Виктор Юго
Парижката Света Богородица (33)

III. КАМБАНИТЕ

От деня на наказанието върху позорния стълб живеещите близо до катедралата хора забелязаха, че звънарското усърдие на Квазимодо сякаш бе охладняло. По-рано звънът на камбаните проечаваше по всякакъв повод — безкрайни концерти, които траеха от утринна до вечерня; голямата камбана биеше тържествено за обедна литургия, пищни гами пробягваха по камбанките по случай някоя сватба или кръщене и се преплитаха във въздуха като везба от пленителни звуци. Старинната църква, тръпнеща и ехтяща, бе сякаш изпълнена с неспирното ликуване на камбаните. В нея постоянно се усещаше присъствието на някакъв шумен и своенравен дух, който пееше чрез всички тия медни уста. Сега този дух сякаш бе изчезнал. Катедралата изглеждаше мрачна и безмълвна. В празнични дни и при погребения се чуваше само сухо, безжизнено, най-обикновено звънене — определен брой удари според църковния канон, и нищо повече. От двата гласа, които притежава всяка църква органа вътре в нея и камбаната извън нея, — беше останал само органът. Човек би казал, че камбанариите бяха останали без музикант. А Квазимодо беше все още там. Какво се бе случило с него? Дали в сърцето му се бяха загнездили срам и отчаяние от преживяното на позорния стълб, или ударите от камшика на изтезателя още отекваха в душата му и огорчението от наказанието бе заглушило у него всичко, дори и страстта му към камбаните? Или може би Мари имаше вече съперница в сърцето на звънаря на „Света Богородица“ и голямата камбана с четиринадесетте си сестри бе пренебрегната заради нещо по-привлекателно и по-хубаво?

Случи се така, че през тази благословена 1482 година Благовещение се падна на 25 март, във вторник. Този ден въздухът беше така чист, така лек, че в сърцето на Квазимодо се съживи предишната му любов към камбаните. Той се изкачи на северната кула, докато клисарят отваряше долу широко вратите на църквата огромни дървени крила, облицовани с кожа, обковани с позлатени железни гвоздеи по края и обградени с „изключително изкусно изработени“ скулптурни украшения.

Когато стигна до високата клетка на камбанарията, Квазимодо погледна, поклащайки тъжно глава, шестте камбанки, като че съжаляваше за нещо, което бе застанало в сърцето му между него и тях. Но когато ги разклати, когато почувствува в ръцете си люшкането на грозда камбани, когато видя — понеже не можеше да я чуе — тръпнещата октава, която пробягваше нагоре и надолу като подскачаща от клон на клон птица, когато демонът на музиката, разтърсващ искрящ сноб фуги, трели и арпежи, завладя злочестия глух звънар, той се почувствува отново блажен, сърцето му се отпусна, той забрави всичките си горести и лицето му се разведри.

Квазимодо сновеше насам-натам, пляскаше с ръце, тичаше от въже на въже, насърчаваше шестимата певци с думи и жестове като диригент, който ръководи темпераментно изкусни музиканти.

— Хайде, Габриел — мълвеше той, — излей звуците си над площада. Днес е празник, Тибо, не се лени! Забавяш. Хайде, хайде! Нима си ръждясал, ленивецо? Ха така! По-живо, по-живо! Не искам да виждам езика ти. Оглуши всичко живо, както оглуши мене! Така те харесвам, Тибо, смело! Гийом, Гийом, жалко, че си най-голям. Паские е най-малък, а звъни най-хубаво. Обзалагам се, че ако някой ви слуша, чува по-добре него. Отлично, Габриел, карай още по-силно! Ей, какво става там горе с вас двете, врабчета? Не виждам да издавате ни най-малък звук! Що за медни човки, които, вместо да пеят, се прозяват? На работа! Днес е Благовещение. Какво хубаво слънце! И камбаните трябва да бият хубаво. Бедни ми Гийом! Ти цял се запъхтя, дундьо!

Той беше съвършено погълнат от камбаните си, които се надпреварваха да се люшкат все по-силно и тресяха лъскавите си гърбове като шумен впряг от испански мулета, бодвани насърчително от остена на мулетаря.

Внезапно той плъзна поглед през пролуките между широките плочести стрехи, които се издават на известна височина над отвесната стена на камбанарията, и видя на площада едно странно нагиздено момиче; то се спря и просна на земята килимче, върху което приклекна една козичка, а около тях започнаха да се трупат зрители. Тази гледка промени тутакси насоката на мислите му и изстуди музикалния възторг на звънаря, както полъхът на вятъра охлажда разтопената смола. Той изпусна въжето, обърна гръб на камбаните и клекна зад стряхата от плочи, вперил замечтано в танцьорката нежния си, покорен поглед, който, както видяхме вече, изненада архидякона. Забравените камбани заглъхнаха рязко всички наведнъж за голямо огорчение на любителите на църковния звън, които слушаха доверчиво от Понт о Шанж и се разотидоха озадачени, с изражение на куче, което са подмамили с кокал, а после са му подхвърлили камък.