърна клисарят, — и не ви съветвам да го безпокоите, освен ако идвате от името на папата или краля.

— По дяволите! Ето прекрасен случай да видя прословутата килия с магиите!

Жеан плесна радостно с ръце.

Това съображение го накара да се реши. Той се вмъкна смело през малката тъмна вратичка и се заизкачва по витлообразната стълба на свети Жил, която води към горните етажи на кулата. „Кълна се в пресветата Дева! — казваше си той, качвайки се. — Най-сетне ще я видя! Тази килия, която брат ми крие като срамните части на тялото си, трябва да е много интересна. Казват, че палел адски огън и варял над него своя философски камък. Бога ми! Пет пари не давам аз за неговия философски камък и бих предпочел да намеря на печката му омлет от великденски яйца със сланина, отколкото най-големия философски камък на света!“

Като стигна до галерията с колонките, той си отдъхна за миг и изпсува безконечната стълба, като призова върху нея милиони коли дяволи, после пак се заизкачва по тесния вход на северната кула, днес забранен за посетители. Малко след като отмина клетката на камбаните, той стигна до тясна площадка, образувана от една странична ниша. Под свода се виждаше ниска островърха врата. Една бойница, пробита в отсрещната стена на стълбата, му даде възможност да разгледа огромната ключалка и тежката желязна обкова. Хората, които биха се интересували да видят днес тази врата, ще я разпознаят по издълбания с бели букви надпис в тъмната стена: Обожавам Корали. 1823 година. Подписал Южен. Думата подписал също фигурира в текста.

— Уф! — въздъхна студентът. — Навярно е тук.

Ключът беше в ключалката. Жеан стоеше до вратата. Той я бутна лекичко и пъхна глава в отвора.

Навярно читателят е прелиствал великолепните репродукции на Рембранд, този Шекспир на живописта. Между забележителните му гравюри има по специално един офорт, който представлява, както се предполага, доктор Фауст и който човек не може да съзерцава, без да изпадне в захлас. Мрачна килия. В средата — маса, отрупана с отвратителни предмети — черепи глобуси, реторти, компаси, пергаменти, покрити с йероглифи. Пред масата, — докторът, загърнат в широката си мантия, с нахлупена до вежди кожена шапка. Вижда се само горната част на тялото му. Той се е приповдигнал от огромното си кресло, опрял юмруци на масата, и наблюдава с любопитство и ужас големия светъл кръг от магически букви, който блести като слънчев спектър върху стената в дъното на тъмната стая. Това кабалистическо слънце сякаш трепти пред погледа и изпълва бледата килия с тайнствения си блясък. Зловещо и възхитително!

Когато Жеан се осмели да надзърне през открехнатата врата, той видя нещо подобно на килията на доктор Фауст. Също такова мрачно и едва осветено скривалище. Голямо кресло и голяма маса, пергели, реторти, закачени на тавана животински скелети, глобус, търкалящ се на пода, конски черепи и стъкленици, в които проблясваха златни пластинки, мъртвешки черепи, поставени върху пергаментова хартия, изпъстрена с геометрични фигури и странни букви, големи свитъци ръкописи, струпани небрежно, без капка жал за препънатите им чупливи ъгли, с една дума, цялата смет на науката. Прах и паяжини царяха над тази бъркотия. Липсваха-само кръгът със сияйни букви и възторженият доктор, съзерцаващ лъчезарното видение, както орелът се любува на слънцето.

 

Но килията не беше празна. Един мъж бе седнал в креслото, наведен над масата. Понеже беше обърнат гърбом към вратата, Жеан виждаше само раменете и тила му. Той лесно позна обаче плешивата глава, върху която природата беше очертала една постоянна тонзура, като че бе пожелала да дамгоса с видим символ неудържимото свещеническо призвание на архидякона.

 

И така Жеан позна брат си. Но вратата се бе открехнала тъй тихо, че отец Клод не усети присъствието му. Любопитният учещ се възползува от случая, за да разгледа на воля килията. Вдясно от креслото, под прозорчето имаше широка пещ, която Жеан не беше забелязал отначало. Лъчът, проникващ през прозорчето, минаваше през кръгла паяжина, чиято розетка бе изтъкана изящно в рамката на остросводесттата ниша. Насекомото архитект стоеше неподвижно в центъра и наподобяваше оста на това колело от дантела. Върху пещта бяха струпани в безпорядък какви ли не вази, глинени съдове, двугърли реторти, колби с въглен. Жеан забеляза с въздишка, че нямаше и следа от тиган.

 

„Бива си я тази кухненска батарея!“ — помисли си той.

Впрочем в пещта не гореше огън и както изглежда, отдавна не бе палено. В единия й ъгъл бе захвърлена и като че забравена прашна стъклена маска, която Жеан различи между алхимическите прибори; тя служеше навярно за предпазване на лицето на архидякона, когато получаваше някое опасно вещество. Встрани от нея се въргаляше също много прашно духало, на чиято връхна дъсчица беше написан с медни инкрустирани букви следният девиз: „Spira, spera.“^[3]

По стените, според обичая на херметиците, бяха също написани множество девизи. Едни с мастило, други издълбани с металическо острие. Готически, еврейски, гръцки и римски букви бяха размесени безразборно, надписите се застъпваха наслуки, като по-пресните заличаваха по-предишните, преплитаха се едни други като вейки на храсти, като копия по време на схватка. Тук действително се сблъскваха доста безредно всички философии, всички блянове, всички човешки мъдрости. Тук-таме някоя мисъл се открояваше като знаме сред копия. В повечето случаи това бяха кратки латински или гръцки девизи, лаконични и изразителни, много разпространени в средните векове: „Unde? Inde?“^[4] „Homo homini mosetrum“^[5] „Astra, castra, nomen, numen“^[6], „Μέγα βιβλίου μέγα κακόν“^[7] „Sapere aude“^[8], „Flat ubi vut“^[9] и пр. Понякога се виждаше само една дума, лишена привидно от какъвто и да било смисъл — Άναγκοφαγία^[10], която включваше може би горчив намек за монашеския режим. Понякога пък проста максима от духовната дисциплина, изложена в хекзаметър: „Coelestem dominum, terrestrem dicito domnum“^[11]. На места се срещаха и драскулки на еврейски, но Жеан, не особено силен дори по гръцки, не разбираше нищо. Всичко това бе примесено със звезди, с фигури на хора и животни и взаимно пресичащи се триъгълници, които немалко допринасяха за приликата на тази изподраскана стена с лист хартия, върху който маймуна е шарила с натопено в мастило перо.

Общият вид на стаичката впрочем оставяше впечатление на изоставеност и занемареност. По лошото състояние на съдовете можеше да се предположи, че собственикът им отдавна се е откъснал от тия опити заради други занимания. А междувременно, наведен над обширния ръкопис, украсен със странни рисунки, собственикът, като че ли се тормозеше от някаква мисъл, коя го натрапчиво прекъсваше разсъжденията му. Така поне заключи Жеан, чувайки от време на време замислените му възклицания на непоправим мечтател, кой го бълнува гласно.

— Да, Ману твърди това, а и Зороастър е учел същото: че Слънцето се ражда от огъня, а Луната — от Слънцето. Огънят е душата на вселената. Неговите безкрайни атоми се изливат и струят безспирно над света на безконечни потоци. В пресечните точки на тези потоци в небето избликва светлина. В пресечните им точки на Земята се образува злато. Светлината и златото са едно и също нещо. Огън в конкретно състояние. Разликата от видимо до осезаемо, от течно състояние до твърдо, на едно и също вещество е все едно водна пара и лед, нищо повече. Това не са мечти, това е основният закон на природата. Но как да се направи достояние на науката тайната на този основен закон? Как? Нима светлината, която залива ръката ми, е злато? Нима тези същите атоми, разширени по силата на друг закон, трябва само да се свият по силата на друг закон! Как може да се постигне това? Някои смятат, че трябва да заровят слънчевия лъч в земята. Авероес, да, Авероес е заровил един слънчев лъч в светилището на корона под първата колона отляво на голямата джамия в Кордова. Но едва след осем хиляди години ще може да се отвори скривалището и да се провери дали опитът е бил успешен.

— Дявол да го вземе! — каза си Жеан. — Доста има да почакаш за едно екю!

— Други смятали — продължи замислено архидяконът. — че е по-добре да се извърши същият опит с лъч от Сириус. Но получаването на един такъв съвсем чист лъч е много трудно поради едновременната радиация на другите звезди, чиито лъчи се смесват с неговите. Фламел смята, че е по-просто да се работи със земния огън. Фламел! Какво пророческо име! Feamma!^[12] Да, огънят. Това е всичко. Диамантът се крие във вьглена, а златото — в огъня. Но как да се извлече от него? Мажистри твърди, че съществуват женски имена, тъй нежно и загадъчно чаровни, че е достатъчно да се произнесат по време на опита… Да прочетем какво казва по този въпрос Ману: „Там, където жените са на почит, боговете са доволни; там, където жените са презрени, боговете не чуват молитвите. Устата на жената е вечно непорочна. Тя е текуща вода, слънчев лъч. Името на жената трябва да звучи приятно, нежно, неземно. Да завършва с дълги гласни, да прилича на благословия.“ Да, мъдрецът има право, вярно, Мария, София, Есмерал… Проклятие, все тази мисъл!

И той затвори буйно книгата.

После прокара ръка по челото си, сякаш за да отпъди натрапчивата мисъл. Взе от масата един гвоздей и едно чукче, чиято дръжка беше интересно изпъстрена с кабалистични знаци.

— От известно време всичките ми опити се провалят — промълви той с горчива усмивка. — Преследва ме една идея фикс, която опустошава мозъка ми и го гори като нажежено желязо. Не можах да открия дори тайната на Касиодор, чиято лампа горяла без масло и без фитил. А това е толкова просто!

— Да има да вземаш! — измърмори Жеан.

— Една жалка мисъл — продължи свещеникът — е достатъчна, за да ни направи безпомощни и безразсъдни. О, колко би ми се подигравала Клод Лернел, която нито за миг не е могла да отклони Никола Фламел от неговите велики занимания. Възможно ли е? Аз държа в ръката си магическото чукче на Зекиеле. Всеки път, когато, усамотен в килията си, страшният равин удрял с чукчето си върху този гвоздей, осъденият от него враг, където и да се намирал, макар й на две хиляди левги от него, потъвал цял лакът навътре в земята и тя го разкъсвала. Самият френски крал само защото, без да иска, се блъснал една вечер във вратата на вълшебника, потънал до колене в парижкия паваж. Това е станало преди не повече от три века. Е добре. Аз притежавам чука и гвоздея, но в моите ръце те са толкова страшни, колкото дървен чук в ръцете на ковач! Липсва ми вълшебната дума, която Зекиеле произнасял, удряйки върху гвоздея.

„Дребна работа“ — помисли си Жеан.

— Хайде да се опитам пак — поде живо архидяконът. — Ако успея, ще видя синя искра върху главичката на гвоздея. Емен-етан! Емен-етан! Не е това. Сижеани! Сижеани! Нека този гвоздей отвори гроба на човека, който се нарича Феб!… Проклятие! Все същата, вечно същата мисъл!

И той запрати гневно чука. После така тежко се отпусна върху креслото и върху масата, че Жеан не можеше да го види зад облегалото. Известно време виждаше само конвулсивно сгърчения му юмрук върху една книга. Изведнъж отец Клод стана, взе един пергел и издълба върху стената с главни букви следната гръцка дума:

 

ΆΝΑΓΚΗ

 

„Брат ми е полудял — каза си Жеан. — По-просто щеше да бъде да напише Fatum. Не всички са длъжни да знаят гръцки.“

Архидяконът седна отново в креслото си и подпря на дланите си натежалото си и пламтящо чело, като че ли беше болен.

Студентът гледаше изненадан брат си. Той, който разкриваше свободно душата си и съблюдаваше само един-единствен закон — природните си влечения, позволявайки на страстите си да се стичат по естествения им наклон, той, у когото изворът на силните чувства беше вечно пресъхнал, защото всеки ден водите му изтичаха щедро по нови вади, не знаеше с каква ярост бушува и клокочи морето на човешките страсти, когато няма никакъв излаз, не можеше да си представи как то се препълва, надига, прелива, как дълбае сърцето, как се разразява в скрити стонове и безмълвни гърчове, преди да пробие дигите и да залее бреговете си. Суровата и ледена броня на Клод Фроло, хладно строгата му и недосегаемо добродетелна външност винаги бяха мамили Жеан. Веселият учещ никога не се бе замислял колко кипяща, бушуваща и дълбока лава се крие под заснеженото чело на Етна.

Не ни е известно дали той тутакси съзна това, но колкото и да беше лекомислен, Жеан си даде сметка, че бе видял нещо, което не трябваше да види, че бе изненадал душата на брат си разголена в най-съкровените й дълбини и че Клод не биваше да узнае това. Когато архидяконът отново изпадна в предишната си неподвижност, Жеан измъкна тихо глава и затрополи шумно зад вратата, като че ли току-що пристига и предупреждава за пристигането си.

— Влезте! — извика архидяконът от килията си. — Чаках ви. Нарочно оставих вратата отключена. Влезте, метр Жак.

Студентът влезе дръзко. Архидяконът трепна в креслото си: подобно посещение на подобно място очевидно му бе неприятно.

— Как? Вие ли сте, Жеан?

— Е, да. Пак гост, чието име почва с буквата „Ж“ — отвърна руменият, весел и безочлив студент.

Лицето на Клод придоби тутакси обичайното си строго изражение.

— Какво търсите тук?

— Братко отговори студентът, силейки се да придаде на лицето си прилично, скромно и будещо съжаление изражение, като въртеше невинно в ръце двурогата си шапка. — идвам да ви помоля за…

— Какво?

— За малко наставления, от каквито имам голяма нужда.

Жеан не се осмели да добави високо: „И за малко пари. От които имам още по-належаща нужда.“ Тази последна част от изречението остана недоизказана.

— Господине — отвърна му с леден, тон архидяконът. — аз съм недоволен от вас.

— Уви! — въздъхна младежът.

Отец Клод завъртя креслото си и загледа проницателно Жеан.

— Много се радвам, че ви виждам.

Това встъпление не предвещаваше нищо хубаво. Жеан се приготви за сериозно стълкновение.

— Жеан, всеки ден слушам оплаквания от вас. Какъв е този побой, в който сте контузили с тояги младия виконт Албер дьо Рамоншан?

— О! — отвърна Жеан. — Дребна работа! Един проклет паж, който се забавляваше да пръска е кал учениците, като подкарваше в галоп коня си точно през локвите.

— Ами кой е този Майе Фаржел, чиято роба сте разкъсали? В молбата е казано: „Tunicam dechiraverunt“.

— Е, чудо голямо! Проста пелерина на учещ от Монте-по! Нищо повече!

— В оплакването се говори за tunicam, a не за cappettam. Знаете ли латински?

Жеан не отговори.

— Да — продължи свещеникът, поклащайки глава, — ето как изучават днес науките и литературата. Едва разбират латински, нямат понятие от сирийски и толкова мразят гръцки, че дори и най-образованите не се свенят да прескочат някоя гръцка дума, без да я прочетат казвайки: „Graecum est non legitur.“^[13]

Младежът вдигна дръзко поглед.

— Господин братко, приятно ли ще ви бъде, да прочета на хубав френски език тази гръцка дума, която е написана на стената?

— Коя дума!

— ΆΝΑΓΚΗ.

Лека руменина обагри жълтите страни на архидякона, като клъбце дим над вулкан, единствен външен признак за сътресенията в недрата на земята. Младежът почти не я забеляза.

— Добре, Жеан — смотолеви с усилие по-големият брат, — какво означава тази дума?

— СЪДБА.

Клод побледня отново, а ученикът продължи безгрижно:

— А пък онази дума отгоре, издълбана от същата ръка, Αναγχέια, означава порочност. Виждате, че не съм съвсем бос по гръцки.

Архидяконът не отвърна нищо. Този урок по гръцки го накара да се замисли. Малкият Жеан, който беше лукав като всяко разглезено дете, прецени, че моментът е много удобен, за да пусне в ход молбата си. Той започна с нежен глас:

— Добри ми братко, нима толкова малко ме обичате, че ми се сърдите за няколко плесници и юмруци, които съм раздал в честен бой на разни хлапетии и дребосъци quibusdam mormosetis? Виждате, братко Клод, че владея донякъде и латински.

Но цялото това гальовно лицемерие съвсем не оказа върху големия брат обичайното въздействие. Церберът не се помами по медената питка. Челото на архидякона си остана намръщено.

— Какво целиш с този разговор? — попита го сухо той.

— Е добре, ще ви кажа, какво пък! — отвърна храбро Жеан. — Имам нужда от пари.

При това безочливо признание лицето на архидякона придоби наставническо, бащинско изражение.

— Нали знаете, господин Жеан, че нашето имение Тиршап ни донася едва тридесет и девет ливри, единадесет су и шест парижки дьоние, като се съберат и арендата, и доходи от двадесетте и една къщи. Това наистина е много повече, отколкото по времето на братята Пакле, но все пак не е кой знае колко.

— Имам нужда от пари — каза твърдо Жеан.

— Известно ви е също, вярвам, и решението на духовния съд, че нашите двадесет и една къщи са владение на епархията и ние можем да ш откупим само като платим на преподобния епископ две позлатени сребърни марки на стойност шест парижки ливри. А аз още не съм успял да събера тия две марки. Отлично знаел е това, нали?

— Аз зная само, че имам нужда от пари — повтори за трети път Жеан.

— За какво ви са?

Този въпрос запали лъч надежда в очите на Жеан. Той стана пак гальовен кат коте.

— Знаете ли какво, драги братко, Клод, не бих се обърнал към вас е лоши намерения. Не става дума да се подвизавам из кръчмите с вашите унции и да се разхождам по парижките улици, наконтен в златоткани одежди, съпроводен от лакея си. cum meo laquasio. Не, братко, това е за едно добро дето.

— Какво е пък това добро дело — попита леко изненадан Клод.

— Двама мои приятели искат да купят пелени за бебето на една бедна вдовица от Одри. Акт на милосърдие. Ще трябват три флорина и аз също бих искал да участвувам.

— Как се казват тия ваши приятели?

— Пиер Трепача и Батист Птицедова.

— Хм! — промълви архидяконът. — Тия имена подхождат толкова на милосърдно дело, колкото стенобойна на олтар.

Явно е, че Жеан избра много зле имената на двамата си приятели. Той го разбра с голямо закъснение.

— И освен това — продължи прозорливо Клод. — нима една пелена може да струва три флорина? И при това за бебето на жена от Одри? Откога вдовиците от Одри почнаха да повиват бебетата си в пелени?

Жеан се опита да направи генерален пробив.

— Е добре де! Трябват ми пари, за да отида тази вечер при Изабо Тиери във Вал д’Амур!

— Жалък развратник! — провикна се свещеникът.

— Αναγνεία — заяви Жеан.

Този цитат, който студентът зае не без известно лукавство от стената на килията, оказа странно въздействие върху свещеника. Той прехапа устни и гневът му се смени с червенина.

— Идете си — каза той на Жеан. — очаквам някого.

Студентът направи последен опит.

— Братко Клод, дайте ми поне един парижки дьоние, за да обядвам.

— Докъде стигнахте с декреталиите на Грациан? — попита отец Клод.

— Загубих записките си.

— Кой латински писател изучавате сега?

— Откраднаха ми съчиненията на Хораций.

— Какво сте чели от Аристотел?

— Бога ми, братко! Кой беше оня свет отец, който беше казал, че заблудите на еретиците открай време са намирали убежище в дебрите на Аристотеловата метафизика? Плюя аз на Аристотел! Не искам да разколебавам вярата си с неговата метафизика!

— Млади човече — поде архидяконът. — при последното идване на краля в Париж имаше един благородник на име Филип дьо Комин, който бе накарал да избродираг върху наметалото на коня му неговия девиз; съветвам ви да поразмислиге върху него: „Qui non laborat, non manducet“^[14].

Ученикът замълча за миг, доста начумерен, забил поглед в земята, като чоплеше с пръст ухото си. После внезапно се обърна към Клод чевръст като стърчиопашка.

— Значи, братко, вие отказвате да ми дадете едно париш-ко су, за да си купя кора хляб от някой фурнаджия?

— Qui non laborat. non manducet.

При този отговор на неумолимия архидякон Жеан скри лице в ръцете си като разплакана жена и възкликна отчаяно:

— Οϊοϊοϊοϊοϊοϊ!

— Това пък що за номер е, господине? — попита Клод, смаян от гази нова лудория.

— Какво ли — отвърна младежът, като погледна безочливо Клод, търкайки с юмруци очите си, за да ги зачерви, като че ли наистина е плакал. — Ами че това е гръцки. Един анапест на Есхил, много сполучлив израз на отчаяние.

И Жеан избухна в толкова весел и неудържим смях, че накара и архидякона да се усмихне. Всъщност вината беше негова. Защо беше разгалил така това дете?

— О, добри ми братко Клод! — поде Жеан, насърчен от тази усмивка. — Погледнете само пробитите ми обувки. Има ли нещо по-трагично от обувка е изплезена подметка?

Възвърнал тутакси първоначалната си строгост, архидяконът каза:

— Ще ви изпратя нови обувки. Но никакви пари.

— Поне едно-едничко парижко су, братко — продължи умолително Жеан. — Ще науча Грациан наизуст, ще вярвам в бога, ще стана същински Питагор по начетеност и добродетелност. Но дайте ми само едно парижко су! Нима искате гладът да ме захапе със зиналата си черна, вонеща паст, по-дълбока от преизподнята или от калугерски нос?

Отец Клод поклати набръчканото си чело.

— Qui non laborat…

Жеан не ю остави да довърши.

— Добре тогава! Вървете по дяволите — провикна се той. — Да живее радостта! Ще стана истински кръчмарски плъх! Ще се бия, ще троша съдините и ще гуляя с леки жени!

При тия думи той запрати шапката си към стената и защрака с пръсти като с кастанети.

Архидяконът го погледна мрачно.

— Жеан, вие нямате душа.

— В такъв случай, ако се позовем ма Епикур, на мен ми липсва това, което е направено от нещо, лишено от име.

— Жеан, трябва да се замислите сериозно и да се поправите.

— Така ли! — Извика младежът, гледайки ту брат си, ту ретортите върху пещта. — У вас всичко е рогато — и идеите, и стъклениците!

— Жеан, вие се плъзгате по наклонена плоскост. Знаете ли къде отивате?

— В кръчмата! — отвърна Жеан.

— Кръчмата води на позорния стълб.

— Фенер като всеки друг и може би с него Диоген би намерил човека, когото е дирел.

— Позорният стълб води към бесилката.

— Бесилката напомня везни, на едното блюдо на които е закрепен човек, а на другото — вселената. Хубаво нещо е да си човек.

— Бесилката води в ада.

— Обикновен буен огън.

— Жеан, Жеан, ги ще свършиш зле.

— Началото поне ще е било добро.

В този момент по стълбата се чуха стъпки.

— Тихо! — каза архидяконът, като сложи пръст на устните си. — Метр Жак идва.

— Слушайте, Жеан — добави той полугласно, — не казвайте никому това, което ще чуете сега. Скрийте се бързо в пещта и нито звук!

Младежът се сгуши в пещта. Но там внезапно го осени щастлива мисъл.

— Добре, че се сетих, братко! Един флорин, за да мълча като гроб!

— Шт! Обещано!

— Трябва да ми го дадете веднага.

— На, дръж! — каза архидяконът ядосано и му хвърли кесията си.

Жеан се пъхна под пещта и вратата се отвори.