Виктор Юго
Парижката Света Богородица (32)

II. СВЕЩЕНИК И ФИЛОСОФ СА ДВЕ РАЗЛИЧНИ НЕЩА

Свещеникът, когото девойките забелязаха на върха на северната кула, наведен над площада и внимателно следящ танца на циганката, беше действително архидякон Клод Фроло.

Нашите читатели не са забравили тайнствената килийка, която архидяконът си беше приспособил в тази кула. Не зная, казано мимоходом, дали това не е същата килия, която може да се види и днес през едно малко квадратно прозорче, пробито откъм източната страна, на човешка височина, на площадката, над която стърчат кулите — жалка дупка, понастоящем гола, празна и разнебитена, чиито зле измазани стени са „украсени“ и до ден-днешен с няколко лошокачествени пожълтели гравюри, представляващи фасади на катедрали. Предполагам, че тази дупка е обиталище на прилепи и паяци и следователно мухите са подложени на двойно изтребление в нея.

Всеки ден, един час преди залез слънце, архидяконът се качваше по стълбата на кулата и се затваряше в тази килия, където прекарваше понякога по цели нощи. Този ден, точно когато бе стигнал до ниската вратичка на килията и пъхаше малкия секретен ключ, който носеше винаги със себе си в окачената на пояса си кесия, до слуха му долетяха звуци на дайре и кастанети. Този шум идваше от площада пред църквата. Килийката, както казахме, имаше само едно прозорче, което гледаше към задната част на църквата. Клод Фроло измъкна бързо ключа и само след миг беше вече на върха на кулата в мрачната съсредоточена поза, в която го бяха забелязали госпожиците.

Той стоеше там, сериозен и неподвижен, погълнат от една-единствена гледка и една-единствена мисъл. Цял Париж беше в краката му с хилядите си заострени покриви, с меко заоблените хълмове на хоризонта, с реката, лъкатушеща под мостовете, и тълпите, преливащи по улиците, с облака пушеци над къщите, с неравната верига на покривите, която притиска от всички страни „Света Богородица“ с многочислените си брънки. Но архидяконът гледаше една-единствена точка в целия град — площада пред църквата. А между всички хора по площада, само едно-едничко същество — циганката.

Мъчно би могло да се опише изражението на очите му и първопричината на бликащия в тях пламък. Погледът му бе втренчен неподвижно, изпълнен със смут и тревога. Съдейки по дълбоката вцепененост на тялото му, по което пробягваше само от време на време неволен трепет като отбрулено от вятъра дърво, по неподвижните му лакти, по-вкаменени от мраморната балюстрада, на която се облягаше, по замръзналата усмивка, в която бе сгърчено лицето му, човек би помислил, че само очите у Клод Фроло живееха още.

Циганката танцуваше. Тя въртеше дайрето на върха на пръста си и го подхвърляше във въздуха в ритъма на провансалската сарабанда. Гъвкава, лека, безгрижна, тя не чувствуваше тежестта на страшния поглед, надвиснал право върху нея.

Тълпата се притискаше около танцьорката. Сегиз-тогиз някакъв мъж, облечен в червена рубашка, разширяваше кръга около нея, после пак сядаше на едно столче на няколко крачки от танцьорката и слагаше главата на козичката върху коленете си. Този мъж като че ли придружаваше циганката. От високото място, където бе застанал, Клод Фроло не можеше да различи чертите му.

Щом забеляза този непознат, вниманието на архидякона като че ли се раздвои между танцьорката и него и лицето му още повече помръкна. Изведнъж той се изправи и по тялото му пробягна трепет.

— Кой може да бъде този мъж? — процеди през зъби той. — Досега съм я виждал винаги сама.

И той се спусна по витата стълба и слезе от кулата. Минавайки край вратата на камбанарията, която беше открехната, той видя гледка, която го порази: наведен през един отвор на плочестата стряха, напомняща огромни щори, Квазимодо също гледаше към площада. Той бе унесен в такова дълбоко съзерцание, че дори не забеляза приемния си баща. Дивото му око имаше необикновено изражение — очаровано и безкрайно нежно.

— Колко странно! — прошепна Клод. — Нима той гледа така циганката?

И продължи да слиза по стълбата. След няколко минути умисленият архидякон излезе на площада пред вратата, която се намира в подножието на кулата.

— Къде се дяна циганката? — попита той, като се смеси с тълпата, привлечена от дайрето.

— Не зная — отвърна един от зрителите. — Току-що изчезна някъде. Струва ми се, че я извикаха да изиграе едно фанданго в къщата отсреща.

На мястото на египтянката, на същия килим, чиито шарки се губеха миг преди това под капризните фигури на нейния танц, архидяконът видя само мъжа в жълто-червена дреха, който, за да спечели на свой ред някой лиар, се разхождаше сега с ръце на кръста, с извърната назад глада, зачервено лице и опъната шия, стискайки в зъбите си стол. Една котка, взета навярно от някоя съседна къща, бе вързана на стола и мяукаше, силно уплашена.

— Света Богородице! — възкликна архидяконът, когато акробатът, плувнал в пот, мина пред него със стола и котката. — Какво дири тук метр Пиер Гренгоар?

Строгият глас на архидякона така сепна клетника, че той загуби равновесие и столът и котката се сгромолясаха върху зрителите сред невъобразими дюдюкания.

По всяка вероятност метр Пиер Гренгоар — защото това беше действително той — щеше скъпо да плати и за котката на съседката, и за изподрасканите и натъртени лица около него, ако не беше побързал да се възползува от бъркотията и да се скрие в църквата, където Клод Фроло му направи знак да го последва.

Катедралата беше вече безлюдна и тъмна. Страничните галерии тънеха в мрак, лампите на параклисите блещукаха като звезди на фона на черните сводове. Само голямата розетка на портала с хилядите си цветове, окъпана от лъчите на залязващото слънце, светеше в мрака като купчина диаманти и отразяваше ослепителния си спектър на другия край на кораба.

Като пристъпиха няколко крачки навътре в църквата, отец Клод се облегна на една колона и погледна втренчено Гренгоар. Но това не беше погледът, от който се боеше Гренгоар, засрамен, че една толкова сериозна и дълбокоучена личност го е видяла в неговия палячовски костюм. В погледа на архидякона нямаше нито подигравка, нито ирония. Той го гледаше спокойно, сериозно и проницателно. Архидякон Клод пръв наруши мълчанието.

— Елате насам, метр Пиер. Трябва да ми обясните доста работи. Разкажете ми най-напред защо не съм ви виждал вече два месеца, а после изведнъж се появявате по кръстопътищата, и то в чудесна премяна, няма що! Наполовина жълт, наполовина червен, същинска кодбекска ябълка!

— Месир — промълви жално Гренгоар, — облеклото ми е наистина съвсем необикновено и аз се чувствувам по-неудобно в него, отколкото котка с кратуна на главата. Съзнавам, че е страшно грозно от моя страна да давам възможност на господа сержантите от градската стража да налагат с палките си раменната кост на един философ питагореец. Но какво да се прави, уважаеми учителю? Виновна е старата ми връхна дреха, която ме изостави подло в началото на зимата, под предлог, че се била разпаднала на дрипи и имала нужда да си почине в коша на вехтошаря. Няма как! Цивилизацията не е достигнала още до тази степен на развитие, че да можем да ходим голи, както мечтаеше древният Диоген. Прибавете при това, че духаше леден вятър и че месец януари не е най-подходящото време на годината, когато може да се накара човечеството да направи тази нова крачка. Попадна ми двуцветната рубашка и аз я взех, като зарязах старата си черна роба. Впрочем тя съвсем не беше херметически затворена за херметик като мене. И ето ме, значи, облечен като жонгльор, подобно на свети Женест. Няма как! Временно затъмнение. И Аполон е бил принуден да пасе свини при цар Адмет!

— Отличен занаят сте си избрали, няма що! — поде архидяконът.

— Съгласен съм, учителю, че е много по-добре да философствуваш и да пишеш стихове, да духаш пламъка в пещта или да получаваш вдъхновение от небето, отколкото да носиш котки върху щит. Точно затова, когато ме заговорихте, изглупях като магаре пред шиш. Но какво да се прави, месир? Трябва да се живее всеки божи ден, а и най-хубавите александрийски стихове не струват в устата колкото парче сирене. Впрочем нали знаете, че написах прословутата си сватбена пиеса за Маргарита Фламандска, но градът не ми я плати, под предлог че не била превъзходна, като че ли човек може да напише за четири екю трагедия на Софокъл. Трябваше, значи, да умра от глад. За щастие оказа се, че челюстта ми е доста яка, и аз й казах: „Показвай номера на издръжливост и равновесие и се храни сама!“ Ale te ipsam.^[1] Сбирщина дрипльовци, които станаха мои добри приятели, ме научиха на двадесетина херкулесовски номера и сега всяка вечер давам на зъбите си хляба, който са припечелили през деня с потта на челото ми. Съгласен съм най-сетне, concedo, че това е жалко приложение на умствените ми способности и че човек не е създаден, за да бие цял живот дайре и да държи столове със зъбите си. Но, уважаеми учителю, не е достатъчно да съществуваш, трябва също тъй да поддържаш съществуването си.

Отец Клод слушаше, без да възразява. Внезапно хлътналите му очи добиха такова прозорливо и проницателно изражение, че Гренгоар имаше чувството, че този поглед рови чак в дъното на душата му.

— Отлично, метр Пиер, но откъде накъде придружавате сега тази египетска танцьорка?

— Бога ми — каза Гренгоар, — ами че тя е моя жена и аз съм неин мъж.

Тъмните очи на свещеника пламнаха. Той сграбчи буйно ръката на Гренгоар и извика:

— Възможно ли е да си сторил това, окаянико? Възможно ли е бог да е отвърнал до такава степен поглед от тебе, че да докоснеш подобно момиче?

— Кълна се в спасението на душата си, монсеньор — отвърна цял разтреперан Гренгоар, — че изобщо не съм я докосвал, ако точно това ви тревожи.

— А какви ги дрънкаш тогава за мъж и жена? — попита свещеникът.

Гренгоар побърза да му разкаже възможно най-накъсо всичко, което читателят вече знае — и за приключението си в Двора на чудесата, и за женитбата си, и за счупената стомна. Впрочем изглежда, че тази женитба беше все още безрезултатна и че циганката всяка вечер му измъкваше изпод носа сватбената нощ както първия ден.

— Неприятно разочарование — заключи Гренгоар, — но то се дължи на обстоятелството, че съм се оженил за девственица.

— Какво искате да кажете? — попита архидяконът, който постепенно се успокои от думите на Гренгоар.

— Мъчно е да се обясни — отвърна поетът. — Свързано е с някакво суеверие. По думите на един стар крадец, когото у нас наричат египетски херцог, моята жена била намерено или загубено дете, което е горе-долу едно и също. Тя носи на шията си муска, която, както казват, щяла да й помогне един ден да намери родителите си, но която щяла да загуби силата си, ако девойката загуби девствеността си. Затова ние двамата живеем съвсем непорочно.

— Значи — поде Клод, чието чело все повече и повече се разведряваше, — вие смятате, метр Пиер, че това създание не е било докоснато от нито един мъж?

— Какво може да стори един мъж срещу подобно суеверие? Тя си е внушила това. Безспорно според мене монашеската непорочност, която тя пази така страстно, е същинско чудо сред тъй леснодостъпните циганки. Но три неща я закрилят: египетският херцог, който я покровителствува може би с тайното намерение да я продаде някой ден на някой абат, цялото й племе, което изпитва необикновена почит към нея като към същинска Богородица, и една мъничка кама, която тази обесница носи винаги със себе си въпреки нарежданията на превото и която тя веднага изважда, щом някой я прегърне през кръста. Горда осичка, дума да не става!

Архидяконът отрупа Гренгоар с въпроси.

Според поета Есмералда била прелестно безобидно създание, истинска красавица, ако не правела постоянно една и съща гримаса. Простодушна и темпераментна девойка, която не знаела нищо и се възторгвала от всичко, която нямала представа каква е разликата между мъж и жена и дори не я била сънувала. Такава била тя. Луда за танци, шум и простор. Нещо като жена пчела, с невидими крила на краката, живееща като във вихрушка. Дължала този си нрав на скитническия живот, който била водила винаги. Гренгоар успял да узнае, че като малко дете тя пребродила Испания и Каталония и ходила чак в Сицилия. Той предполагаше дори че тя е била отведена от циганския керван в кралството Алжир, страна, разположена в Ахая, тази Ахая, която от едната страна граничи с малката Албания и Гърция, а от другата със Сицилийско море, през което се минава за Константинопол. Циганите, по думите на Гренгоар, били васали на краля на Алжир в качеството му на повелител на белите маври. Едно било сигурно, че Есмералда дошла още като дете във Франция, и то през Унгария. Девойката донесла от всички тия страни откъслеци от чудновати наречия, чудновати песни и представи, благодарение на които езикът й бил също така пъстър, както и нейният полупарижки, полуафрикански костюм. Впрочем простолюдието от кварталите, които тя посещавала, я обичало заради нейната веселост, миловидност, за живите й движения, за танците и песните й. Тя смятала, че в целия град я мразят само двама души, за които говорела с ужас: Кълчищната от Роландовата кула, една грозна отшелница, която, кой знае защо, мразела египтянките и проклинала бедната танцьорка, колчем тя минела пред прозорчето й, и някакъв свещеник, който не можел да я срещне, без да й хвърли страшни погледи и думи. Последната забележка явно смути-архидякона, но Гренгоар не обърна внимание на смущението му. За безгрижния поет бяха достатъчни само два месеца, за да забрави необикновените обстоятелства, при които бе срещнал за пръв път циганката, и ролята на архидякона в случилото си. Между другото малката танцьорка според него не се бояла от нищо. Тя не предсказвала бъдещето и затова не била застрашена от процес за магьосничество, каквито много често завеждали срещу циганките. Освен това Гренгоар бил за нея ако не мъж, то поне брат. Философът в края на краищата понасял твърде търпеливо платоническата си женитба. Имал все пак подслон и хляб. Всяка сутрин излизал от разбойническото свърталище, най-често заедно с египтянката, помагал й да събира по кръстопътищата дребни монети и всяка вечер се прибирал с нея под същия покрив, позволявал й да се залости в стаичката си и заспивал със съня на праведниците. Общо взето, приятно съществуване според него и главно, предразполагащо към мечти. Пък и казано по съвест и съвсем откровено, философът не бил напълно сигурен, че е лудо влюбен в египтянката. Той обичал и козичката почти колкото нея. Пленително животинче, кротко, умно, досетливо, същинска образована коза. В средновековието бяха много често явление тия учени животни, които предизвикваха силно възхищение и отвеждаха повечето пъти учителите си на кладата. Обаче номерата на козичката с позлатените копитца били съвсем невинни хитрини. Гренгоар ги обясни подробно на архидякона, който, изглежда, се интересуваше живо от това. В повечето случаи било достатъчно да се подаде по един или друг начин дайренцето на козичката, за да се получи желаният номер. Циганката я била дресирала така. Есмералда имала такава голяма дарба в тази област, че само за два месеца я научила да пише с подвижни букви думата „Феб“.

— „Феб“ ли? — възкликна свещеникът. — Защо пък „Феб“?

— Не зная — отвърна Гренгоар. — Навярно това е някаква дума, която според нея притежава магическа и тайнствена сила. Тя често я повтаря полугласно, когато мисли, че е сама.

— Сигурен ли сте — поде Клод, вперил в него проницателния си поглед, — че това е само дума, а не нечие име?

— Чие име? — попита поетът.

— Отде да зная — отвърна свещеникът.

— Вижте какво предполагам аз, месир. Тези цигани са малко нещо езичници и боготворят слънцето. Оттам и думата „Феб“.

— Това не ми се струва толкова ясно, колкото на вас, метр Пиер.

— Впрочем малко ме засяга. Нека призовава своя Феб колкото си ще. Едно обаче е сигурно, че Джали ме обича вече почти толкова, колкото обича и нея.

— Коя е тази Джали?

— Козичката.

Архидяконът подпря брада на ръката си и се замечта за миг. После внезапно се обърна към Гренгоар.

— И ти си готов да се закълнеш, че не си я докоснал?

— Кого — понита Гренгоар, — козичката ли?

— Не, жената.

— Моята жена ли? Кълна се, че не.

— Често ли оставаш насаме с нея?

— Поне по един час всяка вечер.

Отец Клод се намръщи…

— Охо! Solus cum sola non cogitabuntur orare „Pater noster“^[2].

— Кълна се в душата си, мога да казвам и „Pater“, и „Ave Maria“, и „Credo in Deum patrem omnipotentem“^[3], без тя да ми обърне повече внимание, отколкото кокошка на църква.

— Закълни ми се в утробата на майка си — повтори енергично архидяконът, — че не си докосвал дори с крайчеца на пръста си това създание.

— Бих се заклел и в главата на баща си, защото двете неща имат доста общи черти. Само че позволете ми, уважаеми учителю, да ви задам и аз един въпрос.

— Кажете, господине.

— Какво ви интересува всичко това?

Бледото лице на архидякона пламна като бузите на младо момиче. Той замълча за миг, после каза с видимо смущение:

— Слушайте, метр Пиер Гренгоар. Вие не сте погубили още душата си, доколкото зная. Аз се интересувам от вас и ви желая доброто. А най-малкият допир с тази прокълната египтянка би ви направил васал на сатаната. Знаете, че именно тялото винаги погубва душата. Горко вам, ако се доближите до тази жена! Това е всичко.

— Аз се опитах веднъж — каза Гренгоар, като се почеса по ухото. — Това стана първия ден, но се убодох.

— Нима сте стигнали до такова безсрамие, метр Пиер?

Челото на свещеника отново се помрачи.

— Друг път пък — продължи усмихнат поетът — погледнах, преди да си легна, през дупката на ключалката и видях съблечена по риза възможно най-пленителната жена, под чиито боси крачка е скърцал някога креват!

— Върви по дяволите! — изкрещя свещеникът със зловещ поглед и като тласна за раменете смаяния Гренгоар, потъна бързо под най-тъмните сводове на катедралата.