Виктор Юго
Парижката Света Богородица (31)

I. КОЛКО Е ОПАСНО ДА ДОВЕРИШ ТАЙНАТА СИ НА КОЗИЧКА

Минаха няколко седмици.

Беше в началото на март. Слънцето, което класическият родоначалник на перифразата Дюбарта не беше още нарекъл „великия херцог на свещите“, грееше независимо от това весело и лъчезарно. Беше една от тия меки и хубави пролетни утрини, на които цял Париж, наизлязъл по площадите и булевардите, се радва като на празници.

В тези сияйни, топли и спокойни дни има един час, когато е най-подходящо да се полюбувате на портала на „Света Богородица“, часът, в който слънцето, клонящо вече на запад, е спряло точно срещу фасадата на църквата. Лъчите му, все по-хоризонтални, се оттеглят постепенно от паветата на площада и плъзват по отвесната фасада. Хилядите изпъкнали украшения се открояват ярко върху сянката, а голямата централна розетка запламтява като око на циклоп, в което се отразяват отблясъците на ковашко огнище.

Беше точно по това време на деня.

Срещу високата, обагрена от залеза катедрала, на каменния балкон над входа на богата къща в готически стил на ъгъла на площада и улица Парви, няколко хубави девойки се смееха и бъбреха мило и безгрижно. По воалите, които се спущаха от високите им шалчета, обнизани с бисери, чак до петите им, по тънките везани корсажи, покриващи раменете им, оставяйки съгласно тогавашната съблазнителна мода полуоткрити прелестните им девствени гърди, по пищните им долни фусти, по-скъпи дори от горните им дрехи (очарователна изтънченост!), по газа, коприната и кадифето, от които беше направено всичко това, и главно по белотата на ръцете им, свидетелствуваща за безделие и леност, беше лесно да се отгатне, че са благородни и богати наследници. И наистина това бяха дамоазел Фльор дьо Лис дьо Гондьолорие и нейните другарки — Диан дьо Кристьой, Амлот дьо Монми-шел, Коломб дьо Гайфонтен и малката Дьо Шаншьоврие.

Всичките от добро потекло, събрани в този момент при вдовицата Дьо Гондьолорие по случай предстоящото пристигане в Париж през април на монсеньор Дьо Божо и жена му. Те трябваше да изберат почетни дами за госпожа Маргарита, съпругата на престолонаследника, които щяха да я посрещнат в Пикардия и да я приемат от ръцете на фламандците. Затова всички благородници на тридесет левги околовръст се домогваха до тази чест за своите дъщери и мнозина измежду тях ги бяха вече довели или изпратили в Париж. Споменатите по-горе девойки бяха поверени от родителите си на внимателните и строго морални грижи на госпожа Алоиз дьо Гондьолорие, вдовица на бившия началник на кралските стрелци, оттеглила се с единствената си дъщеря в къщата си на площада пред „Света Богородица“ в Париж.

Вратата на балкона, където бяха застанали девойките, водеше в стая, богато тапицирана с фландърска кожа в бежов цвят с гравирани златни бордюри, успоредните греди по тавана радваха окото с хилядите причудливи резби, целите в позлата. Върху изящно изработените шкафове блестяха тук-таме украшения от емайл. Фаянсова глава на глиган увенчаваше великолепния бюфет, чиито две полици показваха, че домакинята е жена или вдовица на дворянин със собствено знаме. В дъното, в богато кресло от червено кадифе, до висока камина, покрита отгоре до долу с гербове, бе седнала госпожа Дьо Гондьолорие, чиито петдесет и пет години личаха не само по дрехите, но и по лицето й. До нея стоеше прав млад мъж с твърде горда осанка, макар и леко наперен и суетен — един от тия хубави младежи, на чието обаяние не може да устои нито една жена, макар че сериозните хора, физиономисти, поглеждайки ги, вдигат недвусмислено рамене. Този млад кавалер носеше блестяща униформа на капитан от кралските стрелци, напомняща премного костюма на Юпитер, на който имахме възможност да се полюбуваме в първата книга на настоящата история, затова няма смисъл да уморяваме повторно читателя с описанието му.

Девойките бяха насядали коя в стаята, коя на балкона, едни на възглавнички от утрехско кадифе със златни ръбове, други на дъбови столчета, гравирани с цветя и фигури. Всяка от тях държеше на коленете си част от голям везан килим, който всички бродираха общо. Единият му край се влачеше върху рогозката, застилаща пода.

Те разговаряха шепнешком помежду си и се смееха сподавено, както всяка група девойки, когато между тях има млад мъж. Младежът, чието присъствие беше достатъчно, за да развълнува женското им честолюбие, като че ли съвсем не се интересуваше от тях и докато младите момичета се надпреварваха да привлекат вниманието му, лъскаше грижливо токата на колана си с ръкавицата си от еленова кожа.

От време на време възрастната дама го заговорваше съвсем ниско и той й отговаряше, доколкото можеше, любезничейки несръчно и принудено. По усмивките, по многозначителните кимвания на госпожа Алоиз, по бързите погледи, с които стрелкаше дъщеря си Фльор дьо Лис, говорейки същевременно тихичко на капитана, лесно можеше да се разбере, че става дума за годеж или може би за предстоящ брак между младия мъж и Фльор дьо Лис. А по смущението и студенината на офицера лесно можеше да се види, че поне от негова страна не ставаше и дума за любов. Цялото му лице изразяваше притеснение и досада. Днес нашите поручици по гарнизоните имат много подходяща дума за подобно положение: „Кучешка ангария!“

Добрата дама, премного горда със своята дъщеря — като всяка заслепена майка, — съвсем не забелязваше липсата на възторг у офицера и се чудеше как по-добре да му изтъкне изумителното съвършенство, с което Фльор дьо Лис забождаше иглата си или развиваше чилето с конците.

— Погледнете, братовчеде — шепнеше му тя, дърпайки го за ръкава, за да наведе към нея ухо, — вижте я само! Ето, тя се навежда!

— Вярно — отвръщаше младият мъж и отново изпадаше в разсеяно и ледено мълчание.

Малко след това трябваше да се наведе повторно, защото госпожа Алоиз му казваше:

— Виждали ли сте по-приятно и по-весело личице от лицето на вашата годеница? Има ли по-руса и по-бяла девойка от нея? Ами ръцете й? Съвършенство! Ами шията? Колко ви завиждам понякога! Колко сте щастлив, че сте мъж, развратнико! Нали моята Фльор дьо Лис е достойна за обожаване и вие сте лудо влюбен в нея?

— Естествено — отговаряше той, мислейки за друго.

— Но поговорете малко с нея! — каза внезапно госпожа Алоиз. — Кажете й нещо. Станали сте много срамежлив. — И тя го бутна по рамото.

Можем да уверим нашите читатели, че срамежливостта не беше нито добродетел, нито недостатък на капитана. Той се опита все пак да изпълни поръчението.

— Прекрасна братовчедке — каза той, като се приближи до Фльор дьо Лис, — какво изобразява килимът, който бродирате?

— Прекрасни братовчеде — отвърна Фльор дьо Лис, леко засегната, — ами че аз ви казах вече три пъти. Пещерата на Нептун.

Явно беше, че Фльор дьо Лис виждаше много по-ясно от майка си студеното и разсеяно държане на капитана. Той почувствува, че трябва да продължи разговора.

— А за кого е предназначена цялата тази нептунология?

— За абатството „Сент Антоан де Шан“ — отвърна Фльор дьо Лис, без да вдигне поглед.

Капитанът хвана единия край на килима.

— Кой е, хубава братовчедке, този дебел жандарм, който надува с все бузи тръбата?

— Тритон — отвърна тя.

В кратките отговори на Фльор дьо Лис се долавяше, че му се сърди. Младежът почувствува, че трябва да й пошепне нещо на ухото, някаква блудкава любезност, каквото и да е. Той се наведе, но не можа да измисли нищо по-нежно и по-интимно от следното:

— Защо майка ви носи винаги роба, украсена с гербове като нашите баби от времето на Шарл VI? Кажете й, хубава братовчедке, че това не е вече на мода днес и че резето и лавровата клонка^[1], извезани като герб на дрехата й, й придават вид на ходеща рамка на камина. Не е прието вече да се сяда върху знаме, уверявам ви.

Фльор дьо Лис вдигна към него хубавите си, пълни с укор очи.

— Само в това ли ме уверявате? — попита го тихо тя.

А през това време добродушната госпожа Алоиз, очарована, че те са се навели един към друг и си шепнат, каза, играейки със закопчалките на молитвеника си:

— Каква вълнуваща любовна гледка!

Все по-затруднен, капитанът пак се залови с гоблена.

— Очарователна работа наистина!

При тази негова забележка Коломб дьо Гайфонтен, друга руса хубавица с бяла кожа, добре пристегната в синята си копринена рокля, се осмели да се обърне плахо към Фльор дьо Лис с надежда, че ще й отговори хубавият капитан:

— Драга Гондьолорие, виждали ли сте гоблените в двореца Рощ-Гийон?

— Двореца, до който се намира градината на шивачката на Лувъра ли? — попита, смеейки се, Диан дьо Кристьой, която имаше хубави зъби и затова се смееше с повод и без повод.

— Близо до старата дебела кула, останала от някогашната стена на Париж, нали? — добави Амлот дьо Монмишел, хубава къдрокоса и сочна брюнетка, която въздишаше по навик, без сама да знае защо, също както другата се смееше по навик.

— Драга ми Коломб, за двореца, който принадлежеше на господин Баквил по времето на Шарл VI ли говорите? Действително там има великолепни гоблени — намеси се в разговора госпожа Алоиз.

— Шарл VI! Шарл VI! — измърмори младият капитан, засуквайки мустаци! — Господи! Какви отдавнашни неща помни тази достопочтена дама!

— Да, да — продължаваше госпожа Дьо Гондьолорие, — прекрасни килими. Така изкусно изработени, че ги считат за рядкост.

В този миг Беранжер дьо Шаншьоврие, кръшно седемгодишно момиченце, което гледаше към площада през изрязаните трилистници на парапета на балкона, възкликна:

— О, погледнете, кръстнице Фльор дьо Лис, каква хубава танцьорка играе на площада и удря дайренцето си посред уличната тълпа!

Чуваше се действително звънливото биене на баско дайре.

— Сигурно някоя циганка от Бохемия — каза Фльор дьо Лис, поглеждайки нехайно към площада.

— Нека погледаме! Нека погледаме! — развикаха се игривите й другарки и всички изтичаха на балкона, докато Фльор дьо Лис, замислена за студенината на годеника си, тръгна бавно след тях, а капитанът, облекчен от тази случка, която прекъсна трудния за него разговор, се върна в дъното на апартамента доволен, като свършил дежурството си войник. При това дежурството край хубавата Фльор дьо Лис беше приятно и чаровно и доскоро съвсем не му тежеше. Но капитанът се бе наситил малко по малко. Перспективата за предстоящата женитба го изстудяваше все повече и повече с всеки изминал ден. Впрочем той беше непостоянен по темперамент и имаше — дали да признаем? — малко просташки вкус. Макар и от много добър произход, той беше придобил по време на военната си служба доста войнишки привички. Харесваше кръчмите и свързаните с тях развлечения. Чувствуваше се добре сред грубите приказки, казармените любезности, леснодостъпните хубавици и леките успехи. Беше получил в семейството си известно възпитание и добри обноски. Но много млад беше обходил страната, много млад бе попаднал в гарнизон и всеки ден благородническото лустро се изтриваше от съприкосновението с жандармерийския му ремък. Посещавайки от време на време Фльор дьо Лис, както изискваше благоприличието, той се чувствуваше двойно стеснен край нея: първо, защото, след като бе пръскал щедро любовта си къде ли не, бе запазил много малко за нея, и второ, защото между всичките тия хубави, строги, благопристойни и сдържани дами той постоянно трепереше да не би да се увлече и от свикналата му с неприлични думи уста да се изплъзне някоя кръчмарска приказка. Можете да си представите какво впечатление би направил!

Всичко това, от друга страна, бе примесено у него с големи претенции за елегантност, изящен тоалет и хубава външност. Съгласувайте, ако можете, тези разнородни елементи. Аз съм само разказвач.

И така, той се бе облегнал безмълвно от известно време на изваяната рамка на камината, замислен за нещо или въобще не мислейки за нищо, когато Фльор дьо Лис се обърна внезапно към него и го заговори. Клетото момиче всъщност му се сърдеше само привидно.

— Любезни братовчеде, нали ни бяхте разказвали за една млада циганка, която сте спасили преди два месеца по време на нощното ви патрулиране от ръцете на дванадесетина разбойници?

— Струва ми се, че да, любезна братовчедке — отвърна капитанът.

— А не е ли същата — поде тя, — която сега играе на площада? Елате да видите дали няма да я познаете, братовчеде Феб.

В нежната покана да дойде до него и в обръщането към него по име личеше тайното й желание за помирение. Капитан Феб дьо Шатопер (защото читателят вижда именно него още от началото на тази глава) се приближи бавно до балкона.

— Вижте — каза Фльор дьо Лис, слагайки нежно ръката си върху неговата ръка, — погледнете това момиче, кое го танцува сред тълпата. Не е ли вашата циганка?

Феб погледна и отвърна:

— Да, познах я по козичката.

— Каква хубава козичка наистина! — възкликна Амлот и сключи възторжено ръце.

— Дали рогчетата й са от чисто злато? — попита Беранжер.

Без да напусне креслото си, госпожа Алоиз се намеси в разговора:

— Дали не е някоя от циганките, които дойдоха миналата година през Порт Жибар?

— Майко — забеляза кротко Фльор дьо Лис, — тази врата сега се нарича Порт д’Анфер.

Госпожица Дьо Гондьолорие знаеше до каква степен капитанът се дразни от старомодния език на майка й. И действително той вече прецеждаше подигравателно през зъби:

— Порт Жибар! Порт Жибар! Естествено, нали Шарл VI ще трябва да мине през нея!

— Кръстнице — провикна се Бернажер, чиито вечно подвижни очи се обърнаха внезапно към върха на кулите на „Света Богородица“, — какъв е оня черен човек горе?

Всички девойки вдигнаха очи. На най-горната балюстрада на северната кула, гледаща към площада, действително се беше облегнал някакъв мъж. Беше свещеник. Ясно се виждаше расото му и подпряното на ръцете му лице. Иначе той беше неподвижен като статуя. Гледаше втренчено към площада.

Неговата неподвижност напомняше керкенез, който е открил врабешко гнездо и е вперил поглед в него.

— Господин жозаския архидякон — каза Фльор дьо Лис.

— Много силни очи имате, щом го различавате оттук — забеляза Гайфонтен.

— Как само гледа малката танцьорка! — каза Диан дьо Кристьой.

— Тежко и горко на египтянката — промълви Фльор дьо Лис. — Той не може да търпи племето им.

— Колко жалко, че този човек я гледа така. Тя действително танцува възхитително — добави Амлот дьо Монмишел.

— Любезни братовчеде Феб — каза неочаквано Фльор дьо Лис, — понеже познавате тази малка циганка, направете й знак да се качи. Ще бъде забавно.

— Да, да! — развикаха се девойките и запляскаха с ръце.

— Но това е лудост — отвърна Феб. — Тя навярно ме е забравила и аз дори не зная името й. Но понеже желаете, госпожици, ще се опитам. — И той се наведе през балюстрадата на балкона и извика: — Ей, девойче!

Танцьорката не удряше в момента дайрето си. Тя извърна глава в посоката, откъдето я викаха, блестящият й поглед се спря на Феб и тя прекъсна тутакси танца си.

— Ей, девойче! — повтори капитанът и й направи знак с ръка да дойде при тях.

Девойката го погледна още веднъж, после се изчерви, сякаш заляна от гореща вълна, взе дайрето под мишница и се запъти сред смаяните зрители към вратата на къщата, от която я викаше Феб. Тя се движеше бавно, залитайки, с по-мътен поглед, като птичка, поддаваща се на обаянието на змия.

Малко след това завесата на вратата се повдигна и циганката застана на прага на стаята, зачервена, смутена, задъхана, навела големите си очи, без да смее да пристъпи ни крачка повече.

Беранжер запляска с ръце.

Циганката обаче стоеше неподвижно на прага. Появяването й направи странно впечатление на групата девойки. Вън от съмнение е, че всички те бяха обзети едновременно от смътно и неопределено желание да се харесат на хубавия офицер; неговата хубава униформа беше прицел на цялото им кокетство и откакто той беше там, между тях се бе породило глухо и тайно съперничество, което те едва съзнаваха сами, но което издаваха ярко с всички свои движения или думи.

Но понеже всички бяха почти еднакво хубави, те се бореха с еднакви оръжия и затова всяка можеше да се надява на победа. Пристигането на циганката рязко наруши равновесието. Нейната хубост беше толкова необикновена, че когато застана на прага на стаята, от нея сякаш се излъчи сияние. В тясната стая, в тъмната рамка от завеси и дървена ламперия, тя беше несравнимо по-красива и по-лъчезарна, отколкото на площада. Като факла, внесена от ярката дневна светлина в мрака. Благородните госпожици бяха неволно смаяни. Всяка се почувствува едва ли не наранена в хубостта си. Затова, без да се наговарят помежду си, те смениха тутакси фронта (простете за израза!). Разбраха се отлично. Женските инстинкти намират по-бързо общ език, отколкото мъжкият разум. Те бяха открили неприятелката. Всички я чувствуваха неприятелка и затова се обединиха. Капка вино е достатъчна, за да промени цвета на чаша вода. Пристигането на една по-хубава жена е достатъчно, за да промени настроението на цяла компания хубави жени, особено когато между тях има само един мъж.

Затова те приеха леденостудено циганката. Измериха я с поглед от глава до пети, спогледаха се и всичко бе казано. Разбраха се без думи. А младото момиче чакаше да го заговорят, толкова смутено, че не смееше да вдигне очи.

Капитанът пръв наруши мълчанието.

— Честна дума — възкликна той самонадеяно и дръзко, — прелестно създание! Какво ще кажете, братовчедке?

Тази забележка, която някой по-деликатен поклонник би направил поне полугласно, съвсем не допринесе, разбира се, за разсейването на женската ревност, настръхнала при появяването на циганката.

Фльор дьо Лис отговори с престорено пренебрежение:

— Не е лоша.

Другите шушукаха помежду си.

Най-сетне госпожа Алоиз, която също ревнуваше, понеже беше засегната дъщеря й, се обърна към танцьорката:

— Приближете се, девойко.

— Приближете се, девойко! — повтори с комично достойнство Бернажер, която едва ли би стигнала и до кръста на Есмералда.

Циганката се приближи до благородната дама.

— Прелестно дете — каза превзето Феб, като също пристъпи към нея, — не зная дали ще имам преголямото щастие да бъда познат от вас…

Девойката го прекъсна, като му се усмихна и го погледна с безкрайна нежност.

— О, да! — промълви тя.

— Добра памет има — забеляза Фльор дьо Лис.

— Обаче вие избягахте много бързо онази вечер — поде Феб. — Нима се уплашихте от мене?

— О, не! — отвърна циганката.

В това: „О, не“, произнесено след: „О, да“, имаше нещо неизразимо, което болезнено засегна Фльор дьо Лис.

— А на ваше място, красавице — продължи капитанът, чийто език се развързваше, когато говореше на момичета от улицата, — вие ми оставихте един начумерен чудак, едноок и гърбав, звънаря на архидякона, доколкото зная. Казаха ми, че бил незаконороден син на архидякон и дявол. Има много смешно име. Казва се нещо като Велики петък, Връбница, Заговезни или и аз не зная точно какво. Някакъв празник, с една дума, когато бият всички камбани. Той, значи, си позволи да ви отвлече, като че ли вие сте създадена за клисар! Прекалено наистина! Какво искаше от вас тази кукумявка?

— Не зная — отвърна Есмералда.

— Можете ли да си представите само какво нахалство! Звънар да отвлече девойка, като че ли е виконт! Селяндур да бракониерствува с дивеча на благородниците! Нечувано! Впрочем той скъпо го плати. Метр Пиера Тортьорю е най-суровият коняр и никой не умее да чеше мошениците по-добре от него. И ако това би ви направило удоволствие, мога да ви кажа, че той здравата нашари кожата на вашия звънар.

— Горкият човек! — промълви циганката, която при тия думи си спомни още по-живо сцената при позорния стълб.

Капитанът избухна в смях.

— И таз добра! Това съжаление е толкова уместно, колкото перо в задницата на свиня! Да пусна шкембе като папата, ако… — Той се сиря внезапно. — Извинете, госпожи! Струва ми се, че щях да изтърва нещо не съвсем прилично.

— Пфу, господине! — възкликна Гайфонтен.

— Той говори с езика на тази особа! — добави полугласно Фльор дьо Лис, чието неудоволствие растеше с всеки изминал миг. Това неудоволствие съвсем не намаля, когато тя забеляза, че капитанът, очарован от циганката и премного доволен от себе си, се въртеше на пети и повтаряше с груба простодушна любезност.

— Прекрасно девойче, кълна се в душата си!

— Но и доста дивашки нагиздена — забеляза Диан дьо Кристьой, като показа с усмивка хубавите си зъби.

Тази забележка беше същинско просветление за другите. Тя им показа уязвимото място на египтянката. Понеже не можеха да се заядат с красотата й, те се уловиха за облеклото й.

— Вярно, моето момиче — каза Монмишел, — как ти е хрумнало да ходиш по улиците без елече и нагръдник?

— А полата й е толкова къса, че просто да настръхнеш! — добави Гайфонтен.

— Драга моя — подхвърли й доста кисело Фльор дьо Лис, — пазете се да не ви задържи градската стража заради позлатения ви колан.

— Ех, моето момиче — поде Кристьой с жестока усмивка, — ако носеше почтено дълги ръкави, ръцете ти нямаше да изгорят така от слънцето.

Тези хубави девойки с техните отровни и гневни езичета, които се плъзгаха, гърчеха и съскаха край уличната танцьорка, представляваха действително зрелище, достойно за по-умен наблюдател от Феб. Те бяха неумолими, макар и изящни. Тършуваха, разнищваха злобно с думите си жалкия необичаен костюм, отрупан с пайети и сърмени бродерии. Смеховете, подигравките и оскърбителните забележки нямаха край. Язвителни насмешки, високомерно доброжелателство и злобни погледи се сипеха като град над египтянката. Човек би могъл да вземе тези благороднички за млади римлянки, които се забавляват, като забиват златни игли в гръдта на хубава робиня. Или за елегантни ловджийски хрътки, наобиколили с широко отворени ноздри и пламтящи очи бедната планинска кошута, която не смеят да разкъсат поради погледа на господаря си.

Пък и какво всъщност представляваше жалката улична танцьорка пред тези знатни девойки? Те като че ли изобщо не държаха сметка за нейното присъствие и говореха високо за нея пред самата нея като за нещо долно, нищожно, макар и доста хубаво.

Циганката не беше нечувствителна към тези убождания. От време на време бузите й пламваха от срам, а очите й — от гняв. Презрителният й отговор се спираше колебливо на устните й и тя правеше обичайната си пренебрежителна гримаса, която читателят вече познава. Но мълчеше. Стоеше неподвижно и гледаше Феб с примирен, тъжен и нежен поглед. В този поглед се таяха и щастие, и обич. Тя сякаш се сдържаше, за да не я изгонят.

Феб се смееше и защищаваше циганката с някаква смес от съчувствие и безочливост.

— Не им обръщайте внимание, моето момиче! — повтаряше той и дрънкаше със златните си шпори. — Вярно е, че вашето облекло е малко необичайно и дивашко, но какво значение има това при вашата прелест!

— Боже мой! — възкликна русата Гайфонтен, като изпъна с горчива усмивка лебедовата си шия. — както виждам, господа кралските офицери лесно се запалват от хубави цигански очи.

— Защо не? — отвърна Феб.

При този отговор на капитана, хвърлен небрежно като камък, без да гледа къде ще падне, Коломб прихна, а след нея и Диан, и Амлот, и Фльор дьо Лис, макар и с насълзени очи.

Циганката, която бе забила поглед в земята при думите на Коломб дьо Гайфонтен, отново спря на Феб искрящите си от радост и гордост очи. Тя беше много хубава в този момент.

Старата дама, която наблюдаваше сцената, се почувствува засегната и не можеше да разбере нищо.

— Света Богородичке! — провикна се внезапно тя. — Какво се навира в краката ми? Ах, какво отвратително животно!

Беше козичката. Тя току-що бе дошла, търсейки господарката си, и се бе спуснала към нея, но бе заплела рогцата си във фустите на седналата дама, надиплени в краката й.

Тази случка отвлече вниманието на присъствуващите. Без да промълви нито дума, циганката освободи козичката.

— О! Ето малката козичка със златните крачка! — завика Беранжер и заподскача от радост.

Циганката коленичи и допря до бузата си гальовната главичка на козичката. Като че ли й искаше прошка, че я бе оставила, без да й се обади.

През това време Диан се наведе към ухото на Коломб.

— Ех, боже мой! Как не се сетих по-рано! Ами че това е циганката с козичката! Казват, че била магьосница и козата й знаела какви ли не номера!

— Така ли? — възкликна Коломб. — Тогава нека козичката ни развлече малко и да ни покаже някакво чудо.

И Диан и Коломб се обърнаха живо към циганката.

— Девойче, накарай козичката си да направи някое чудо!

— Не разбирам какво искате да кажете — отвърна танцьорката.

— Някакво чудо, някаква магия, с една дума, някакво вълшебство!

— Не разбирам — каза Есмералда и пак почна да гали хубавото животно, повтаряйки: — Джали! Джали!

В този момент Фльор дьо Лис забеляза една везана кожена торбичка, закачена на шията на козичката.

— Какво е това? — попита тя циганката. Девойката вдигна към нея големите си очи и отвърна сериозно:

— Моята тайна.

„Много бих искала да зная каква е тайната ти“ — помисли си Фльор дьо Лис.

Старата дама се начумери.

— Слушай, циганко, ако нито ти, нито козичката ти няма да играете нещо, какво търсиш тук?

Циганката се отправи бавно към вратата, без да отговори. Но колкото повече се приближаваше до изхода, толкова по-бавно пристъпваше. Някакъв непобедим магнит я задържаше. Изведнъж тя обърна овлажнелите си от сълзи очи към Феб и се спря.

— Кълна с в бога! — възкликна капитанът. — Не можете да си отидете така. Върнете се и ни изтанцувайте нещо. А между другото, прелестна хубавице, как е името ви?

— Есмералда — отвърна танцьорката, без да сваля поглед от него.

Това странно име предизвика луд смях сред девойките.

— Какво ужасно име за госпожица! — заяви Диан.

— Сега виждате, нали, че е магьосница! — добави Амлот.

— Драга моя — провикна се тържествено госпожа Алоиз, — едва ли родителите ви са извадили това име от кръщелния купел!

От няколко минути обаче, без някой да й обърне внимание, Беранжер беше примамила козичката със сладко хлебче в един ъгъл на стаята. Любопитното дете откачи торбичката от шията на козата, отвори я и изсипа на рогозката съдържанието й. Беше азбука, всяка буква на която беше написана отделно върху малка чемширена дъсчица. Дървените плочки едва се пръснаха на земята и детето видя с изненада как козичката — това беше навярно едно от „чудесата й“ — протегна златното си копитце, измъкна няколко букви и ги нареди, като ги побутваше лекичко, по особен начин. Само след миг буквите образуваха дума, която козичката, изглежда, беше свикнала да пише, защото я състави с голяма лекота. Беранжер плесна възторжена с ръце и тутакси се провикна:

— Кръстнице Фльор дьо Лис, елате да видите какво направи козичката!

Фльор дьо Лис се приближи бързо и изтръпна. Разположените на пода букви образуваха следната дума:

 

ФЕБ

 

— Козичката ли написа това? — попита с променен глас тя.

— Да, кръстнице — отговори Беранжер.

Нямаше място за съмнение. Детето не знаеше да пише.

„Ето каква била тайната й“ — помисли си Фльор дьо Лис.

Междувременно всички се бяха притекли при виковете на детето — и майката, и девойките, и циганката, и офицерът.

Циганката видя каква глупост е извършила козичката. Тя се изчерви, после пребледня и затрепера като виновна пред капитана, който я гледаше с изненадана и доволна усмивка.

— Феб! — шепнеха учудени момичетата. — Ами че това е името на капитана!

— Имате чудесна памет! — каза Фльор дьо Лис на вкаменената циганка. После избухна в ридания. — О! — мълвеше тя, скрила горестно лице в хубавите си ръце. — Тя е магьосница!

А един по-горчив глас шепнеше дълбоко в сърцето й: „Тя е съперница!“

И девойката падна в несвяст.

— Дъще! Дъще! — развика се изплашено майката. — Махай се, пъклена циганко!

Есмералда събра за миг злополучните букви, кимна на Джали и излезе през една врата, докато през друга отнасяха Фльор дьо Лис.

Останал сам, капитан Феб се поколеба за малко между двете врати. После тръгна след циганката.